Пиер Дако – Психология и вътрешна свобода

Публикувано на декември 26 2010 Добави коментар

ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

Пиер Дако

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ…………………………………………………..5

Първа глава

ОЧАКВАНЕТО………………………………………………………………И

Светлината никога не идва отдолу…………………………….12

Кога сме способни да „освободим” Другия?……………..13

Каква е тази книга?……………………………………………………15

Проповедници и златотьрсачи…………………………………..16

И някои други……………………………………………………………..17

Само да не се опозная!……………………………………………….18

(3+9) : 2 = 6 или

„Аз съм един средностатистически човек… …………….18

Грешката…………………………………………………………………….19

Един поучителен пример……………………………………………20

„В нормата сте!”………………………………………………………..21

Голямото очакване…………………………………………………….23

Необходимият подход…………………………………………………29

Ненакърнимото ни ядро…………………………………………….31

ИНТЕГРИЗМЪТ…………………………………………………………….32

А самите ние?……………………………………………………………..35

Затваряне и заключване……………………………………………..35

Ние в един жест………………………………………………………….37

Втора глава

НАШИТЕ ЗАТВОРИ……………………………………………………..39

Трудната свобода………………………………………………………..40

От какво ни е страх?…………………………………………………..40

Да се върнем към втория сън…………………………………….41

Най-разпространените затвори………………………………….42

Навиците-дезинформатори…………………………………………43

Внезапното осъзнаване………………………………………………45

Размиването на блокираните информации………………..46

Миналото в сегашно време………………………………………..46

Схема на постепенното освобождаване

на един 41-годишен мъж……………………………………………. 47

„Дребни начини” за постигане

на големи резултати……………………………………………………50

За кого се отнася това?………………………………………………54

Да превъзмогнем дуализма……………………………………….. 55

Между два свята………………………………………………………… 57

Ефектът на освобождаването върху партньора…………59

Затворът на здравето………………………………………………….61

Скритите затвори……………………………………………………….62

Всеки със собствения си затвор………………………………….65

Как живеят повечето хора? Еднакво тъпо

или Всеки в своята килия…………………………………………..67

Затворените системи………………………………………………….69

Безполезният свят………………………………………………………70

Малката смърт……………………………………………………………70

Законът за минималното усилие………………………………..71

Няма съзидателност без топлина……………………………….72

Необратимост и маргиналност…………………………………..73

Целта-затвор……………………………………………………………..73

Защо си поставяме цели?……………………………………………74

Програмираната цел…………………………………………………..75

Да правим? Да правим какво?…………………………………..76

Спонтанността: основен принцип………………………………77

Изтритата марка…………………………………………………………77

Сламката и гредата…………………………………………………….78

Едно друго измерение…………………………………………………78

Да участваш………………………………………………………………..79

Да напуснеш килията си…………………………………………….79

Да видим какво остава……………………………………………….80

Да освободим скрития си полюс………………………………..80

В заключение……………………………………………………………..80

Заради затвора не виждаме затворника……………………..82

Семейство, от теб няма отърване……………………………… 83

Сравненията……………………………………………………………….84

Покаялият се работохолик…………………………………………84

Смаяният оберкелнер…………………………………………………85

Цивилизацията на убийството……………………………………86

И все пак…………………………………………………………………….87

Свободата е като страстта………………………………………….87

Едно-единствено призвание……………………………………….88

ЗАТВОРЪТ НА ЕЗИКА…………………………………………………89

Натрупаните спомени…………………………………………………89

Звездата не е дума………………………………………………………90

Детство……………………………………………………………………….90

Пресечната точка на езиците?……………………………………93

„Нелогична” ли е жената?………………………………………….93

В заключение…………………………………………………………………..94

Според това, което сме………………………………………………..95

Към извора?……………………………………………………………….

Трета Глава

ФАНТАЗМИТЕ……………………………………………………………..99

Отрицателната им окраска………………………………………100

С помощта на хлебаря………………………………………………101

Висшият фантазъм……………………………………………………102

Видовете фантазми…………………………………………………..103

детските фантазми……………………………..

Жан и крокодилът………………………………………………..— 107

Да не подценяваме нищо!………………………………………… 108

Има ли смисъл?………………………………………………………..108

Обувката людоед……………………………………………………..110

ВЕЛИКАНИ И ЧУДОВИЩА

В зората на историята……………………………………………… 111

Чудовищата……………………………………………………………….114

Малко смирение……………………………………………………….116

ФАНТАЗМИТЕ, ПОРОДЕНИ ОТ ЧУВСТВО

ЗА МАЛОЦЕННОСТ…………………………………………………….119

фантазми за могъщество и слава…………………………….119

Героични фантазми…………………………………………………..120

фантазми за бедност и нищета………………………………..121

фантазми за самоубийство……………………………………….122

фантазми за невидимост………………………………………….122

Вместо мастурбиране……………………………………………….123

фантазъм за изчезване……………………………………………..125

Тревожност и изчезване……………………………………………126

ЛЮБОВНИТЕ ФАНТАЗМИ……………………………………….126

Отсъствие………………………………………………………………….127

Среща………………………………………………………………………..128

Отрицателни любовни фантазми……………………………..128

фантазъм за омагьосване…………………………………………130

СЕКСУАЛНИТЕ ФАНТАЗМИ…………………………………..132

Всичко върши работа…………………………………………………132

АШША И АНИМУС…………………………………………………..133

Началото…………………………………………………………………..134

Безумната гонитба……………………………………………………135

Освобождаването на Анимата и Анимуса………………..136

По-разпространени фантазми,

предизвикани от Анимата и Анимуса………………………138

фантазъм за смърт-възраждане……………………………….139

фантазми за кръвосмешение……………………….141

Кръвосмешението и митологията……………………………141

Всеобщото изкушение………………………………………………142

Кръвосмешението в някои „затворени” семейства…. 143

фантазми за кастрация…………………………………..145

страхови фантазми……………………………………………147

ФАНТАЗМИ ЗА ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ………………………

ГОРЧИВАТА И ЖЕСТОКА ИГРА НА „АКО”…………..153

МАЛКО ТЕОРИЯ………………………………………………………..155

Въображението……………………………………………………….155

Халюцинацията…………………………………………………………156

Импулсът………………………………………………………………….156

От налудността до фабулирането……………………………..157

фабулирането……………………………………………………………158

ТЪЛКУВАНЕ НА ФАНТАЗМИТЕ…………………………….. 162

Четвърта глава

ИНТЕЛИГЕНТНОСТ………………………………………………….165

НЯКОИ КЛЮЧОВИ ПОНЯТИЯ………………………………..166

ИНТЕЛИГЕНТНОСТ ВЪВ ВСИЧКО…………………………175

Интелигентност и интелект……………………………………..175

Заглушаването…………………………………………………………..176

Ние и другите……………………………………………………………177

Един и същ ресторант за всички………………………………177

Интелектът от друга гледна точка…………………………..178

Да си говорим ли с растенията?……………………………….180

ТаЬша газа…………………………………………………………………181

Свръхнадарени или недоразвити -

в коя област?…………………………………………………………… 181

Да отложим края………………………………………………….183

И топката отново отскача……………………………………184

ОТ ТЕЛЕФОНА ДО ВЪЗПИТАНИЕТО…………………. 185

А възпитанието?…………………………………………………….186

Усилването на възпитателното съобщение………….187

Какъв е изходът?…………………………………………………… 188

Пета глава

чистият въздух…………………………………………………… 189

Какво търсим в края на краищата?…………………………. 189

Другият път……………………………………………………………… 190

КОЛЕКТИВНОТО НЕСЪЗНАВАНО…………………………191

Вътрешният ни континент……………………………………….192

Като не отиваш при планината……………………………………192

Втората стъпка……………………………………………………….. 194

Нова представа за космоса……………………………………….195

Космическата ни памет?………………………………………….196

Големите надежди…………………………………………………….197

Синхронността………………………………………………………….198

Космосът в пералнята…

и глобалната принадлежност

Шеста глава

ТОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ „ПСИХОАНАЛИЗА”, или

СВОБОДАТА НА ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ……………………203

Не можем да анализираме неизразимото………………..203

Да преминем в другия лагер…………………………………….204

От нула до……………………………………………………………….207

Кога се обръщаме към психоанализата?………………….207

Плуване в открито море или край брега?………………..209

Непознатият път……………………………………………………….209

ВСИЧКО СИ ИМА НАЧАЛО……………………………………..211

Изолирам = унищожавам…………………………………………212

Личната „мистика”?…………………………………………………. 214

Дългото пътуване……………………………………………………..214

Интерес и ирония……………………………………………………..215

Участникът……………………………………………………………..216

Ние? Ние сме само следи…………………………………………..217

Каква е връзката с психоаналитичната работа?………218

Да си изберем оръдие на труда…………………………………220

А утре?……………………………………………………………………..222

Ното faber……………………………………………………………………223

Как губим свободата си……………………………………………224

При аналитика………………………………………………………..224

Мълчанията………………………………………………………………227

ДЕПРЕСИЯТА – ПЪТ В НОЩТА

НА ПРЕОБРАЖЕНИЕТО?……………………………………… 228

Както алхимията…………………………………………………… 229

Лице и опако…………………………………………………………….230

Сън със змей……………………………………………………………..232

Положителна депресия?…………………………………………..235

Колкото до змея……………………………………………………….. 235

ВЕЗДЕСЪЩИЯТ „ПРЕНОС” ИЛИ

ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ДВУСМИСЛИЕТО………236

Странен сепаратизъм………………………………………………….238

В заключение……………………………………………………………….239

Междувпрочем………………………………………………………..240

Д а се върнем на преноса…………………………………………….240

Странно нещо……………………………………………………………….241

Вечното завръщане…………………………………………………..241

Тоест?……………………………………………………………………….242

Всеки с ролята си?…………………………………………………….244

Къде всъщност е истината?……………………………………..244

В крайна сметка…………………………………………………………..245

Освобождаването от двусмислието………………………….246

ДЪЛГОТО БДЕНИЕ……………………………………………………247

Под погледа на разгневената душа…………………………..247

Около аламбика………………………………………………………..248

Тези, които прекъсват………………………………………………..250

Поддържане на топлината……………………………………….. 251

фаталната раздяла……………………………………………………253

Да пожертваме нещо от себе си……………………………….254

Вдъхновителите………………………………………………………..255

Последното действие на пиесата………………………………256

ЕПИЛОГ: ПОЛОЖИТЕЛНАТА

РАЗРУШИТЕЛНОСТ…………………………………………………..257

Един „голям” разрушителен сън………………………………259

Голямата промяна……………………………………………….263

Materia Prima………………………………………………………………..264

Седма глава

ЛЮБОВТА- СВОБОДА ИЛИ БУРНА НОЩ?………….265

Любов и разрушителност……………………………………….266

Космическият апетит……………………………………………267

От Изолда до………………………………………………………………..268

Свободата………………………………………………………………….

Кой е предразположен?…………………………………………….270

Нагоре по стълбата…………………………………………………..271

Анимус, Анима и страсти…………………………………………272

Диалог между глухи………………………………………………………272

Пазете се от изтласканото!………………………………………273

Загадката на вулканичните облаци…………………………..275

Скандалът на предизвикателството…………………………276

От магмата до изригването………………………………………277

Отречената истина……………………………………………………278

От Аза към съществото……………………………………………279

От горе на долу…………………………………………………………281

ГОЛЯМАТА ИЛЮЗИЯ?………………………………………………283

Ние, ампутираните……………………………………………………….284

„Фаталната” страст………………………………………………….. 285

Ерос…………………………………………………………………………..286

Лудост или мутация?………………………………………………..286

Мутанти, поели към изгубения континент……………….287

Пътят към Ерос………………………………………………………..288

Еросът не е това, което мислим……………………………….289

Еросът не е любов…………………………………………………….289

Ерос и зовът на свещеното……………………………………….290

А утре?………………………………………………………………………290

Невъзможното съответствие……………………………………291

ОТСЪСТВИЕ ИЛИ ПРИСЪСТВИЕ……………………………292

Сблъсъкът…………………………………………………………………293

Да живеем заедно?……………………………………………………294

Затворено пространство и ентропия……………………… 295

Отхвърлянето на имплантата…………………………………296

Направихме хубаво пътешествие…………………………….. 297

ПРЕСТОЯТ В ДОЛИНАТА…………………………………………298

Подозрителните предупреждения…………………………….299

Най-висшето общуване…………………………………………….300

Има място в безкрая…………………………………………………300

СЛИВАНЕТО НА ПЪТИЩАТА…………………………………302

Увод

БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ

Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разбе­рем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в за­творници на самите себе си.

Ако се замислим за безбройните клопки, които ни деб­нат още от детството, задачата на тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се обръщали към мен с молба да напиша продълже­ние на „Изумителните пътища на новата психология”. Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг” вътрешен свят, че има начин да се стигне до него и до истинската свобода.

Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.

Душевната свобода е присъща на човека и се проявя­ва, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор,

чиито функции и роля се състоят в това да се върти, до­като нещо не му попречи.

Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Не­щата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множест­во малки „Аз-ове”, в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.

Именно тогава човек се превръща в свой собствен за­твор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткри-ваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, не­врози, на опасението, „че не сме като другите”, на скова­ващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието”. А най-отдолу се спотайват две чувства – гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и жела­нието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх – какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят” ли за едни от тях.

Ролята на възпитанието е да „информира”, да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване” между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективност­та и интелекта на възпитаника. Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсва­ме от себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.

Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?” Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца”. Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго” и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.

През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на жи­вота, какво искаме от него.

Ето част от писмото на един читател:

- Четирийсетгодшиен съм. Възпитан съм в цен­ностите на западната култура и като повече­то хора на моята възраст се намирам на грани­цата между два свята. Продължавам да се ко­лебая между предимствата на постигнатото, на придобитото, на наследеното и непреодоли­мото влечение към пълното с обещания и изне­нади Другаде, което самд по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният затвор е за пред­почитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата” на придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко око­ло нас е само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да подхран­ва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху нас от всички по­соки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.

Добре, а после какво? После мнозина решават да из­бягат. Но как да го сторят? Ето няколко варианта.

- Пътуването заникъде. Все повече хора си грабват бага­жа и потеглят „нанякъде”. Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят вся­ка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затво­ра със себе си. Толкова силно са настроени „против всич­ко”, че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или па-раноя.

- Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин – чрез депресия­та. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататьк.

- Понякога „деградациите” на личността – тук влизат и някои случаи на злоупотреба с наркотици – представля­ват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си по­казват, че сме излезли от пътя. И на тях съм отделил няколко страници.

За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на личността и я освобожда­ват напълно.

-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла една глава. Психоана­лизата е представена в двата й етапа: етапа на „лечение­то” – правилното „свързване” на вътрешните „кабели” в съответните „вериги”, и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова препятствия. Чрез втория етап пси­хоанализата се превръща в „метапсихоанализа” и излиза извън рамките на класическите методи.

- Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере пре­вратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-нататьк ще му дадем обстойно обясне­ние.

- Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любов­та, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян.

Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием душевната си свобода?

Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя”, към която всички ние се стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да осво­бодим интелекта си – тази истински „отворена система”, за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.

За постигането на вътрешна свобода са необходими ог­ромни и продължителни усилия. От нас се иска да се про­меним, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото осво­бождаването на душата задължително минава през свое­образна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.

Пиер Дако

Първа глава

ОЧАКВАНЕТО

- Бих искал да намеря съкровище.

- За какво ви е?

- За да ми помогне да науча онова, което не може да бъде научено.

Ако все още не сте го направили, прочетете книгата аа Луи Повел „Възхитителният Блумрох”. Блумрох е са­мият Жак Бержие, ярка и нестандартна личност, човек образован и щедър, високо интелигентен и изключител­но симпатичен, физик, математик, алхимик, самотен пътешественик в света на въображението, постигнал вътрешна и „външна” свобода въпреки вечната липса на нари, станал легендарен след Втората световна война, когато спечелва признателността на французи, руснаци и американци. Роден в бедно одеско семейство, Бержие така и не забогатява, което междувпрочем доказва още веднъж, че успехът и интелектът не са запазена марка за децата на заможните.

В същата книга четем:

- Защо живеете, Жозеф?

- Защото съм започнал и следвам законите на инерци-ята.

Ако познаваме човека, ще разберем иронията на мъглявия му отговор. Но в буквалния си и отрицателен смисъл този отговор би могъл да бъде даден от мили-

арди хора, затънали в обърканото си и сковано същест­вуване, сраснали се с неподходящи за тях професии, за­творници на тесногръди схващания, навици, табута, страхове, отказали се от надеждите си, забравили меч­тите си.

В тази бъркотия всеки по свой начин е „провалил” оно­ва, което е можел да бъде.

Светлината никога не идва отдолу

И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хо­рата правят огромни усилия да „се освободят”. Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появя­ва желанието да бъдеш „другаде”, там, където овехтели­те норми вече не действат.

Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигна­ти до ранга на житейски правила.

Отново Бержие:

„Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изи­скващо минимални инвестиции.”

Няма съмнение, че хиляди „гурута” от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-нис­кото ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби. Това явление е всеизвестно (да си спомним аме­риканските „телевизионни проповедници”!) и често е порицавано, но без никакъв резултат – човешкият апе­тит не се променя. Подобни лъженаставници разпрост­раняват осъвременената и попрестояла версия на прит­чата за манната небесна, изпратена на евреите по време на дългия им преход през синайската пустиня. Ето как боговете смениха облика си.

I

ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

13

В такива опити за „освобождаване” се крият капани, заложени от „контрабандистите на души”, които се възползват от неясните ни надежди и ни примамват с лъжеоригиналните си теории (най-често ориенталщини на сергиджийско ниво с „космически” привкус!).

Опасността се крие най-вече в отъждествяването на групата с „гуруто”. Следва загуба на независимостта и на интелекта, а понякога се стига и до колективни само-убиийства.

Тези „божи хора” не са озарени „свише”. Те черпят вдъхновението си от най-ниското, от най-тъмното. Лич­ността им често представлява шизофренно-параноична амалгама. Общността им е крайно сектантска и „инте-гристка”. Сектата се превръща в неназована диктатура, в затворена и самоунищожаваща се система.

Кога сме способни да „освободим” Другия?

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат еже­дневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен*:

„Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посред­ственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клоп­ки и опасности терапии.”

* Цитатът е от предговора към френското издание на „Човекът в търсе­не на душата си” от Юнг. (Тук и по-нататьк бележките са на автора.)

И наистина прекалено много дипломирани психолози, непреминали по дългия и труден път на собствената си психоанализа (или изминали само част от него), безсрам­но се обявяват за способни да „лекуват” и да помагат. Така, без да са се опознали напълно, те пренасят върху другите собствените си вътрешни трудности и „лекувай­ки” пациентите си, всъщност се опитват да лекуват себе си.

Ролан Каен казва също:

„Очевидно е, несъвършени психоаналитици не същест­вуват – всеки е ограничен от собствените си психически структури, от възможностите и недостатъците си. Но за съжаление твърде много практикуващи терапевти са в една или друга степен „оздравели” бивши пациенти, са-мообявили се, понякога прекалено прибързано, за специа­листи в тази нова област. Те ръководят групи и публику­ват всевъзможни „трудове”, които хвърлят прах в очи­те на читателя и под чиято лакирана повърхност про­зира единствено собствената им неуравновесеност, дори налудност. По този начин чудният, но крехък, чувстви­телен и деликатен свят на дълбинната психология по­пада в плен на мними аналитици, на фанатици, също как­то Църквата бе станала жертва на лъженабожници…”

Всичко това далеч не внася яснота в представите на непосветената публика, достатъчно объркана от борби­те между различните „школи”, от телевизионните деба­ти и от какви ли не други „дезинформации”. Нещо пове­че: то затвърдява – и с основание – скептицизма й по отношение на психологията.

Премного млади хора се записват да следват психоло­гия, за да „разберат самите себе си” или за да разрешат афективните си проблеми. Мотив, достоен за уважение. Но резултатът се разминава с поставената цел. Студентът се запознава с някои аспекти на различните течения в психологията, но знанията му остават повърхностни, тъй

като не е провел необходимата работа над себе си. А и съществува рискът да превърне в догма частичните ис­тини, които са му били преподавани.

Обучението по психология – особено по дълбинна пси­хология – е продължително и трудно от техническа, афек-тивна и символна гледна точка. За да се занимаваш с чуждата душа, трябва да си постигнал почти пълна вътрешна свобода, след като максимално си елимини­рал „комплексите”, изтласкванията и множеството дру­ги вътрешни несвободи.

Най-опасно е да проецираш върху другия това, което си самият ти, и да го водиш по собствения си път, вместо да бъдеш само катализатор и да му помогнеш да стане онова, което е той.

Друга опасност е да изпаднеш в мнима състрадател-ност, която всъщност не е нищо друго освен самосъжа­ление.

А това е все още само стадият на „лечението”. След него се разкрива огромната територия на метапсихоло-гията и на душевната свобода, за която ще стане дума в главата „Психоанализа”.

Опасност се крие и в обстоятелството, че „волята да лекуваш и да помагаш”, която откриваме у много хора, посветили се на другите, твърде често изразява потреб­ност от власт и стремеж към могъщество, спотаени под желанието да „вършиш добро”.

И най-сетне трябва непрекъснато да си повтаряме, че противно на тестото за хляб, душата на човека не може да се меси до безкрай…

Каква е тази книга?

Тя положително не е „ръководство за действие”, нито сборник от „рецепти”. Не липсват книги, поставили си за цел да „ни отворят очите”, като кажат истини, които

всеки знае, ио никой не прилага, за да събират после прах­та на забравата, ако смея да се изразя така.

Тази книга не е такава. А каква? И аз самият не знам. Книга за „освобождението”, ако думата не ви се стори пре­калено претенциозна? Може би. Стига да я прочетете с чувство на съпричастност, все едно, че вие сте я писали.

Впрочем не трябва ли да съставим някакъв план? Не мисля. Сам по себе си „планът” е вече „затвор”, в който влизаме по собствена воля. А не такава е моята цел. Сле­дователно никакъв план, просто една разходка из отдел­ните глави и толкова по-зле, ако тук-там се натъкнете на някое повторение или на нещо позаплетено…

Проповедници и златотърсачи

Понятието „освобождение” отдавна витае във въздуха. Но не бива да се вкопчваме в модни и преходни идеи и да затваряме чувствата си в нови зандани.

По темата за освобождението (от кой затвор, питам аз?) са изписани безброй страници от всякакъв харак­тер – от статии в популярните списания до фундамен­тални публикации, повечето от които впрочем остават незабелязани. В материалите за масовия читател става дума за „болната душа”, вече позабравена и отстъпила мястото си на новоизлюпения и крайно агресивен култ към тялото, издигнато до ранга на единствена човешка ценност. Почти навсякъде и напълно основателно се от­белязва изчезването на емоцията и на очарованието, от­коле смятани за отживелици. Подлага се на критика кон­сумативното общество, което впрочем съществува бла­годарение на френетичните потребители. Твърди се, че в телевизията демагогията е вездесъща, че зрителите са се превърнали в пасивни заложници на тираничната реклама, на абсурдните моди и т. н. Все обвинения, ко­ито обществото нито потвърждава, нито отрича.

Някои книги предричат появата на индивидуална пси­хология, която ще ни дари с нов, отворен и интелигентен живот, пълноценен и, общо взето, радостен, независимо че днес вътрешната радост минава за не по-малко подо­зрителна и старомодна от любовта, страстта, обичта към околните и приятелството към самите нас. Колкото до „способните”, те биват преследвани в името на уравни-ловката „отдолу”, макар, както вече стана дума, светли­ната да идва само отгоре.

Някои хора пък нагло прекрачват допустимите грани­ци с твърденията си, че Святостта е вътрешноприсъща на човешкото същество, че тя е основното му качество.

Вярно е, че всичко това обикновено се приема с прене­брежение й сарказъм, напомнящи за отношението на златотърсачите от уестърните към пътуващите пропо­ведници. Така спокойствието и унинието продължават да тегнат над градовете.

И някои други

После щафетата бива поета от физиците, при това от най-известните. Те заговарят за единството на нещата, за не­отменимото присъствие на вселената около нас и вътре в нас. Опитват се да опишат чудесата на материята и на мъглявините. Велики учени си служат с думи, които ка­рат повечето хора да свиват рамене – „метафизика, мис­тицизъм, уважение, съпричастност, любов”. Как ли пък не!

Казано накратко, появяват се големи „информацион­ни центрове” – отново на най-различни нива. А от дру­гата страна имаме огромни човешки маси, които подоб­но на тежки, лишени от въображение машини се задвиж­ват мудно, „проникват се” прекалено бавно от вече раз­критите истини, освен ако страхът не им послужи за остен.

И все пак нека си представим, че имаме сто ценни „ин­форматори” на един милион души. За франция това би означавало около 6000 разпространители на стойностно знание – чрез статии, книги, конференции… Тогава?

Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други”? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да пред­ставим съществуването им така:

1+1+1+1+1+1+… = 0

Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат сво­бодата си. Тогава се появява още един „център”, който може би ще започне да излъчва информация сред близ­ките си, в службата, на улицата, в метрото… Да, поняко­га подобни неща се случват.

(3+9) :2-6

или

“Аз съм един средностатистически човек…”

Повечето хора са на мнение, че „златната среда”, „сред­ното ниво”, съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са

I

еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни” страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво” (защо пък „добро”?). Д това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно”, всичко над „средното” е окаст-рено, притиснато, задушено, приравнено към общоприе­тото.

От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „сред­ностатистически индивиди”. Без да са проверили до­статъчно истината на твърденията си, тези хора предва­рително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен.

Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, сре­ден коефициент на интелигентност и т. н.

На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и цен­ности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския уни­верситет няма нищо общо с тази в кварталната гимна­зия. И тъй нататък.

Грешката…

Излиза, че съществуването на „средностатистически” човек е доста относително, както и това на „средното” мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мне­ние, въз основа на което се вземе някакво решение, ос­таналата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи.

Често пъти понятието „средно” унищожава усещане­то за свобода. В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво”, биват принуждавани да се стремят към него – нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се при­способят към новия си статус.

Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувство­то за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се запла­щат много скъпо: при едните с маргиналност, при други­те с неврози.

Впрочем човекът, смятан за „среден” (или който сам се определя така), е такъв само при определени обсто­ятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потър­си други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната дема­гогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърля­ме като нежелани тези, които разчупват общоприети­те норми.

Прословутото „добро” средно ниво се оказва „лошо” със сивотата и с конформизма си.

Защото каквито и качества да притежаваме, ние не­изменно оставаме под нивото на собствените ни възмож­ни постижения и на собствената ни свобода.

Един поучителен пример…

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно” ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща” вълна е „модулирана” от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Ви-

соката честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?

„Ниската” честота или наложената средна стойност

й

„Високата” честота или високите стойности

Приравняване на „високото” към „ниското”

„В нормата сте!”

Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависи­мост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето обще­ства, институции, предприятия притежават и създават

свои норми. Така са се появили норми социални, поли­тически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразя­ваме, дори как да мислим.

Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраня­ват дадено поведение. Тази тирания се проявява по ня­колко начина.

Първи начин: самите индивиди се самоопределят спо­ред нормите и се сливат напълно с тях във всички обла­сти (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб”, където се налагат – и на всичкото отгоре се спазват – правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата” (под или над нея), по какво да ги „разпознаем” и как самите те да се определят?

Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрица­телен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аут­сайдера” така, както организмът отхвърля „чуждото тяло” (тук можем да посочим като пример многоброй­ните тесногръди и „благоприлични” семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близ­ките си, в името на „кастата”, на парите и т. н.)

Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното твор­чество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките” (самоограничаваща се дума) на дадена дей­ност, като например индивидуалната работа по подобря­ване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.

Четвърти начин: нормата се свежда до „средното” ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща ат­мосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чия­то афективност или интелект не се вписват в усреднена-та норма и който във всеки миг е изложен на риска да

бъде „наказан”. До такова плачевно състояние на неща­та се стига винаги когато се слеят норма и посредстве­ност.

Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин – чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм (виж по-нататък), унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитив­но, творческо и истинско у индивида.

Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят”, за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите” на ума и на духа, често обре­чени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е свое­образно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ ин­телект. В противен случай…

Но би било жалко светът да се управлява от „средно­статистически” индивиди вместо от носители на свобод­ни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие невинаги е така.

Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спаз­ва някои норми не по задължение, а от уважение. Напри­мер съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колекти-визъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.

Голямото очакване…

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разпо­ложението им, нито посоката, в която да търси изхода.

Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите”, кои­то ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефо­нен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувства­та не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко”. Несполуки­те са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение ня­кое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си.

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изход­ната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и същевре­менно отблъсквайки нещата, но воден от непреодолимо­то желание да се слея с всичко наоколо… (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето… (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм такъв, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щас­тие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках… Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опо­знавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах колко е важно всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл… (38-годишен мъж)

Какво важно открихте в живота си?

- Музиката. Благодарение на нея попаднах в едно непо­дозирано измерение. Музиката ми разкри и продължава да ми разкрива свят, разположен на обратната страна на логиката и на разума, отвъд думите. Тя е усещане в чист вид, дълбок размисъл върху живота и смъртта, тя е свое-го рода любов. О, спокойно може да се живее и без музи­ка, но тогава у нас зейва огромна афективна дупка, коя­то осъзнаваме едва след като сме я запълнили… (39-го-дишен мъж)

- Открих истинската свобода и придобих усет към същественото и святото. Това се случи внезапно, благо­дарение на четенето. Животът, навиците ми коренно се преобразиха, въпреки че външно поведението ми остана непроменено. Постъпките ми обаче станаха различни и се изпълниха с нов смисъл. И характерът ми претърпя промяна за учудване на познати и приятели. Дали съм щастлива? Почти. Важното е, че открих своя път. Смя-

тат ме за мечтателка и за бунтарка, обвиняват ме, че вече не правя разлика между добро и зло, иронизират ме, но ми е напълно безразлично. Всъщност не приемат новата ми свобода… (34-годишна жена)

- Ами… човек непрекъснато открива нещо ново! Же­ланието ми е да продължавам да правя важни за мен от­крития. Няма да позволя на другите да ми препречват пътя с техните табута, предразсъдъци, обичаи и други глупости. Дано не успеят да ми сложат пранги на крака­та, дано не се уморя и предам… (19-годишна девойка)

- До четирийсетата си година всеки ден отивах на ра­бота по един и същи маршрут, по едно и също време, возех се все на един автобус и виждах все същите физио­номии. Бях отчаян от това еднообразие, струваше ми се нелепо, но необратимо. Един ден смених маршрута. Из­лязох от къщи по-рано от обикновено и прекосих парка. Беше през есента. Видях как бавно падат листата. Спрях се. Някъде запя славей. Седнах на една пейка, заслушах се и се огледах наоколо. Интуитивно почувствах, че пред очите ми се разкрива свят, за чието съществуване не бях и подозирал. Останах повече от час, без да ме е грижа за службата. Тъй или инак бях закъснял – за пръв път в живота си! Седях на пейката сред пожълтелите падащи листа, славеят пееше, разбирате ли? Чрез тази прекрас­на песен, която сякаш е в съзвучие с цялата вселена, пред мен се разкри, как да кажа, разкри се един свят на хармо­ния, на единство, на съпричастност, свят, в който влязох без миг колебание и който оттогава нося със себе си. Много странно, но поведението ми към самия мен, а и към колегите ми се промени. И нещо още по-учудващо: на другата сутрин колегите започнаха да ми се доверя­ват. Никога преди не го бяха правили. Какво бе станало? От тогава реших да започна това дълбинно изследване с вас… (40-годишен мъж)

- Нищо съществено, докато не започнах психоанали­зата. Но пък след това!… Не може да се изрази с думи:

единството на нещата, взаимодействието им, понятието за Бог, който живее във всичко, участието в световната хармония, стремежът ми самата аз да се превърна в хар­мония… (35-годишна жена)

- Отказът от всичко дребнаво, от завистта, постепен­ното преодоляване на чувството ми за малоценност и за вина. (42-годишна жена)

- В един момент престанах да виждам нещата само в бяло и черно. Беше прекрасно и необратимо. Започнах коренно да се различавам от другите, но това никога не ме е затруднявало, тъкмо обратното. (40-годишен мъж)

- Надежда. След смъртта на дъщеря ми. Болката се превърна във вяра „в нещо”, което не може да се изрази с думи. Дали съм на прав път? Не знам, но предполагам, че да, след като го чувствам… (38-годишна жена)

- Казвах си, че е невъзможно добротата, умът да са някъде там и да не могат да бъдат изкарани на бял свят. Дълбинната терапия ми помогна да ги открия. Колко много светлина струи от всеки от нас! (30-годишен мъж)

Кое ви се струва недостижимо?

- Трайното, вечното. Всичко отминава, вкопчваме се в нещо, но то пак отминава, изчезва… Всичко… любовта, приятелството, мечтите… Накрая ни остава само детст­вото, което разкрасяваме, за да изпитаме усещане за продължителност, за вечност, макар до болка да ни е известно, че сме измислили това детство, за да се защи­тим от изтичащото време.

- Любовта към другите. Никога не съм успявала да я постигна, а съм жена… (35-годишна жена)

- Самият аз. Същността ми. Бих дал всичко, за да до­стигна този център, който смътно усещам. У мен има някаква вътрешна съпротива, но каква? Несъмнено се дължи на страх, страх да изоставя старите си схващания,

да се откажа от онова, което съм правил по задължение или по силата на общоприетите условности. Защото це­лият ми живот се гради върху подобни условности: брак, професия, деца, отношения с хората. Страхувам се и от самотата – тя е цената, която ще трябва да заплатя за свободата си… (50-годишен мъж)

- Любовта към себе си. (38-годишна жена)

- Бог. Идеята за Бога. (28-годишна жена)

- Конкретизирането на надеждите ми. Човек чувства, отгатва, но не е сигурен в нищо. (39-годишна жена)

- Собствената ми душа. (20-годишна жена)

- Пълното разбирателство между хората, между мен и другите. Знам, че за тази цел трябва първо да започна да разбирам себе си и близките си, да разбирам и приемам различията, да съм убедена, че в дъното на нашето несъзнавано всички сме еднакви. Но това е почти не­изпълнимо. (40-годишна жена)

За какво копнеете, по какво изпитвате носталгия?

- Предполагам, че както много други хора изпитвам но­сталгия по несбъднатите си, обикновено неясни мечти. Като че ли смътните мечти се въртят някъде вътре в нас… И никога не умират. Преследваме ги, очакваме да се изяснят, но вятърът заличава следите им по пясъка. (50-годишен мъж)

- По неподправената любознателност от моето детст­во, по учудването и ентусиазма ми от всичко. По въпро­сите, които задавах, по доброжелателната и съучастни­ческа усмивка на баща ми… (36-годишен мъж)

-  Изпълнена съм с неясен, непрекъснат копнеж по нещо, с някаква безкрайна тъга… (40-годишна жена)

- Копнея по неосъществената си свобода! Оплиташ се в някаква мрежа, в някаква паяжина, въобразяваш си, че това е действителността, а всъщност става дума за един

огромен зандан, за килия, чийто ключ си загубил. (53-годишен мъж)

- Изпитвам носталгия по пропуснатото, по това, че ни­кога не съм обичала както ми се е искало. Струваше ми се, че обичам сина си, а.всъщност бдях над него като квач­ка над пилето си и наполовина го осакатих. Не можех да се освободя от себе си, бях прекалено скована, затворе­на, подозрителна, неспособна да се отдам на доверието и на любовта. Защото любовта изисква себеотдаване. Като си помисля за милионите хора в моето положение! А ако любовта наистина е големият човешки двигател? Какво тогава? (45-годишна жена)

- Мечтая да се наслаждавам пълноценно на афектив-ния си живот, да знам, че го има, че нещата имат душа и аз я усещам. (23-годишна жена)

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, дока­то всъщност продължително умираме. Но какво очаква­ме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо дру­го”, толкова рядко се запълва?

Надявам се, че с настоящата книга ще съумея, докол­кото ми е по силите, да открехна някои от вратите, кои­то изглеждат отчайващо затворени, вратите на килия, чийто ключ „сме изгубили”.

Необходимият подход

Вярно е – с някои изключения, – че изграждаме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле сглобени части без видима връзка помежду им. И че се научаваме – може би защото е общоприето или от страх -да изтласкваме най-благодордните си усещания, интуиции, големите си емоции, себеизразяването си. Възвишената

душа, на която са присъщи високи умствени и афектив-ни добродетели, е нещо особено подозрително.

Изтласкванията също се обуславят от сивия възпита­телен комплекс: училище, родители, общество, които ряд­ко се стремят към „по-горното”. В резултат се появява страхът от успеха (докато страхът от провала е вече вко­ренен в душите ни), от спокойното осъществяване на собствените ни способности, заплашени да бъдат унищо­жени от „средното ниво”.

Така се затлачва достъпът до съществуващите у мно­зина „други светове”, пред които „средният” индивид пре­зрително свива рамене. В унилата атмосфера, присъща на училището и на обществото, на умните, способните и творчески настроените нерядко лепват етикета на „сму-тители” и „причинители на безредици”. Сред тях има и мними „лоши ученици” с големи заложби, които могат да се реализират при условие, че успеят да извършат соб­ствената си спокойна и тиха революция, да развият даде­ното им по рождение.

Понякога се питам дали пък точно тези душевни „особ­няци” не заслужават доверието на народите?

И тъй като става дума за нормативно „равенство”, ще цитирам ироничните разсъждалия на Жан-фрасоа Ре-вел*:

„Според поддръжниците на модерната педагогика при­чината за провала в учението е една-единствена: социал­ното неравенство. Хората са еднакво способни и надаре­ни в количествено отношение. Разликите в училищния ус­пех се дължат на социалната и културната им неравнопо-ставеност. В същото време се поражда илюзията и се утвърждава грешното схващане, че някоиученици имат по-добър успех, защото са по-умни или по-трудолюбиви, или имат по-добри преподаватели. Докато нещата не стоят така. В основата са социалната класа, икономическите привилегии, културните преимущества, осигурени от сре-

дата. Всичко, което става в училище, се дължи на извън­училищни фактори (…) Да делим учениците на „добри” и „лоши”, да позволяваме на „добрите”да придобиват пове­че знания и по-бързо от другите би означавало да поощря­ваме вярата в естественото неравенство и да награжда­ваме тези, които печелят от социалната несправедли­вост. Добрият ученик трябва да се придържа към нивото на лошия, което е справедливата средна величина.”

Жак Бержие („Блумрох” на Луи Повел) изразява съща­та идея в свойствения си хаплив стил:

„Точно така, точно така… Когато всички си осигу­рим едно и също количество стотинки, ще се сдобием и с едно и също количество мозък… За предпочитане би било да се раждаме равни. Но науката не я е грижа за предпо­читанията. Тя назовава фактите. Нашите способнос­ти са заложени в гените ни. Обществото играе твърде малка роля във формирането на личността ни. Това е неприятно за идеологията. Но нищо не мога да направя по въпроса.”

И въпреки това…

Ненакърнимото ни ядро

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш собствен „архетип”, различен по жизненост и сила спо­ред индивида. Около него се организират личността и животът ни. Ние вярваме, че управляваме живота си, докато всъщност тъкмо този „архетип” е „пътеводната звезда”, която насочва съдбата ни.

Той е едновременно наш пулт за управление, инфор­мационна централа и радар. Той ни формира и информи­ра, без да съзнаваме това.

В него се таи нашата свобода и „положителната ни разрушителност” (обикновено думата „разрушителност” има отрицателно значение, докато тук, обратното, изра-

зява възможно най-голямата вътрешна свобода, която може да бъде постигната. За нея ще стане дума в главата за психоанализата).

Но какво правим ние? Издигаме около архетипа си сте­ни от адаптации, от компромиси с живота, от лъжемо-рал, от псевдовъзпитание – докато съществото ни се раз-дроби, докато обеднее напълно, докато ни погълнат вътрешните затвори. Затова голямата задача на психо­анализата е да открие Архетипа, истинския „философ­ски камък” на личността.

ИНТЕГРИЗМЪТ

Обикновено говорим за религиозен интегризъм, но има и личностен, възпитателен, социален, професионален, политически… Видовете интегризъм са не по-малко от системите от идеи, от мненията и индивидите. Явление­то е израз на най-страшната интелектуална и афективна закостенялост.

Без значение каква форма приема, кого засяга и какъв е обхватът му, интегризмът не може да съжителства с ума, със свободата на поведението и духа.

Известно е, че интегризъм означава „пълно и безком­промисно прилагане на традицията, отхвърляне на вся­ко преосмисляне и на всякаква еволюция в поведението и в идеите”. При него „спазването” на традициите се из­ражда в безпрекословно подчинение на безмилостно на­задничава догма.

Интегризмът по дефиниция не подлежи на развитие, той е застинал във времето, архаичен, съдържанието му е отдавна склерозирало. Можем да го определим донякъ­де по следния начин: „това, което е било добро вчера, задължително се приема за добро днес”. Всяка промяна,

всяка еволюция, всяко отваряне към прогреса биват отхвърляни и наказвани.

1.  Интегризмът е нещо като автоматично задвижван умствен рефлекс. Той може да се уподоби на възприето веднъж завинаги мнение, на фикс-идея, която завладява полето на съзнанието и пречи на нормалното мислене. Затова е лесно обяснимо защо някои негови форми се доближават до душевната патология от маниакален и егоцентричен тип.

2. Най-силно изразеният интегризъм води до нещо като афективен и интелектуален ступор. Засегнатите от него индивиди са напълно вцепенени, не са в състояние да насочат чувствата и ума си към каквото и да било извън тях, нито да напуснат своите застинали във времето ос­тровчета, на които нищо не никне. Изцяло обсебени от негативизма си, те нерядко изпадат в състояния, сходни с шизофренията и параноята. Нужно ли е да се спираме на формите на политически, религиозен, професиона­лен, диктаторски интегризъм – те всички съществуват вътре в своя затворен кръг, където не се допуска нищо различно.

3.  Интегризмът е система, която се представя за уни­кална. Това е системата, прилагана от сърдитото дете, самоизолирало се в ъгъла, самотно, вглъбено в своята фикс-идея, убедено, че единствено то притежава неоспо­римата истина. И още по-убедено, че тази истина тряб­ва да бъде възприета от целия свят. Интегризмът по дефиниция представлява затворен кръг, без начало и без край. А както ще стане въпрос за това по-нататък, от кой край да подхванем безкрайния кръг?

4. Всичко, което претендира за „неоспоримост”, е израз на някакъв вид интегризъм. Някои журналистически изяви са добър пример за това. Интегризмът на печата произтича от самата му функция – да информира (вярно

или не) със съзнанието, че адресира една и съща идея (своята собствена) до стотици, дори хиляди читатели.

Впрочем би било добре да дадем кратко определение на термина „информация”, позовавайки се на прочутата мисъл на Винер: „Информацията е информация, тя не е нито материя, нито енергия.” В най-общ смисъл инфор­мацията се състои в поднасяне на знания. Всичко, което ни заобикаля, е информация: светлината, звуците, пред­метите, природата, езикът, училището, изреченото от другите, новините по радиото и телевизията…

Следователно печатът разпространява информация в най-достъпния й вид: носи новини от света, съобщава на хората какво и къде се е случило. Информация можем да наречем „кратък репортаж” от кварталния живот, както и новини със световно значение. На върха стои „инфор­мацията” от областта на културата, философията, изкуст­вото и морала. При нея коментарите (тоест личните мне­ния) са също толкова важни, колкото и самата новина.

Да се върнем на елементарната информация („днес се случи това и това…”). По принцип публиката е раздвое­на между благоговейното и безкритично приемане („вяр­но е, защото го казаха по телевизията”) и недоверието, дори откритата враждебност към някои изопачени или орязани послания, интервюта, прераснали в разпити, „ин­квизиции”, на които бива подложен зрителят, когато окото на камерата се прицели в изражението на умиращ или ранен човек, и т. н. Напълно нормално е сред без­бройното ято от журналисти да има много умни и чест­ни хора, както и такива, които смесват информация с мнение, нагласяйки новината според смисъла, който ис­кат да ни внушат. Да не отваряме тук дума за армията от некомпетентни.

Интегризмът, -който се прикрива зад загриженост за „свободата на печата” и за „правото на информация”, е особено опасен. Интегристкият печат не се съобразява с критериите, които налага на другите, публикува само

изгодни за себе си информации, никога не признава греш­ките си. Реагира на критиката яростно, дори свирепо, пренебрегва всяко възражение и отказва да бъде подло­жен на съмнение.

А самите ние?

Интегризмът противоречи не само на разума, но и на движението, на потока на живота. Той е осакатено, каст­рирано, откъснато от света и от действителността „зна­ние”. Чрез орязаната и скандално остаряла информация, която носи, Интегризмът неминуемо води до загниване и смърт.

Животът е несигурност, динамичен поток, докато ин-тегризмът предлага винаги готови отговори, които при­критата заплаха прави неоспорими („тежко ви, ако се ос­мелите…”).

Интегризмът е душевен застой, прекъсване на афек-тивното и мисловно течение, мрачна тъмница, оградена от дебели стени.

„Аз съм си такъв” или „Трябва да ме приемате изця­ло”, или „Вярвам само на това, което виждам”, или „Ни­кога няма да се откажа” и други подобни безумни фрази са без изключение израз на непризнат интегризъм.

Затваряне и -заключване

Много хора представляват „затворени системи”. Те оби­тават затворени къщи, имат затворени приятелства, за­творени семейства и затворени образования. Това също е вид интегризъм, който им носи мнима сигурност. По­добни хора не допускат нито една „информация”, която не се вписва във вижданията им, да проникне в тяхната крепост. Нужно ли е отново да споменаваме ролята на

интегристкото възпитание, което ги е научило как да се обличат, как да се държат, с кого да общуват? Но иди им го кажи!

Какво да се прави? Всяко отваряне на личността към света и към информациите, които идват оттам, я обога­тява и заедно с това е източник на потенциална несигур­ност.

Затова трябва да се запитаме при какви обстоятелства се чувстваме несигурни, да опознаем вътрешните си де­мони, след което да открием начин да ги елиминираме и да си кажем, че всяка блокирана, постоянна, не поставя­на под въпрос сигурност е вид интегризъм и причинява смъртта на частица от самите нас.

Както вече казахме, интегризмът, личен или не, пред­ставлява затворена система. Тя съхранява нужната й ин­формация, но не приема нова. Едно крайно проявление на интегризма е диктатурата (която отлично може да се отнася и до индивида!). Този вид система изпраща ин­формация навън, но не позволява никакво проникване на информация отвън. Големият или малкият диктатор за­явява: „Казах ви мнението си и по този начин ви го нала­гам, но не искам нищо да чувам от вас, затова си запуш­вам ушите.”

Давам си сметка, че има безброй видове интегризъм -от този на страстния и агресивен спортен запалянко до мощните социални интегризми през формите, които си самоналагаме от безпокойство или страх Но всички те имат нещо общо – интегристки настроеният индивид сти­га до някакво заключение веднъж завинаги.

Докато истински богатият живот напомня на капитал, вложен в толкова разнообразни акции, че спадането или покачването им не се отразява на общата сума. Богатата и интелигентна афективност е способна свободно да чер­пи от всякакви мнения и никога да не се окаже в плен на едно от тях.

Всяка наложена или закостеняла идея, под каквато и форма да е представена – тук повтарям отново, че между крайния спортен запалянко и интегризма във всичките му проявления няма принципна разлика, – задушава и унищожава истинското. Всеки от нас може да натрупа изумителен запас от „информация” и от мнения на вся­какво равнище. Нелепо е да дрънкаме с един пръст само на осем клавиша на пианото при положение, че разпола­гаме с две ръце и цял инструмент.

Не по-малко нелепо е да бъдем привърженици на един-единствен „отбор” цял живот, след като светът около нас е препълнен с информация. Нали флобер бе казал, че: „Глупостта, това е желанието да отсъдиш веднъж зави­наги.”

Ние в един жест

А Сартр казва: „В най-незначителното и най-повърхно­стното поведение се съдържа целият Човек.” Ще рече, че нищо не е незначително, нито повърхностно, и че всич­ко в поведението ни „говори” за личността и живота ни като цяло.

Човек не е някакъв „сбор”, той е нещо единно. Вярно е – трябва да го повторим, – че повечето хора се чувст­ват така, сякаш поредица от случайни събития са офор­мили от тях някакъв „пъзел”, от който липсват много частици, потънали в забравата на несъзнаваното.

Ние напомняме холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Най-малкият жест, най-беглият поглед, най-незначителната дума или постъпка не само съдържат цялата ни история, те са ця­лата ни история. Напълно логично е, ако се позамислим.

Никой наш жест, никоя наша постъпка, никое наше чувство не е ново. Ако притежавахме способността да „виждаме” информацията, съдържаща се в една постъпка

или в едно чувство, щяхме да обхванем с поглед целия си живот в „сгъстен” вид.

Какво означава това? То ни предлага друго виждане за самите нас, цялостно, богато; позволява ни също да си дадем сметка, че представляваме „резервоари за инфор- мация”, нито една частица от която не се губи, информа­ция, която остава завинаги складирана и действаща в нас; подсеща ни, че всичко наоколо заслужава внимание, че самите ние сме достойни за внимание. Забравили сме много неща, изтласкали сме много неща, но те са вътре в нас. Когато гледаме някого, гледа го цялата ни същност, не „тук и сега”, а заедно с цялото ни минало, проецирано върху него.

И накрая най-важното: в нас, както и във всичко във вселената, нищо не може да бъде отделено от другите неща, всичко е свързано, независимо от илюзиите, кои­то си правим в това отношение.

Втора глава

НАШИТЕ ЗАТВОРИ

Вътрешната свобода е това, кое­то би съществувало, ако нищо не. му пречеше да съществува.

Да разгледаме един доста разпространен сън:

- На свобода съм след известно време, прекара­но в затвора. Вратите широко се разтварят пред мен. Директорът и пазачите ми пожела­ват късмет. Излизам на оживена, слънчева и шумна улица. Правя няколко крачки и изведнъж ме обзема паника. Обръщам се и умолявам да ме върнат обратно в килията…

Същият сън, но в друг вариант:

Излизам на оживена улица. Щастлив съм, че съм на свобода. Внезапно чувам зад гърба си крясъ­ци. Обръщам се и виждам другите затворници да тичат след мен. Въоръжени са с вериги и сопи, някои изглеждат сакати, болни, инвалиди. На­помнят ми за царството на просяците. Явно ме ненавиждат и искат да ме убият. Бягам, обзет отужас, не разбирам защо желаят смъртта ми.

Трудната свобода

Смисълът на този сън е очевиден. Свободата е отговор­ност, която трудно се поема и трудно се понася. Не мис­лете, че това е рядко срещано явление. Страхът от сво­бодата е един от основните страхове на човека. И все пак той иска да бъде свободен. Високо заявява това свое желание. Съчинява химни за свободата. Зове я. Побесня­ва, когато някой накърни „личната му свобода”. И в също­то време я ограничава, за да си създаде чувство за сигур­ност; вкарва я в какви ли не затвори – застраховки, ипо­теки, вярвания, обичаи, религии, общности, идеологии, догми, политически движения…

Значи става дума за страха сами да поемем отговор­ност за себе си, за страха от вътрешната свобода, от лип­сата на опора, на която да се облегнем.

И когато се появи представа, усещане или интуиция за пълна вътрешна свобода, изпадаме в паника, защото тази предугадена свобода означава да се откажем от сигур­ността си, обикновено лъжлива. Светлината е прекале­но мощна, прекалено ярка. Започваме да се чувстваме беззащитни в един „враждебен” свят и се връщаме във стария си затвор.

От какво ни е страх?

Ако можехме за миг да зърнем несъзнаваните си затво­ри, сигурно бихме се ужасили. Но мнозина биха се упла­шили още повече, ако за част от секундата застанеха лице в лице с възможната си свобода.

От какво ни е страх? От живота, без сянка от съмне­ние. Затова си измисляме теории и им се подчиняваме уж по своя воля – всъщност повечето от тях направо ни поробват. Затова сме си изфабрикували всякакви идеа                                                                                                                                                       ли, идеологии, традиции, обичаи, морал, философии, ко­декси на честта…

Така сами издигаме стените на тъмницата, от която после се чудим как да се освободим.

„Преди да излезе от затвора си, човек трябва да при­знае, че се намира вътре в него. Клопката, в която е по­паднал, е собствената му емоционална и характерова структура. Няма смисъл да си изгражда теории за есте­ството на затвора – единственото, което трябва да направи, е да признае неговото съществуване и да потърси изхода му. Всичко друго е безполезно: безполезно е да се възпява мъката, както прави чернокожият роб; безпо­лезно е да се съчиняват поеми за прекрасната свобода -такава, каквато си я представяме в затвора, – на която ще се наслаждаваме, когато излезем от него; безполезно е да си обещаваме свободен живот след смъртта, както прави католицизмът, или да славим безкрайното си не­вежество подобно на филосфите на примирението… Първото нещо, което трябва да сторим, е да потърсим изхода на затвора. “

Да се върнем към втория сън

Да си представим един напълно свободен човек. Напри­мер едно хипи – в най-положителния смисъл на тази дума. Тъй като уважава живота, той просто го живее. Тъй като уважава другите, живее сред тях и заедно с тях. И тъй като дълбоко уважава свободата си, не се бои от нея.

Но около него има хиляди затворници. Той прилича на здрав и весел човек, който живее пълноценно пред очите на болни и нещастни хора. Не е нужно много вре­ме, за да се превърне в прицел на завист и омраза от стра­на на тези, за които представлява Мястото – онова Мяс­то, което те се чувстват неспособни да достигнат.

Не сте ли забелязвали как щастливите индивиди първи стават жертва на хорската злоба? Как върху свободните и необременени от емоционални патологии хора се из­лива враждебността на запрените в собствения си затвор? Не е ли такъв случаят с пътуващите цигани, обект на всякакви оскърбления и на дълбока подозрителност, но най-вече на завист? Същото се отнася и за скитниците, които автоматично биват обвинявани във всички грехо­ве. От друга, страна повечето хора изпитват непризнато желание да бъдат приети в „клана” – и мъчително чувст­во, че са отхвърлени от него.

Очевидно е, че щастливият и свободен индивид неми­нуемо предизвиква завист и враждебно отношение. За­това се опитват да го „убият”, да го унищожат, било като го отхвърлят, било като го изолират. Защото той е огле­далото, което им показва какво желаят, но не могат да бъдат. Що се отнася до хипито, бъдете сигурни, че ще го убият. Та нали го правят всекидневно!

Най-разпространените затвори

Затворът, това е всичко, което притиска душата, което пречи на ефективността да се извиси; всичко, което на­казва, осакатява, стяга, задържа, задушава, обезобразя­ва. Веднага виждаме колко много са възможните затво­ри.

Да не забравяме като начало, че навиците също са за­твори, въпреки че не можем без тях. Ако нямахме нави­ци, тоест памет, щеше да ни се налага всекидневно да се учим как да се храним, как да говорим, как да живеем и пр. Някои навици обаче са крайно натрапливи:

- Всяка вечер си лягам в десет часа, всяка сут­рин ставам в седем и трийсет и пет. – и трийсет и пет?

- Нито минута по-рано или по-късно.

- С какво свързвате точно този час?

- Несъмнено с навика. Опитвах да го наруша, но така и не успях. Ако остана минута по-дълго в леглото, ме обзема силна тревожност.

-И си лягате в десет?

-Да, чудна работа. Изпитвам страх от умора­та. Имам чувството, че ако си легна четвърт час по-късно, на сутринта ще се събудя изтощен. Веднъж часовникът се беше развалил и без да разбера, съм си легнал към единайсет.

- И бяхте ли изморен на другата сутрин?

- Никак.

- Това доказателство не успя ли да промени на­вика ви?

-… натраплив навик, кажете си го направо…

Навиците-дезинформатори

Тук веднага се сещаме за „комплексите”. Те също пред­ставляват нещо като навик. Напомнят на „афективно” ядро, на „сбор” от усещания, около които се върти цяла­та личност. Комплексите са съставени от поредица ин­формации, най-често въведени в човешкия компютър в детството или в юношеството. Тогава те са играли роля­та на защитен механизъм в ситуации, възприемани като трудни или опасни.

По-късно комплексите на свой ред започват да пода­ват информация на организма, безмилостно налагайки му пътя, който да следва. Тоест комплексът е запаме­тен навик, който ни принуждава да повтаряме не­прекъснато даден вид поведение, най-често несъзнател­но, без значение какви са обстоятелствата или хората около нас.

Ето какво ми разказа един мъж:

-Изведнъж ми станаха ясни много неща от един пример, сигурно съвсем елементарен, но който ми отвори очите. Изпитах усещането, че съм нещо като сметачна машина. Всеки път, кога­то събирах 1 и З например, получавах 8. Ако съби­рах 2 и 6, получавах 12 и т. н. Винаги имаше една четворка в повече, която ми объркваше смет­ките. Не подозирах, че тя е заложена в памет­та на машината. Тази четворка беше моят ком­плекс. Тя присъстваше в повечето от постъпки­те и мислите ми. Само че винаги можем да из­трием паметта на една машина, а как да постъ­пим с човека, в чийто организъм всичко се запи­сва завинаги?

Как наистина? Ще се опитаме да го узнаем… Не е лес­но да се осовободи човек от големите си комплекси. И това е разбираемо: комплексът управлява живота ни дълги години и играе ролята на „охранителна система”, която ни предпазва от страховете ни. Решението на проб­лема се състои в „осъзнаването” на комплекса (който представлява информация, вкарана в несъзнаваното) и в откриването на реакциите, които повтарят минали реак­ции.

Ако успеем да го сторим (без психолог, само с ценната помощ на някой интелигентен и разбиращ приятел), за­творът на комплекса може и да открехне вратите си. Нужно ли е да повтаряме, че когато сме в затвора, първа­та ни работа е да открием изхода му?

Освобождаването от един комплекс може да ни пре­образи – внезапно или постепенно, след продължителен размисъл. Всичко зависи и от комплекса, и от обхвата му, и от самото осъзнаване.

Внезапното осъзнаване

Случва се понякога в резултат на някаква интуиция, на нещо като просветление информациите-комплекси да разкрият тайните си.

- Първото ми освобождаване стана много бързо и незабележимо – някак изведнъж осъзнах кое в поведението ми непрекъснато се повтаря. Това се случи, след като се вгледах в страха, който ме обземаше всеки път, когато видех началника си, всеки път, когато той ме погледнеше. До така­ва степен се парализирах вътрешно – и то от много време, – че исках на всяка цена да се осво­бодя от това притеснение. Започнах да мисля за него съвсем целенасочено, дадох воля на въобра­жението си; обратно на това, което можех да предположа, видях не лицето на баща ми, а на облечена в черно жена със строг поглед, която неотлъчно следеше какво правя и как живея. Бях чел книги по психология и разпознах своята Ани-ма, приела образа на майка ми – жена твърда, подозрителна, тиранична; получих някакво… как да кажа… внезапно просветление, разбрах цяло­стното си поведение. Можех да го разбера и мно­го по-рано, ако не бях толкова смутен от тази повторяемост на реакциите ми, която си обяс­нявах с изключителната си стеснителност. Из­лизаше, че дървото ми е пречело да видя гората, а сега целият ми живот се разкри пред очите ми. Осъзнах и притесненията, за които изобщо не си бях давал сметка, вечно напрегнатите си муску­ли, скованите си рамене, неспособността ми да се отпусна… С една дума, всичко, което припис­вах на така наречената си „нервност”. Тя всъщ­ност беше следствие, а не причина.

Размиването на блокираните информации

Ако начините са много, то целта е една: да се пробие не­прозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтлас­кано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до посте­пенно осъзнаване на блокираните в комплекса информа­ции. А това може да стане, ако просто ги „размием”. Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, кое­то се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да сме­сиш лицето с опакото, привидното с реалното.

Кои са начините, по които постепенно (и в един мо­мент на натрупване – внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?

Известен е дългият класически път – психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.

Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации” там някъде в организма-компютър. Тези информации – или по-ско-ро дезинформации – стоят неподвижно в паметта на тя­лото ни и, разбира се, на психиката ни.

Не е възможно да „изтрием” комплекса, както изтри­ваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и раз­несат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.

Миналото в сегашно време

Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено” в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез

компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.

Много, е важно впрочем добре да разберем понятието „информации”. Комплексът се е появил в резултат на неуспешно адаптиране към получени навремето инфор­мации (от родителите, училището, семейството, възпи­танието, религията и пр.). Организмът е реагирал, създа­вайки си собствена информация.

Схема на постепенното освобождаване на един 41-годишен мъж

Към колко ли хора би могла да се приложи тази схема?

1

Майката: властна и вездесъща; кастрираща. Бащата: „кастриран” от жена си; превърнал се в „несъ­ществуващ”, в обратното на добрия наставник. Базова информация М 1: негативно присъствие на май­ката; Анимата на сина е погълната от образа на майка­та; смесване на майката и Анимата; ненавист към май­ката, станала афективно недосегаема и възприемана ту като богиня, ту като дяволица.

Мъжкият свят е непознат (тъй като бащата никога не е служил за пример); страх от мъжете, усещани като опас­ни; отслабване на Аза; девирилизиране; общо усещане за безсилие.

Компенсаторни информации

Мнимо самовглъбяване; лъжлива стеснителност; лъж­лива омраза към жените; мнима интровертност в резул­тат на страхове блокиране на екстравертността; перфек-ционизъм; потайност.

Изтласкване на емоциите; поддържане на всяка цена на компенсаторната защитна фасада.

Въпросните компенсации, послужили за афективното „оцеляване”, естествено непрекъснато се подхранват от (1).

Става дума следователно за:

Постепенно осъзнаване на (2). Осъзнаване на положи­телното или отрицателното идеализиране на майката и на жената, на това, че миналото непрекъснато се възраж­да в настоящето. Опити да се осъзнае какво се изтласк­ва, което е най-трудното.

Размиване на компенсаторните информации в нови, по­степенно придобивани информации.

Как да направи това мъжът, за когото става дума? Като отхвърли желанието за самота и самовглъбяване, които му носят сигурност. Като се откаже от мнимите си тай­ни (маски, страх от смъкването на маската, страх да не го видят такъв, какъвто е, и т. н.). Като постепенно се освободи от тревожността, пораждана у него от жените (чрез установяване на контакт с цел постепенно да ги постави на истинското им място). Като се освободи и от страха от мъжете (и тук чрез повече контакти с тях).

По какъв начин?

Мъжът ми каза следното:

- Смятах, че обществото ме е отритнало, и това ми причиняваше страдание. Бях си внушил, че предпочитам самотата. Гроздето беше мно­го кисело… Изпълваше ме фалшива гордост, же­лание да се различавам напълно от другите, да съм над тях, в резултат на което те не знаеха как да се отнасят към мен.

Така този мъж се превърнал в затворен кръг. Никой не знаел „откъде да го подхване”. Включил се в система без връзка с околния свят.

И се оказал в плен на процес, който:

а)  нямал начало (обърканите информации от миналото се смесвали с изтласкваните в момента усещания);

б) нямал и край (основната цел на мъжа била да оцелее, като запази на всяка цена защитната си фасада и рефлек­торното си поведение). Множеството други възможни цели – с една дума, животът му – били унищожени.

Впрочем той каза още:

-Живеех като прикован към „отрицателния си двойник”, към черния си двойник в някакво лъже-равновесие, равнозначно на афективна смърт. Бях се превърнал в чужденец за самия себе си…

1. създали комплекса

2. осигурили афективното оцеляване

до известна степен съзнавани компенсации

3. Информации от сегашния живот (смесени с тези от 1)

смесица от съзнавано и изтласкано

4. Работа, която

трябва да се извърши постепенно: осъзнаване на Т; „размиване” на информациите 1 и 2 в тези на сегашния живот (3)

все по-голямо осъзнаване

Как е постъпил мъжът?

Изучавал е трудове по психология и психоанализа, включ­вал се е в групова терапия. Започнал е да спортува, за да може да се сравнява с различни мъже и жени. Известно време е играл в любителски театър и е свирил в малък оркестър.

Размиването на старите информации (комплексът и компенсаторните реакции) е станало постепенно.

- Осъзнах, че нито светът, нито мъжете и же­ните са толкова страшни, колкото ми изглеж­даха през кривото огледало на афективността ми, което отразяваше фантазмите на болезне-нето ми въображение.

Поуката от тази история? Виждаме как всеки „пато­логичен” навик, вкоренен в несъзнаваното и несъзнател­но подхранван, чертае затворен кръг без друга връзка с външния свят освен изкуствените самозащитни реакции спрямо всичко наоколо, дори спрямо приятелите и близ­ките.

„Дребни начини” за постигане на големи резултати

Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.

Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обик­новено задушавано още през детството или юношест­вото.

Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, кои­то до голяма степен са успели да се „освободят”, без да

прибягват до крути мерки, като психоанализата напри­мер.

- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безин­тересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв.”

- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мис­ля, че в значителна степен си възвърнах истин­ската личност.

- Наблюдавах колкото е възможно повече стой­ката си, походката си. Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си целия товар на света!

-Научих се да не се смятам за център на света…

-Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не мо­жеше да „се отвори”, да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше – едно такова учес­тено, плитко…

- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и припряност…

- Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в паника. Обърквах се,

правех грешки, изпитвах желание да избягам. Постепенно се научих да не бързам и да си каз­вам, че светът няма да се срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усе­щане съм имал преди – че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съще­ствувам…

- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много отдавна възприети и оста­нали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на конци и играех все една и съща роля…

-Дадох си сметка, че приписвам на другите усе­щането, че съм излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха оттук? Защо не си обира крушите?”

-Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме отхвърлят, да не ме изоставят.

Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще се променим в очите на другите. Всъщност всеки от тези други има за нас мислена представа, в по­вечето случаи определена веднъж завинаги. Ще дам при­мер с една млада, трийсетгодишна моя пациентка. В на­чалото изпитваше силна тревожност. В процеса на пси­хоанализата успя да отвори вратите на многобройните си вътрешни затвори и да възвърне в доста голяма сте­пен истинската си същност. Въпреки това обаче продължаваше да се стъписва пред някои житейски пре­пятствия, които й пречеха да „върви напред”.

- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живе­ят мои роднини – чичовци, лели, братовчедки… Родителите ми пък живеят в съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.

Веднага откриваме препятствието – роднините са си изработили стереотипна, вдъхваща им сигурност „мис­лена представа” за младата жена. И най-дребното раз­минаване с тази представа ги хвърля в недоумение и пре­дизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала неузнаваема…” „Все едно, че си имам работа с чужд човек…” „Виж ти, тя се осмелява да изразява лично мнение?” – и тъй нататък.

-Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афек-тивно отношение. Че се бях измъкнала от за­творения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от въпросите, разпитите, сарказмите им… Не желаех да говоря за обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да се махна оттам…

Младата жена така и постъпила – пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с родни­ните си.

- След известно време семейството отново ме прие, макар и много сдържано. Само че между­временно си бях намерила много други „семей­ства” – вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен, не мой…

Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението – нещо изключително важно.

Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква продължителна работа, но че усилия­та ни биват богати възнаграждавали на всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да про­явим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем все по-малко да изтласкваме емоциите, чув­ствата, спонтанността си.

За кого се отнася това?

За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:

- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях изгубил желание за жи­вот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с това агресивен, загубих способността да се на­слаждавам на работата си, която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си…

Отнася се и за тези, които:

а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят по­глед върху себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от обстоятелствата повърхно­стна структура;

б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги”, не вярват, че те са „такива, каквито са”, не са в плен на окончател­ни мнения;

в) не смятат, че „за всичко са виновни другите”;

г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било

като ни „вкарва в затвора”, за да ни съхрани, било като ни освобождава;

д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери” (виж главата „Цивилизацията на убий­ството”);

е)  смятат задължителната надпревара, както и прекале­ната работа, за сериозно заболяване;

ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции и че чрез тях продължават и повтарят ситуа­ции от детството и юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много важно – ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).

Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали…

Да превъзмогнем дуализма

Освобождаването изисква от нас непрекъснато внима­ние към всичко, внимание, чиято сила ще зависи било от дълбочината на комплекса, било от могъществото на навиците, заличили повечето от видовете поведение, на които сме способни.

То изисква и онова превъзмогване на дуализма, за ко­ето говоря в „Изумителните пътища на новата психоло­гия”. Дуалистичните идеи са оказали прекалено влияние върху цивилизацията ни: това е добро, това – лошо, това е вярно, това – грешно, това е бяло, това – черно, и т. н.

Желанието да си винаги прав често е дуалистичен бе­лег за отслабнала или скована психика; то прикрива стра­ха, че може да не си прав, че ще „се изложиш” пред себе си или пред другите. Дуализмът ръководи повечето пси-

хики и е в основата на толкова разпространеното „пра­волинейно”, а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи, за които ще стане дума по-на-татък.

Веднъж един мъж ми писа:

- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях из­градил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се ос­вободя от тях, без да разбия собствения си жи­вот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продъл­жи няколко секунди, след което си дадох смет­ка, че съм се променил. Бях готов за ново съще­ствуване и нов начин на живот.

Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на фак­та, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състоя­ние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впро­чем същият мъж заявява:

-Беше като внезапен и неудържим световъртеж. Значи това е бил моят живот? И животът на милиарди други хора? Огромна маса от смътни страхове, измислени задължения, безкритично приемани вярвания, натрапени отвън схващания, за които дори не ми е хрумнало да проверя дали отговарят на моята истина?

Между два свята

Лесно разбираме здравословния шок, предизвикван от подобни внезапни усещания. Чрез тях интуитивно обхва­щаме всичко онова, което е задушавало Аза ни, макар и да не можем в един-единствен миг да го анализираме подробно.

Но да се върнем на нашия пример. От момента на про­светлението нататък мъжът се почувствал „между два свята”:

-Не беше лесно. От една страна, бях обсебен от мисълта, че съм съществувал, без да съм живял; от друга, чувствах, че навлизам в света на сво­бода, която дотогава не познавах. Трудно ми е да обясня. Това е усещане на целия организъм – и на тялото, и на психиката. Намирах се на най-важната межда в живота си.

И ето го пак споменатото препятствие, на което ще се натъкваме отново и отново, сякаш е част от „играта”:

- Все така внезапно получих и една плесница. „Другите!” Усещането за тяхното съществува­не се стовари върху ми като канара. Почувствах се самотен… защото се бях променил, бях ста­нал друг… После се замислих: не мога да се осво­бодя, ако близките ми не ме последват. За щас­тие жена ми и дъщеря ми извършиха своята част от работата…

Какво станало после с този мъж? След връхлетялото го чувство на освобождение той едно по едно анализи­рал всички менгемета, които стягали психиката му. Търпеливо направил пълна равносметка – вгледал се в

своята работа и в отношението си към нея, в поведение­то си към колегите, към приятелите, в начина, по който прекарвал вечерите си, и т. н.

А после се появили и много по-важни неща. Посте­пенно осъзнал най-дълбоко скритите си окови – множе­ството наложени му отвън морални ценности, към кои­то безкритично се бил придържал.

- Верността към жена ми? Градеше се върху лъжливи основи. Бях й верен по много причини, като първата бе страхът от чуждото мнение и потребността ми от почтеност (в очите на обществото, разбира се, тъй като всъщност ми беше безразлично). Бях пленник на някакъв псев-доморал, основан на страха: страх да напусна някого (което не бе нищо друго освен проекция на страха ми от самотата), страх да не причи­ня някому зло (по-късно открих сянката на май­ка ми зад този страх), страх да не ме презрат и какво ли не още. Така или иначе, тези кривораз­брани ценности бяха обуславяли повечето от постъпките ми през целия ми живот! Кажете ми тогава къде под тази камара боклуци тряб­ваше да търся верността си? Размислих и успях да отделя чувствата си към жена ми от натру­паните морални и социални нелепици. Така лю­бовта ми към нея се появи като нова и неоспо­рима истина. Дълго й разказвах за капаните, от които исках да се освободя…

А приятелите? Този човек несъзнателно бе прилагал почти абсолютния човешки закон за „търсенето на при­лики”. (Излишно е да напомняме, че всяка любов или приятелство се основават на приликата на обекта им със самите нас или с нашата Сянка.) След като променил вътрешната си гледна точка и възприел ново поведение,

някои от познатите и приятелите му се отдръпнали. Иг­рата на прилики не можела да продължава повече. Но той завързал нови приятелства, запознал се с нови хора, активно подпомаган от жена си.

Целият му живот се променил. Появили се нови чети­ва, нови стремежи, основани на нови интереси; и най-главното – появили се нови афективни явления.

- Най-учудващото бе, че много хора – дори коле­гите ми – започнаха да търсят компанията ми! Говореха ми за себе си, за трудностите си, за децата си. При това без и дума да съм споменал за изживяната от мен промяна. Струва ми се, че в учреждението, където работех, можех да открия „център по човешки отношения”!

Напълно в реда на нещата. Всяка значителна вътреш­на промяна предизвиква появата на нещо като „аура”, която околните смътно долавят, придава ново качество на вътрешния живот, по-верен поглед върху нещата, спо­собност да изслушваш и да разбираш…

Историята на този човек е историята на едно излизане от затвора, на проникване в друг свят и най-вече на по­стигане на онази вътрешна свобода, без която не си стру­ва да живеем.

Ефектът на освобождаването върху партньора

Ето какво сподели с мен една 39-годишна жена:

- Кратката терапия, на която се подложих, и участието ми в любителски театрални трупи ми показаха, че мога да съществувам по-съвсем различен и далеч по-истински начин. Станах мно­го по-ведра и общителна. Започнах да разсъжда-

вам другояче. Мненията ми вече не бяха дуалис-тични, понякога направо не можех да си съставя мнение. Излишно е да ви казвам, че това обърква­ше другите, които познаваха склонността ми да правя категорични и окончателни изводи. Вече не бях дребната буржоазка, затворена в пашкула на сигурността, която постепенно ме убиваше. Но се появи проблем със съпруга ми. Аз бях него­вият затвор, той – моят. Той имаше нужда от покорна, уплашена и безлична жена. Това му поз­воляваше да ме закриля и по този начин да вяр­ва, че контролира живота, от който всъщност се страхуваше. Изглежда парадоксално, но тъкмо аз, беззащитната, бях спасителната му лодка. И изведнъж лодката напусна кораба. „Равновеси­ето” в брака ни се оказа нарушено и съпругът ми започна да се затваря в себе си…

Това показва, че в допълващите се семейни двойки по­ведението на единия прекрасно „урежда” другия; в чо­вешките отношения никога нищо не е еднопосочно. Смай­ващо е например да се видят семейните двойки, които участват в някои наистина глупави телевизионни игри -фактът, че се допълват, просто бие на очи; при това до­пълването непременно е в духа на дуализма: твърдост -мекота; сила (външна) – слабост (външна); грубост -нежност; непринуденост – скованост и т. н.

Така напълно несъзнателно се постига мнимо „равно­весие” още с формирането на двойката. И крехката се­мейна лодка се понася по вълните, докато единият от „допълващите се” партньори не премине в „противнико­вия лагер” на възвърнатата идентичност.

Обикновено когато единият започне да се освобожда­ва, реакциите у другия са следните: страх от възможната афективна самота, агресивност, подигравки и сарказми, мазохизъм или садизъм, повече или по-малко изтласка-

ни враждебност или омраза. Освен ако и той не е започ­нал да се „връща към себе си”.

Да обобщим казаното дотук:

-допълваща се двойка: идентичността и на двамата парт­ньори е осакатена; всеки служи за „алиби” на другия;

- освобождаване на единия от партньорите: нарушаване на мнимото равновесие;

- освобождаване и на двамата партньори: всеки от два­мата възвръща идентичността си; появяват се две нови личности, които не са се срещали преди…

Затворът на здравето

Изглежда парадоксално? Да видим:

50-годишна жена: скованост, тревожност, никаква ра­дост от живота; много добро физическо състояние; спор­тен тип, дава вид на неуморима. От 35-годишна е на дие­тично хранене. Кухнята й, естествено, отговаря на лич­ността й – „строга”, без нищо излишно, без никаква фан­тазия. Губи много време в обикаляне на магазините за диетични храни. Отишла е на лекар заради „страховата си невроза”.

-…Да, в добро здраве съм, но изпитвам паничес-ки ужас от болести. Не мога да доближа болен човек. Гледам да се заобикалям само с напълно „здрави” хора.

- Какво изпитвате, като видите инвалид?

- Ужас, дълбок, органически страх. Боя се и от старостта, от смъртта.

- Мъжът ми често казва, че не би могъл да по­несе слаба или болна жена. Ай аз не мога да си представя мъжа ми да е болен или инвалид.

- Защо мъжът ви…?

- Не би ме понасял, ако се разболея? Предпола­гам, че се страхува от живота…

- Възможно е.

- Впрочем той иска от мен да се държа като момче при всички обстоятелства.

И наистина, достатъчно е да погледнем тази жена, за да видим до каква степен се е вирилизирала. Чиста про­ба „мъжкарана”.

- От това най-много се страхувам. Ако се раз­болея, мъжът ми ще се отдръпне от мен…

Очевидно е, че и жената, и мъжът са в еднаква степен затворници. И двамата запълват живота си, като заключ­ват вратите, през които биха могли да излязат на въздух.

Какво ще стане, ако тази жена успее да преодолее стра­ховете си?

Ако стори това, тя ще се освободи от почти диктатор-ската опека на съпруга си. И фалшивото равновесие на семейната двойка ще се наруши отново.

Не знам какво се е случило с нея след нашия разговор. Най-доброто, което можем да й пожелаем, е да опита прелестите на нормалното и вкусно ястие, без да й се струва, че настъпва краят на света.

А после?… После дано да живее по-добре…

Скритите затвори

Зад някои дреболии от ежедневието могат да се крият неподозирани афективни и социални затвори.

Жена с най-обикновено име – Мария. На галено – Мия. Възраст – 48 години. Презимето й започва със „С”. И се получава: „мия се”…

Не е трудно да се досетим колко подигравки и „остро­умия” са се изсипали върху нея още в детството й („изми ли се днес”, „миеща се мечка”, „миялна машина” и пр.). А родителите й са продължавали да я наричат така, зву­чало им е миличко, доставяло им е удоволствие! Докато бедната „Мия Се” е изтласквала бунта-и насъбраната обида (години наред!).

Ето как в желанието да изразят любовта си родители­те – особено майките – прикачват на децата си смешни прякори и продължават да ги използват дори когато деца­та пораснат, дори цял живот! Някои умалителни имена са направо като клюката, проникват навсякъде – сред род­нини, съученици, колеги, приятели, познати; и всички охот­но ги употребяват. А „бенефициентът” е „жигосан”, поня­кога завинаги. Умалителното „кастрира” името от истин­ската му звучност и значение и му пречи да се отъждестви с тях. Волю-неволю, и независимо от доброто намерение на другите (автодобронамереност!), около човека се създа­ва климат на „зряла” снизходителност, която унижава до­стойнството му. Става въпрос за истинско афективно ка­стриране, което може да се прояви чисто физически.

Например някой Жан, комуто са прикачили анекдотич-ното Жано или още по-нелепото Жанжан(!). Как изложе­ният на подобно снизходително отношение към личност­та му да не започне в края на краищата да се отъждествя­ва с умалителното и да се държи като дете или като кло­ун? Нима си представяте сериозен и мъжествен индивид да отговаря на това сладко като бонбонче именце?

Примерите са прекалено многобройни. Също толкова многобройни са и родителите, които говорят на децата си „по бебешки” или на „тийнейджърски” жаргон, за да установят връзка с младото поколение, сякаш то е умст­вено недоразвито.

Всяко умалително на собственото име „ смалява “лич­ността. Толкова е просто, че няма накъде.

Да се върнем на Мия:

- Всъщност се казвам Мария. Но винаги са ме наричали Мия. Искам да се освободя от това умалително, но как?

- Какво ви пречи да го сторите? -Всички покрай мен.

- Тоест? Правили ли сте опити?

- Не, не смея. Представяте ли си колко трябва да обяснявам!

- Съпругът ви?

- Той лесно ще свикне с Мария.

- Родителите ви?

- Те няма да се съгласят. Желанието ми ще им се стори смешно.

- Това е техен проблем, вие нямате нищо общо. Името си е ваше. Защитете го! Обявете, че от­сега нататък искате да ви наричат Мария.

- Още повече, че се чувствам отлично като Ма­рия…

- Тогава? Опитайте…

Продължението на историята? Мария обяви на все­ослушание, че държи да я наричат с истинското й име. Показа се неумолима, като поправяше събеседника си всеки път, когато се налагаше, или не отговаряше, ако се обърнеха към нея с умалителното име. Никак не беше лесно, защото всички, които я познаваха открай време като „Мия Се”, трябваше да променят поведението си (тук имаме същите трудности като тези, за които вече стана дума). Но твърдото решение на Мария стори необ­ходимото. Няколко месеца по-късно тя възвърна истин­ското си име. Тогава целият й външен вид се промени: походка, начин на обличане и на говорене, отношение към приятели и познати, към втрещените родители, при­нудени да приемат „новия вариант” на дъщеря си.

Самата Мария се чувства отлично.

Всеки със собствения си затвор

Афективните затвори

• Потребност от успех (нерядко завладяваща цялата личност и придружена от обичайните за този случай напрегнатост и тревожност). От нея води началото си така наречената „цивилизация на убийството”, за която ще поговорим по-нататък. Целта е да смажеш другия на всяка цена. Това е един непроницаем, лишен от всякакво творчество свят.

• Страх от провал.

•  Потребност от провал поради невротично чувство за вина.

•  Чувство за малоценност.

• Чувство за вина.

•  Потребност от могъщество, породена от усещане за безсилие, от чувство за лична или екзистенциална вина.

•  Потребност да бъдеш обект на възхищение, резултат от чувство за малоценност.

•  Страх от отхвърляне.

•  Страх от изоставяне.

• Страх от щастието, придружен от „магическа” тревож­ност: „Досега имах късмет, но някой ден ще трябва да заплатя за него…”

•  Постоянна тревожност, свързана с евентуално нещас­тие, болест, смърт.

•  Страх от самотата – често резултат от страха от изо­ставяне или отхвърляне.

•  Патологично чувство, че другият е твоя собственост.

•  Прекалена ревност.

• Липса на спонтанност.

• Всички видове страх, притеснение, закостенели схва­щания или мнения, склонността ни да бъдем пристраст­ни, натрапливите навици.

Социалните затвори

•  Тревожност и чувство за вина, породени от страха от чуждото мнение.

• Рефлекторно подчинение на различни задължения; не­способност да се каже „не” на някои видове социален натиск.

• Задължения (социални или религиозни) да се създават много деца или минимален брой деца.

•  Обичаи (спазвани механично и неподлежащи на пре­осмисляне).

• Разнообразни табута.

• Догми (от всякакъв вид).

•  Маски, криворазбрано достойнство, социални роли, отъждествяване с мними примери за подражание, задължително обществено положение, задължителна бляскава кариера.

• Задължителна почивка (за да сме като всички остана­ли).

• Мода (също възприемана като задължителна).

•  Модни изрази (с които подражаваме на другите пора­ди страх от отхвърляне и за да не се различаваме от тях).

•  Задължителни пътувания.

•  Телевизия (пасивност, съгласие да поемем ролята на „заложник” на рекламата, невъзможност да се откажем от наркотика на малкия екран и т. н.).

Затворите на взаимоотношенията

• Криворазбрана вярност (основана на чувството за вина и страха).

• Ревност.

• Невротично собственическо чувство.

• Афективно людоедство и вампиризъм (различни фор­ми на „любов” – поглъщаме другия, храним се с него, пречим му да живее).

Религиозните затвори

• Различни видове лицемерие (поради липса на вяра или безразличие).

• Лъжи и различни задължения („да играем играта”).

Идеологическите затвори

• Всичко, което задължава афективността да поеме само в една посока, да се ориентира към едно идейно течение, превърнало се в догма. Оттук отричането на други също толкова догматични идеологии, в резултат на което се стига до афективно отхвърляне на привържениците им. Неприемане на различията, непробиваема вяра в „собст­вената истина”.

Как живеят повечето хора? Еднакво тъпо… или Всеки в своята килия

Вярно е, че животът на повечето хора протича по след­ния начин: Раждане… Училище… Университет… Военна служба… Брак… Кариера… Пенсиониране… Кончина…

Тоест обикновено ние влизаме от един затвор в друг. И най-лошото е, че през годините, прекарани във всеки от тях, дори мислено не си подаваме носа навън. Стоим си на топло в поредната килия.

Да се вслушаме за какво си говорят затворниците.

В училище учениците си говорят за училище, за учите­ли, съученици, домашни, за часовете, за междучасията, с една дума – за училището и пак за училището…

В университета се говори за университета, за препо­давателите, за състудентите, за курсовите работи; с една дума — за университета и пак за университета…

В казармата предмет на разговорите са командирите, старшината, капитанът, тоест казармата….

В службата се разменят новини от службата, клюки за колегите, за началниците; вкъщи също се говори за службата, за новините от службата, за службата, служба­та, службата…

И действително е така!

Понякога се случва изпод камарата от килии да се по­даде главата на някой аутсайдер, който да заговори за нещо друго или поне да се опита. Това може да е музи­кант, поет, художник, писател, може да е дете или зрял човек. Той щръква високо над демагогската каша, забър­кана от всеобщия стремеж към уеднаквяване.

Този особняк ще бъде възприет от „колектива” като чуждо тяло, като нещо различно, което не се вписва в обичайния затворнически режим. Той ще стане обект на враждебност, на отхвърляне, на сарказми, на учудване, дори и ако му се възхищават.

Каква ще е съдбата му? Може да не понесе различни­те форми на отхвърляне и да се подчини на масата, превръщайки се в аутсайдер в най-отрицателния смисъл на думата, в индивид, негоден за афективен и социален живот. А може и да устои и да успее да задържи главата си над водата.

Във всеки случай ще бъде или отстранен, или унищо-

жен в резултат на неволно предизвикания от самия него „скандал”.

А останалите? Те са милиарди. Милиарди човешки същества, които танцуват и подскачат на място без ни­какъв контакт с живота и с хората от другите килии, без никаква перспектива освен неизбежното утре.

Какво са научили те в края на живота си? Нищо или съвсем малко. Какво са открили? Нищо. Какво са наме­рили? Нищо. Повечето от тях така си и остават в неведе­ние за съществуването на други вътрешни светове, на други измерения…

Затворените системи

Откъде да проникнем в кълбото или окръжността, след като те нямат нито начало, нито край, а се състоят от без­брой еднакви точки? Да си припомним определението от началното училище: кълбото е затворена повърхност, със­тавена от безкраен брой точки, които отстоят на равно разстояние от центъра; плоското сечение на кълбото пред­ставлява кръг. Кълбото, кръгът, окръжността са напълно затворени системи. Можем да проникнем в тях само ако ги пробием. Да си припомним как физикът Херц открил радиовълните. Херц пуснал променлив ток с високо на­прежение през две метални топки, поставени на малко разстояние една от друга. Когато електрическият потен­циал достигал максималната си стойност, между двете топки проблясвала искра. Малко встрани Херц поставил срязан метален обръч. И забелязал, че между двата края на срязаното място също прехвърчат искри. Електриче­ството се пренасяло в пространството. Така било доказа­но съществуването на радиовълните.

Каква е поуката от тази история? Ако обръчът беше затворен, нямаше да има никаква искра и вълните щяха да си останат недоказани, поне по онова време.

Същото важи за човека. Как да установим контакт с някой, който се е превърнал в окръжност от напълно ед­накви точки? Така де. От кой край да подхванем нещо, което няма край? И как една окръжност би общувала с друга, до която се допира в една-единствена точка, раз­положена от външната страна на двете затворени все­лени?

Безполезният свят

Да вземем капка вода върху стъклена пластина. Тя е в състояние на пълно равновесие, тъй като напрежението е разпределено между безбройните й точки. Би могла да се запази непроменена в продължение на милиони годи­ни, стига нищо да не наруши „самовглъбяването” й. Но статичната, неподвижна капка вода е съвършено безпо­лезна. Тя напомня за онази „капка”, която навремето физикът Нилс Бор предложи като „работен модел” на атомното ядро (плътна маса от частици).

Бор се е опитвал да- обясни феномена, при който ня­кои ядра поглъщат или излъчват елементарни частици. Той е предположил, че когато една частица проникне в ядрото, енергията, отделяна при движението й, се раз­пределя равномерно между плътно притиснатите части­ци, така че никоя от тях не получава достатъчно, за да се освободи. Необходими са милиарди сблъсъци, за да при­добие някоя от частиците достатъчно енергия и да се отдели от „капката”.

Малката смърт

Да се върнем към човека. Колко допира, сблъсъци, по­някога дори беди или провали ще са необходими, за да се отвори най-сетне здраво залостената и за себе си, и за

околните система, за да се пробие защитата, която човек си въобразява, че си е осигурил, превръщайки се в кълбо, в окръжност, свивайки съществото си до минималната му повърхност?

Така още от детството несметно число индивиди се включват в играта на „затваряне в калъф” и живеят до края на дните си в тъмницата на статичния си свят.

Законът за минималното усилие

В природата на всяка крачка се сбълскваме с това, което можем да наречем „закон за минималното усилие”. Как­во прави водната капка например? Тя прилага точно този закон, като еднакво разпределя напрежението по цялата си повърхност.

Тук ще цитирам Рьоне Юиг*:

„Един пример, който впрочем открай време е поразя­вал хората, ни дава пчелата с нейните килийки. Когато разглеждаме восъчната пита, веднага забелязваме съ­вършеното шестоъгълно сечение на коридорите. То пред­ставлява многоъгълник с шест еднакви страни, свърза­ни с равни ъгли от по 60 градуса.”

Шестоъгълниците са прецизно „сглобени”, прилепени един до друг без никаква загуба на пространство и на усилие. Явно и тук действа законът за минималното уси­лие.

Друг пример: ако затиснем мехурчета от водна пяна между две стъкла, те ще се групират в слепени шес­тоъгълници. Излиза, че природата си пести труда и до­колкото е възможно, гледа да не се преуморява.

А ние? А нашият организъм? А психиката ни? Те се подчиняват на същото правило и знаят какво правят, във всеки случай много по-добре от нас.

Всяко човешко същество се стреми да намери покой -по какъвто и да е начин (но не и „вечен покой”). Невро­зата сама по себе си е опит за успокояване на личността. Колкото до човешката „капка” (която също прилага за­кона за минималното усилие и за икономия на енергия­та), тя е изпълнена с безброй вътрешни напрежения, несъзнавани страхове и изтласкани чувства! В нея цари онази нестабилност, която човекът желае да избегне на всяка цена. И като се има предвид това дълбоко заложе­но в него желание, колко несъзнавани усилия, какво на­силие над личността са нужни, за да попречат на за­твора да се отвори към света и към други измерения на живота, които остават завинаги непознати заедно с опасностите си, съгласен съм, но най-вече заедно с чу­десата си!

Няма съзидателност без топлина

Всяко затваряне в себе си, всяко свиване на „кълбо” ни превръщат в свят, лишен от топлина и следователно не­способен на обмен с другите светове.

Ще дам пример с два скачени съда, в които нивото на течността е едно и също. При подобно равновесие вся­какво движение е изключено. Необходимо е нещо да го наруши. Да си представим, че пуснем камъче в единия съд. Тогава вълнението на течността ще може да се из­ползва. А ако поставим в течността уред, свързан с дина-момашина, ще се получи електрически ток, който на свой ред ще произведе топлина, работа, светлина. Ще се поло­жи началото на веригата на обмена, на работата и на „творчеството”.

Същото се отнася за всеки от нас. Психологията дава най-добрия пример за това как да извършим работата, необходима за нашето освобождаване. Това освобожда­ване (чрез психоанализа или по други начини) минава

през нарушаването на мнимото равновесие в човешката капка, както и на фалшивото успокоение, дължащо се на неврозата; то се състои във внасянето на смущения в нашия затворен свят (камъчето в скачените съдове). В резултат се включва динамомашината, в личността и в нейната афективност възниква „напрежение”, същество­то ни започва да извършва работа, да отделя топлина и най-главното – да съзидава с непозната дотогава сила.

Необратимост и маргиналност

Всяко истинско „освобождение” (социално или афектив-но) е необратимо. Новопридобитият вкус към живота не позволява връщане назад.

Цялостното освобождаване обаче не може да се из­върши „на един дъх”, дори ако понякога процесът на­помня верижна реакция – освобождаването от един за­твор автоматично отваря вратите на втори, после на тре­ти и т. н.

От друга страна, всяко излизане от старата черупка, всяко напускане на старата килия води до маргиналност, до „различност”, с която трябва да се справим.

Защото всеки нов свят е маргинален по отношение на стария, също както всяко дишане е различно от задуша­ването.

Целта-затвор

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поста­вим такава и работим в тази насока. Всъщност често ста­ва дума само за илюзия – избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, соци­ални, финансови и др. фактически „ние” нищо не сме ре­шавали.

Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме”. Събираме всич­ките си сили и ги насочваме към целта. След като я по­стигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започ­ваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължи­телно да имаме цел в живота; при това целта ни е пред­ставена само с външните си белези – работа, успех в об­ществото, пари, кариера…

След някой и друг ден новата цел на свой ред престава” да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим” нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Защо си поставяме цели?

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:

-  за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;

- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);

- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);

- защото, който не върви напред, изостава (крилата фра­за!).

Мотивите обикновено са неясни и не особено благо­родни. Искаме да докажем на самите себе си, че… (какво точно?); искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен); да докажем на роди­телите си, че не сме толкова неспособни, колкото смя­тат; да се издигнем над околните; да отмъстим за детст­вото си; и какво ли не още…

Всичко това поражда у индивида непрекъснато напре­жение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийс-

твени надпревари, слага му наочници и му затуля живо­та. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в кили­ите на своите цели и много рядко ги напускат.

Програмираната цел

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програми­рана някъде вътре в нас – открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър”, който е обобщил всич­ки данни, преди да определи посоката ни. .

Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Ця­лото ни същество върви към нея.

Обикновено целта, която „преследваме”, е в пълно про­тиворечие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.

Така че искаме или не, ние сме на път към програми­раната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. По­нятието „регресия” в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.

Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда устано­вяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в профе­сията, в любовта, в живота си.

И всичко се навързва като „по чудо” – срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небе­то”, възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето поня­кога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръ­щаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник…

Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим” нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием – след като освобо­дим вътрешната и външната си спонтанност – нещо като „пасивна” активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, ко­ито приличат на същността ни.

Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.

Това, че „действаме” с ожесточение и воля, не проме­ня нещата. Никоя човешка сила на света не е в състоя­ние да предотврати събитията. И ние – като всичко дру­го – сме вплетени във взаимозависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим”, каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.

Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва”, тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съще-

ствуването ни е изпълнено със сътресения и неприятно­сти, плод на напрежението, възникващо, когато фалши­вите ни цели застанат на пътя на съдбата.

Спонтанността: основен принцип

„Кастрирането” на спонтанността е една от характерни­те черти на западната цивилизация.

Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да сле­дим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано на­кратко, научаваме се на „самоконтрол” в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано”, за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме обществе­ното мнение… Всичко това е в противоречие с истинско­то отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласк­ваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи” и възприемаме прека­лено освободено, разпасало и грубо поведение.

Изтритата марка

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо съще­ство. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме”, да се наслаждаваме на хармонията в живо­та. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава: 1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа; 2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; ста­ва дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причи-

няван от „призраци”, принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Сламката и гредата

Отличен начин – но доста опасен за собствената гордост -е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен” се превръща в: „Моето поведе­ние е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка.” По този начин излизат наяве множеството илю­зии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Едно друго измерение

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен ек­ран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринуде­но и се покажа такъв, какъвто съм?)

-Всъщност, ми каза една млада жена, спонтан­ността, която успях да си възвърна, не се оказа толкова страшно, колкото си я представях, тъкмо обратното! Забелязах, че усмивката отначало учудвсь след което хората се отпус­кат и също се усмихват. Открих също, че непри­нуденото поведение нерядко премахва страха у другите (но може и значително да го засили!…),

че помага да се установи контакт с тях. Така пред мен се разкриха нови пътища, намерих си нови занимания, които напълно ме задоволяват (вече срещахме подобно следствие от вътреш­ното освобождаване). Чувствам истинско облек­чение! За пръв път в живота си съм спокойна и щастлива! И най-важното – осъзнах, че в пре­дишното ми поведение нямаше нищо, което да привлече другите, а аз приписвах вината на тях, не на себе си…

Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткри-еш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че чо­вешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимо­действие?

Да напуснеш килията си

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прили­ка, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата ки­лия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с жела­ние да излезе от уединението си… при условие, че ти на­правиш първата крачка!).

Да видим какво остава

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окон­чателно от добавките, от налепите, както и от страхове­те, с които „обществото” щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.

Да освободим скрития си полюс

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Же­ната трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстра-вертността, на социализацията, на себеизразяването).

Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от из­ключително значение.

В заключение

- Всяка наложено отвън ограничение (ритуал, догма, иде­ология и други подобни „предразсъдъци”), неусетено като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.

-  Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собст­вената си личност и заобикалящия ни свят.

- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествя­ваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически лич­ности…

- Да бъдеш вечно „нащрек”, да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтан­ността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкрови­щата си.

- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост -от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност… От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.

- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израст­ване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.

- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограни­чения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградира­лия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт – да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати уси­лия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.

- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограниче­ния. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване”, което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеал­ното е да насочим интересите или страстта си към оно­ва, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откри­ваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Един пример: ако някой открие, че това, което му при­лича, е армията и че тази прилика се изразява в потреб­ността от ред и подчинение, той приема и строгата ар­мейска дисциплина с всичките й ограничения. Но в този случай ще имаме израстване, съзидание, а не упадък, ще имаме усещане за принадлежност, за участие…

Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху не­щата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане”, на способността си не­прекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.

Заради затвора не виждаме затворника

(Жорж Дюамел)

Човек става затворник на самия себе си, когато по ня­какъв начин се е почувствал измамен, без да си дава смет­ка, че независимо от обстоятелствата измамникът е един­ствено и само той. Всяка „жертва” има склонност да об­винява за нещастието си другите, тъй като не съзнава собствената си отговорност.

Освен това жертвата невинаги е тази, за която си мислим. Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е „невротикът”. Чрез своето „социално заболяване” невро-тикът, както вече знаем, е реагирал на измамата, пока­зал е, че я отхвърля, че е неспособен да се приспособи към обстоятелства, с които изобщо не може да се опри­личи. Нещо в него отказва да приеме подмяната на съще­ството му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида,

отдал се на натрапени му отвън, чужди на същността му занимания. Това е напълно вярно.

Ако се огледаме, ще видим, че около нас се простира цяла вселена от възможни затвори, които ни дебнат от детството до смъртта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и така неволно да се превърнем в жертви на битието. Вселената от затвори съществува, защото съществува свят от правила и нор­ми, който иска да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, защото сме изгубили собствения си Аз, понякога за­винаги. И само продължителната работа може да ни по­могне да го открием отново.

Семейство, от теб няма отърване…

Много често първият ни затвор е семейството. Там ня­мат търпение да ни научат какво да правим и какво да не правим, кое е „добро” и кое – „лошо”, както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „скрижалите”, без много да се замислят за особеностите на детската психика. Често забравят, че детето прекрас­но разбира нещата и че нашите морални и социални цен­ности не съвпадат непременно с неговите.

И започват да го дезинформират, вместо да го инфор­мират. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му. Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на успехите, като го сравняват с околните, започвайки ес­тествено от братята и сестрите му, ако има такива. По­добно възпитание чрез сравнение е най-добрият начин за насаждане на чувство за малоценност и вина, на страх и безсилие; или обратното – на воля за могъщество. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!

Сравненията

Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Кол­ко ли пъти сме чували въпроса: „Ами ако всички праве­ха като теб?” Нашите общества са основани на сравне­нието между отделните индивиди. Става така, сякаш все­ки трябва да влезе в предварително подготвен калъп. Затова повечето от нас възприемат наложено им отвън поведение. И за да се чувстват на сигурно място в затво­ра си, непрекъснато се сравняват с околните. Целта е в никакъв случай да не нарушат затворническите норми. В обществото – и в семейството! – съществува стремеж към уеднаквяване, желание да се живее „като всички останали”. Така се стига до онзи сив конформизъм, от който успяват да се изтръгнат единствено духовните лич­ности, осъзнали истината за себе си и насочени към соб­ственото си развитие – това са „подривните елементи на обществото”.

Покаяният се работохолик

Ето какво ми каза един мъж:

-Братята ми бяха бизнесмени и все ми ги дава­ха за пример. Накрая отстъпих. Влязох в бизне­са не защото ми харесваше, а за да не се превърна в „ черната овца ” на семейството. Знаете ли оба­че какво правя от седмица насам? -…?

- Пиша малка книжка без никаква стойност ос­вен за самия мен. Нещо като равносметка, един вид дневник. Смятам да кажа горе-долу следно­то: „Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези

стени, аз съм вътре в тях заедно с неосъщест­вените си желания и непостигнатите си цели.” Това е. Дори на жена ми не посмях да кажа с какво се занимавам – тя също е в бизнеса, нито на сина ми, който живее само за да демонстри­ра благополучието си и марката на колата си… Ще си пиша книжката скришом, но с много ра­дост…

Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един момент си задават въпроса за скритата си същност. Примерът показва как човек може да изгние в затвора, изграден от семейните норми.

Смаяният оберкелнер

А ето и разказа на друг мъж:

Бях с двама приятели в първокласен ресторант. Един надут оберкелнер ни донесе бутилка вино. Спазвайки „правилата “, той ми сипа няколко кап­ки, за да го изпробвам. Нали знаете, човек отпива, поклаща глава и се прави на познавач. Казах му:

- Това е първокласен хотел, нали така?

- Без съмнение, господине.

- И ресторантът е първокласен, нали? -Ами… естествено.

-А вината?

- Превъзходни, със сигурност!

- Значи не е възможно виното да намирисва на тапа?

- О! Но, господине! Всичките ни вина са…

- Защо тогава трябва да го опитвам, можете ли да ми кажете?

- Ами… защото… ами защото всички правят така, господине!

-Аз пък няма да направя така, нали съм в първо­класен ресторант. -Но…

И знаете ли как реагира оберкелнерът? Така, сякаш светът му се е обърнал с главата надолу. Сервира ни с възможно най-голямо презрение. А аз бях във възторг! Нищо особено, като помис­лиш, но се бях осмелил да оспоря безсмислените норми, мухлясалите обичаи. Бях се освободил от един фалшив Аз, който щеше съвестно да опи­та виното, за да бъде като „другите”. А и при­ятелите ми се радваха заедно с мен!

Дреболия? На колко такива „дреболии” сте способни за една седмица?

Цивилизацията на убийството

Нормално е да съизмерваме способностите си с тези на другите хора. Нормално е да искаме да постигнем най-доброто, което можем, при положение че сравнението с другите не се основава на измислени ценности.

За съжаление в съвременното общество се научаваме да доказваме качествата си единствено чрез противопоставя­не, в обстановка на състезание, обикновено изпълнена със злоба и агресия. Така стигаме до желанието да „унищо­жим” противника и до породените от него чувства на враж­дебност и ненавист. Достатъчно е да си припомним „спорт­ните” битки или така наречените религиозни борби.

Ето някои изрази, употребени във връзка с тениса, които преписах от вестниците: „Х е истински убиец”; „V унищожи противника си”; „2 ликвидира съперника си в 5 сета; сервисите му са истински куршуми”; и т. н.

Обява за работа – нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; отдолу е изписан подобаващ текст, в който срещаме борци, печеливши, агресивни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен.

Което показва, че човекът наистина не е най-доброто завоевание на вълка.

Изповед на един „шампион” по голф: „Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е длъжен да си повтаря, че трябва да удря съперника си по главата, докато му спука черепа…”

Да коментираме ли?

И все пак…

Всеки от нас може да попадне в някой от затворите, кои­то носи в душата си. Ние изграждаме и поддържаме тези затвори заради мнимата сигурност, която ни носят. Не­врозата е най-подходящият пример. Първият ни враг си остава чувството за малоценност и за вина – ядрото на всички „комплекси”. Слабостта, покорството или мазо­хизмът, както и властното, агресивно поведение и са-дизмът, разтварят вратите на множество затвори. Така, без да си даваме сметка, се превръщаме в диктатори и палачи на самите себе си.

Свободата е като страстта

Любовта ви връхлита неочаквано и изневиделица… също­то се отнася и до свободата. Но нейната „внезапност” е резултат от дълъг процес на вътрешно избистряне.

Да си свободен не означава да се идеализираш – идеа-лизацията на Аза компенсира изпитваната тревожност и чувството за вина, тоест тя е пак затвор. Когато азът не е истински, той всъщност не е свободен, затова най-важ-

ното от всичко е да намерим истинския си Аз. Това е дълго и трудно, но плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, абстракт­ни закони (морални, философски, социални, семейни, ре­лигиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност. Тогава именно свободата става част от нас. То­гава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. От този миг на­влизаме в територията на положителната разрушителност (виж главата „Психоанализа”), която се изразява в съзна­телно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила, господстващи в запад­ния свят. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим. И най-ценната, защото в края на пътя ни очаква сливане с Вселената на „Великата Майка” и с нейния климат на пълна вътрешна свобода.

Едно-единствено призвание

Всички ние имаме свое вътрешно „призвание”, своя не­повторима съдба и единствен по рода си архетип, до кои­то можем да се доближим с помощта на психоанализата. Нашето призвание е най-важната ни вътрешна истина; то направлява основното ни същество.

Но свободата винаги струва скъпо. Тя ни дарява със съвършено нов поглед върху нещата, а това означава да загубим контакт с другите, които все още са затворни­ци. Свободата води до афективна и социална изолация и ни лишава от мнимото чувство за сигурност, поддържа­но от обичайните догми и навици.

Свободата предполага радикална промяна в схваща­нето ни за отговорността и притежава собствена конкрет­на етика.

Тя на практика съвпада с онова, което бих нарекъл „космическа свобода”.

И накрая, върховната проява на вътрешната свобода е верността към някои висши ценности и към малцината индивиди, които ги олицетворяват – ценността, които всеки открива и приема според собствените си мерки и по собствения си образ.

ЗАТВОРЪТ НА ЕЗИКА

Думата „вода” не мокри; думата „огън” не пари.

Натрупаните спомени

От детските си години чуваме и повтаряме различни думи. Постепенно научаваме какво означават и започва­ме да говорим за стола, цветето, планината… Но само от собствен опит можем да усетим какво се крие зад тях. Усещането не се учи, защото никой не е в състояние да ни го предаде.

По-късно, когато чуем или произнесем някоя дума, паметта ни възпроизвежда вече изпитаното усещане, като му придава афективно звучене, познато единствено нам. Благодарение на натрупаните спомени усещанията ни непрекъснато се множат. Но нашата памет не е паметта на съседа, нито усещанията ни приличат на неговите. Така се обяснява голямата неточност и двусмисленост на ду­мите, които ни залостват в поредния затвор, в не­пристъпна за другите килия.

Ние никога не казваме това, което бихме искали да кажем или да предадем. Думата е привидност, знак, „об-

вивка на усещането”. Освен мотото в началото на глава­та ще приведа и една кабилска поговорка, която да по­служи за подзаглавие:

Звездата не е дума

Достатъчно е да запитаме няколко души какво означава дадена дума. Ще получим най-разнообразни отговори в зависимост от детството, юношеството, спомените на човека, с една дума, в зависимост от целокупната му афек-тивност, в която всичко е свързано.

Детство

Да вземем например няколко напълно произволни думи (вие също можете да го направите):

Мъж, жена, свобода, мъгла, река, огън, вода, красота, влак, заминаване, отсъствие и т. н. За всеки човек тези думи „звучат” различно, носят различен афективен за­ряд, притежават скрит и непреводим смисъл. Защото ние никога не придобиваме способността да предаваме усе­щанията си.

Да вземем друга дума: детство. Ще се повтори също­то – всеки ще усети детството си чрез спомена за своите копнежи, надежди, любови, неуспехи, за родителите, дома, цветята в градината и пр.

Затова по време на съвместната работа психоанали­тикът трябва да направи всичко възможно, за да просле­ди веригата от усещания на своя пациент, дори ако за тази цел се наложи да пренебрегне словесния им израз.

Да направим едно сравнение:

Жената (и женският полюс при мъжа)

Думите съдържат. Интуитивно познание

действителност Езикът-Майка привидна нелогичност сетивност цялост вътрешна конкретност душа водоравно, заоблено ефективност чувствителност неразгадаемост състрадание без милост вътрешна увереност живот слушане „между редовете” ведрост

Мъжът (и мъжкият полюс при жената)

Думите съдържат. Рационално познание

привидност Речта-Баща абстрактна логика значение раздробеност логическа истина разум вертикално, изправено действеност сантименталност отгатване милост без състрадание приключение, неувереност смърт (страх от смъртта) слушане на това, което се чува тревожност

Къде минава „границата”, на която биха могли да се срещ­нат и да се разберат Жената и Мъжът, женският и мъжки­ят полюс, дори чрез посредничеството на думите?

…още повече, че думите при Жената и при Мъжа се образуват по противоположен начин:

Установяваме, че мъжът и жената тръгват от противо­положни точки.

• Жената тръгва от Езика-Майка и от несъзнаваните си цялостни усещания. Едва след това се опитва да им при­даде форма, като чрез думите се стреми да изрази „аура­та” на предхождащите ги усещания. Но думите не могат да направят това. Тогава, в желанието си да предаде усе­щането си в неговата цялост, жената започва да търси заобиколни пътища, минава от асоциация на асициация за голямо учудване на мъжа, който си позволява да иро­низира нещо, което не разбира.

И прибягва до клишетата: „Женски приказки! Толко­ва са лишени от логика, че не можеш да разбереш за какво става дума.” Или заявява снизходително от позицията на „силния” пол: „Каква прелест са тия женички!” • Мъжът тръгва от логични думи, лишени от сетивност. Подрежда ги в изречения и се получава една също тол­кова логична „Реч-баща”, от която усещането практиче­ски отсъства.

Пресечната точка на езиците?

Установихме, че мъжете и жените тръгват от противо­положни точки. Ако сме песимистично настроени, бих­ме могли да кажем, че няма да се срещнат никъде. Съще­ствува много малко сходство между думите, изречени от жената и от мъжа, доколкото между кривата и правата линия, между афективността и студената логика, между окръжността и една точка по нея няма почти нищо общо. Освен ако Анимата на мъжа не е достатъчно еволюи­рала, за да се срещне с изреченията-усещания на жената, а Анимусът на жената не е достатъчно хармоничен, за да схване мъжката фразеология.

„Нелогична” ли е жената?

Привидната „липса на логика” на женската реч е много по близка до действителността, отколкото мъжкият на­чин на изразяване.

Мъжът разделя нещата и събитията. За него усещани­ята са независими едно от друго.

Жената несъзнателно знае, че всичко в живота, във вселената се намира в непрекъснато взаимодействие, че никое усещане не може да бъде отделено от цялото, в което се съдържа.

Жената знае, че ако животът е окръжност (например), всички точки на тази окръжност са еднакво важни и че ако една само липсва, окръжност просто няма да има.

Мъжът „отделя” една или друга точка, така че окръжността губи своя смисъл и своята реалност.

„Липсата на логика” у жените е близка до действител­ността, защото действителността наистина е едно цяло, в което умът може да се рее, без никога да се заблуди.

Вкопчен в своята точка от окръжността, мъжът за­губва дирите на жената, понеже тя се опитва да му пре­даде информация за окръжността като неделимо цяло.

Затова му се струва „загадъчна”, затова вижда в думи­те й неразрешим ребус.

Тъкмо от тази „нелогичност” произлиза способността на жената да „слуша между редовете”, да тълкува думи­те, за да се доближи до душата на хората и нещата.

В заключение…

Мъжът би трябвало да преоткрие истинската реч, да се научи да вниква в думите и да си възвърне изтласканата способност да усеща.

Жената би трябвало да развива мъжкия си полюс и да се стреми към по-голяма линейност на думите и изрече­нията.

Така или иначе чрез обикновената реч не можем да пре­дадем смисъла на живота. Думите неминуемо пораждат у нас непълни представи. То е все едно да се опитаме да бро­дираме върху зебло или да изтръгнем ултразвук от тъпан.

След като думата „вода” не мокри, след като не е нищо друго освен дума, как да предадем усещането за мокрота на някой, който никога не е бил мокър? Или усещането за изгаряне на човек, който не се е доближавал до огън? И какво усещане бихме очаквали да ни предаде този или тази, чиято душа е наранена?

Накратко, трябва да осъзнаем, че ролята на думите е ограничена, че те ни дават представа само за някои без­крайно малки части от живота. Може би тук именно могат да се намесят поезията и музиката?

Според това, което сме…

Стойността на думите зависи от вложения в тях афекти-вен заряд. На свой ред силата на този заряд е обусловена от инидвидуалната ни памет, но и от културата, на която принадлежим. Разбираемо е, че една и съща дума не по­ражда еднакъв отзвук у индивидите от различни култу­ри. Един най-обикновен пример: западноевропеецът възприема съвсем различно думата „чай” от японеца; усещането на англичанина, за когото тази напитка е свързана с почти религиозен ритуал, също ни най-малко не съвпада с усещането на безразличния към чая фран­цузин.

Така детето, което все още е близо до същността на нещата, понякога изрича думи, отдавна загубили дълбо­кия си смисъл за зрелия човек.

Да вземем следното изречение: Мъглата обгръщаше утринните дървета.

Всеки ще реагира според това, което е. У селянина, който обича и чувства полето, изречението ще събуди цяла гама спомени. Различно ще бъде усещането на граж­данина, за когото думи като мъгла, дървета, утрин носят слаб афективен заряд. Така е във всичко. Къде тогава да се срещнат хората?

Друг пример

Ето една строфа от известната поема на Ламартин „Езерото”*:

* Преводът е на Пенчо Симов.

Към нови брегове понесли своите бреме, сред безконечна нощ залутани съвсем, не бихме ли могли сред океана време поне за ден да спрем?

И няколко „асоциации” на мъже и на жени:

• Жени: Постепенно откриване на живота. Защо да пу­скаме котва? Животът си върви, това е. Смъртта не е край. Поетично заклинание. Литания и молитва. Дълго­трайност. Да се отпуснеш по течението. Можем само да се надяваме. Неумолимо плъзгане. Докосване на два свята. Движение в отвъдното, независимо от нас, извън нас. Алхимия на изплъзващото се време, дълбока тиши­на, в която се раждат нещата. Мрак, чувство на тъга.

• Мъже: Нещо неуловимо, загуба на Аза. Изгубеният рай. Духовно завоевание. Изгубени светове. Огромна ностал­гия по отминаващото време. Липса на опора, размиване на Аза. Всичко е движение, вечно движение, непрекъснат водовъртеж, никъде няма покой, фаталност. Всичко из­чезва. Смъртта чака. Нищо не може да се направи, смъртта е неизбежна. Отчаяние, вкопчване. Приключе­нията на новите брегове.

Веднага виждаме разликата в асоциациите. И тук же­ната е вътре в живота, а мъжът се е вкопчил в него. При жената смъртта като край почти отсъства. При мъжа тя е навсякъде. Върнете се няколко страници назад и отно­во погледнете сравнителната таблица.

Към извора?

При положение, че думите са неспособни да предадат същността на нещата, как поне да се доближим до нея? Какво да правим, след като най-прости констатации като

„вали дъжд”, „вали сняг”, „времето е хубаво” пораждат индивидуални усещания, които не могат да бъдат споде­лени? „Обичам те”, си казват влюбените. Как обаче отек­ват тези думи у всеки от тях, вътре в килията на възпри­ятията му?

Съществува едно цвете, наречено „отчаянието на ху­дожника”. Думите са също такова отчаяние за този, кой­то иска да предаде дълбоките си чувства.

Остават ни само поезията и музиката, които олице­творяват скритата действителност и са част от универ­салния „Език-Майка”. Поетът и музикантът се опитват да изразят усещането си за нещата чрез думите и нотите. И това е тяхната велика привилегия.

Единствената опасност, която грози поезията, е въз­можността да се херметизира, да стане разбираема един­ствено за поета и за малцината му съмишленици.

Смятам впрочем, че всеки кандидат психоаналитик трябва да притежава – или да придобие – поетични и му­зикални знания, още повече, че поезията, музиката и мистиката са тясно преплетени.

Ако в началото е било Словото, ако звуците и думите, означаващи околния свят, са дошли от дълбините на вре­мето и постепенно са се деформирали, вероятно бихме могли да се върнем към извора и да преоткрием същност­та на нещата, пробуждайки силите, въплътявани от първичното слово, на което днешната ни реч е само бле­до подобие…

Трета глава

ФАНТАЗМИТЕ

фантазмите са скритият антидот на затворничеството. Те задействат по хиляди начини безкрайните възможно­сти на въображението.

Положителни или отрицателни, съзнавани или несъз-навани, фантазмите нерядко разчупват еднообразното и унило всекидневие и се превръщат в противотежест на съжаленията по пропуснатото, на провалите и неосъще­ствените мечти.

Понякога въображението дава път на грандиозни про­зрения – това са фантазмите, от които се раждат големи произведения на изкуството, музикални творби, научни открития.

Всеки ден, навсякъде по света милиони мъже и жени се спускат до дъното на въображението си и тръгват на лов за мечти, за онова „нещо друго”, което освобождава живота им поне за миг.

Животът не е възможен без фантазми и мечти. Чо­вешкото същество се състои от няколко „личности” и фантазмите му зависят от това коя личност се проявява.

Във въображаемото човек задоволява незабавно свои­те съзнавани или несъзнавани желания, фантазмите, „нормални” или не, са сред най-използваните начини за бягство.

Обикновено фантазмите са нещо тайно. Ние охотно разказваме мечтите си, чиято неопределеност сама по

себе си ни предпазва от чуждата недискретност, но премълчаваме фантазиите си, защото те прекалено от­кровено разкриват личността ни.

Отрицателната им окраска

Обикновено фантазмите се смятат за нещо отрицател­но. Те ни напомнят за деградирала сексуалност, тъмни инстинкти и осъдителни мечтания. Това е така, защото нашите общества отглеждат низкото у човека като ня­какво рядко растение, защото медиите и рекламата гру­бо експлоатират отрицателните фантазми, които сами произвеждат. Същите тези общества, за които няма нищо свято, обезкръвяват въображението и неговата символи­ка. Задушаването на свръхчовешкото, което присъства у всеки от нас, спомага за появата на най-долните фан­тазми.

В ежедневието фантазмите изкарват на бял свят тай­ни мечти, дълбоки комплекси, неподозирани изтласква­ния. Съществуват опасни отрицателни фантазми: садис­тични, мазохистични, убийствени, самоубийствени…

- Много често си представям как карам кола­та си с максимална скорост. В края на една пра­ва отсечка внезапно се оказвам пред някаква стена. Представям си ужасния удар и настъпва­нето на смъртта ми. За част от секундата преминавам в небитието… (23-годишен мъж)

Очевидно е, че този (самоубийствен?) фантазъм отра­зява нещо основно от личността на мъжа. В подобни слу­чаи съществува опасност от осъществяване на фантаз-ма. Можем да се запитаме дали някои автомобилни зло­полуки не са прикрити самоубийства, предизвикани от многократното повторение на такива фантазми?

Смятам, че човек често желае да се самоунищожи, защото е безсилен да стане такъв, какъвто чувства, че е в действителност – божество, изпълнено с радост и щастие.

Но да отворим една скоба.

С помощта на хлебаря

Един 30-годишен мъж често си представя цял сценарий за филм. Действието се развива във френското градче, където е срещнал една млада жена. Преди година мъжът се завърна в САЩ и ми изпрати оттам следното писмо:

- Не мога да забравя „малката французойка”. Срещнах я рано сутринта пред една хлебарница. През цялата нощ мислих за нея и на другия ден тръгнах да я търся. Не успях да я открия. Не мога да се освободя от този спомен. Улицата, жената се превърнаха в истински фантазми, които си повтарям всяка вечер. Представям си как се връщам във франция, отивам отново на онази улица, след това срещам „моята ” францу­зойка, която също ме търси… И двамата замръзваме на място, после се хвърляме в обя­тията един на друг. Смешно, нали? Най-чудно­то е, че в основата на мечтите ми е уханието на топъл хляб, миризмите на малката уличка и ароматът на кафето от околните къщи… Дъха­вият хляб, хубавото утринно кафе… тези непо­знати за нас, нюйоркчаните, неща…

Любовният спомен на този мъж е свързан с миризми­те, „присъствали” на една среща. Става дума за млад американец. В Америка уханията са нещо по-скоро не­обичайно. Американците употребяват всякакви обезми-

рисители (за тяло, за помещения, за автомобили и т. н.), което прави от САЩ една абсолютно „неутрална” за обо­нянието държава. Така че фантазмът на младия амери­канец е напълно нормален. Но е интересен – затова раз­казах за него, преди да продължа.

Висшият фантазъм

Това е областта на съзидателното въображение, от кое­то понякога се възползва цялото човечество.

Става дума за въображението, конкретизирано в про­изведения на изкуството, литературата, музиката; за меч­тите, овеществени в научни открития, понякога резул­тат на светкавично и плодоносно „вдъхновение”.

Без фантазми не би имало нито наука, нито изкуство; не би имало кино, театър, актьори.

Висшите фантазми принадлежат на великите „аутсай­дери”, на пътешествениците в света на неизчерпаемото въображение.

Нека припомним някои куриозни случки с известни личности, на които въображението е изневерило в не­подходящ момент. Известна е историята с Наполеон, при когото се явил някакъв си механик, наречен Фултън, показал му проект за параход и му предложил да съоръ­жи френския флот с такива съдове. След като изслушал Фултън, Наполеон го отпратил, без да подозира, че ня­колко години по-късно корабът, който ще го отведе на остров Света Елена, ще бъде задминат от параход на име „Фултън”. Кой знае, ако бе проявил необходимото въоб­ражение, Наполеон може би е нямало да изгуби коро­ната.

Граф Цепелин пък предложил дирижабъл на южняци­те по време на Гражданската война в Америка. И него отпратили. (По онова време Френската академия на на­уките отхвърляла всички предложения, свързани с квад-

ратурата на кръга, с тунела под Ламанша… и дирижаб-лите.)

Все през XIX век професор Ленгли бил уволнен, заде­то проектирал летателна машина, снабдена с двигател с вътрешно горене. В същото време друг голям научен ав­торитет математически „доказал”, че е невъзможно да се изобрети летяща машина, по-тежка от въздуха. Ето как някои хора са лишени от въображението, необходи­мо за напредъка на науката и на човечеството. А този напредък се дължи единствено на проецираните в бъде­щето фантазми.

Как стоят нещата в наши дни? Има ли човекът все още съзидателни мечти?

Видовете фантазми

Понятието „фантазъм” се използва по най-различни на­чини, като разпространеното му значение често е твърде отдалечено от първоначалното.

Фантазиите са два вида. При единия става дума за по­вече или по-малко съзнавани явления (мечти, блянове, въображаеми истории). Другият вид е от областта на несъзнаваното. Съществуват безброй фантазми и от два­та вида. Всички те са тясно свързани с паметта и с пси­хичните процеси. Несъзнаваните фантазми влизат в дей­ствие още в началото на живота ни. Затова не можем да ги отнесем към определен период. Освен това те присъс­тват в съзнанието ни практически непрекъснато. Всеки образ, всяко мечтание пораждат фантазми. Човек, който върши нещо машинално или се разхожда безцелно, също несъзнателно фантазмира.

фантазмите се различават в зависимост от възрастта, пола, заниманията. Разбираемо е, че някоя автоматично вършена дейност може да породи повече фантазми от работата, изискваща силно съсредоточаване.

Когато се превърне в рефлекс, навикът преминава в несъзнаваното. Ако години наред се движа по един и същ маршрут, аз вече го познавам „като петте си пръста”. Затова не е нужно да внимавам особено, нито да мисля за това, което правя. Тогава именно у мен се появяват съзнавани и несъзнавани фантазми под формата на смътни мечтания, неясни мисли, въображаеми сценарии, които впрочем бързо забравям. Възможно е обаче мое­то несъзнавано да се възползва от това „невнимание към действието на момента”, за да ми подскаже решението на някой проблем, да пробуди вдъхновението ми, интуи­цията ми и т. н.

Откритията на Фройд доказаха съществуването на множество несъзнавани фантазми, които са част от жи­вота на всеки човек.

От друга страна, често се смята, че фантазмите са нещо „нереално”, някакво мяркащо се и изчезващо явление. Това не е вярно. Всяко чувство, всяка емоция, всяко ра­зочарование, както и всяка вътрешна победа се изживя­ват във и чрез фантазмите. Тъкмо те придават на пси­хичния ни живот цел и посока. Иначе защо биха същест­вували?

Съзнавани или не, всички наши фантазми идват от миналото ни, а то е изградено от здраво свързани по­между си обстоятелства. Доколкото поведението ни е до голяма степен обусловено от фантазмите ни, би било наистина полезно да открием къде се коренят те. Със съзнаваните фантазми нещата се относително прости. Много по-трудно е „да хванем края” на несъзнаваните. Единствено психоанализата е в състояние да ги изкара на повърхността. И то, разбира се, когато ни оказват от­рицателно въздействие или са в основата на невротично поведение. В такива случаи именно става дума за фан­тазми, за чието съществуване изобщо не подозираме.

Изглежда неправдоподобно, но някои психолози и пси­хоаналитици наистина вярват, че фантазмите са „нере-

ални” и ненужни. Сякаш самите те не са, подобно на всич­ки нас, „складове за фантазми”! Възможно ли е също да отричат значението на сънищата, които не са нищо дру­го освен най-обикновени фантазми?

детските фантазми

За да разберем естеството им, трябва да изследваме на­чалните етапи на психическото развитие (първите три години от живота на детето). Възможно ли е подобно изследване? Не работим ли „на тъмно” и разполагаме ли с наблюдения или с относително стабилни предполо­жения, които да ни доведат до сигурни изводи? Млада жена споделя:

- Когато види нещо оранжево, тригодишната ми дъщеря започва да плаче, да се мята, да тре­пери. При това по-голямата оранжева повърх­ност не й прави впечатление. „Кризата”избухва при вида на парче плат, шалче, кърпичка. На пола, рокля, афиш, полицейско яке не реагира…

Защо? Опитите на детския психолог да обясни явле­нието не довели до нищо. Не била открита никаква трав­ма, преживяна в клиниката, училището, по пътя за учи­лище или където и да е, с която да се свърже подобна болезнена реакция.

Тогава какво? Повече не видях тази млада жена и за­гадката остана неразбулена. Дали пък не можем да си представим, че в някакъв свой „предишен живот” детето е свързвало оранжевия цвят с драматични събития и че в организма му са останали елементарни частици, „запом­нили” онова време? Просто предположение.

Друг пример: 10-годишната Катрин.

- През един летен ден чичо й се появи в градина­та гол до кръста и Катрин, тогава на около три годинки, се разнищя неистово.

Какъв фантазъм е бил пробуден? Всичко може да се предположи. Дали близкият до семейството чичо не се е сторил на момиченцето „непознат” и опасен „пришълец” или някакво „чудовище”? Чичото повече не посмял да се появи в такъв вид, така че кризата не се повторила.

Как при това положение да се произнесем със сигур­ност? Изучаването на фантазмите през първите години се опира главно на индукцията. Обобщават се резулта­тите от наблюденията на отделни случаи. При това се наблюдават абсолютно несъзнавани от детето емоции и реакции, които позволяват – понякога! – да заключим, че причината им се крие в някакъв фантазъм. Което ни най-малко не означава, че сме в състояние да определим какъв точно.

Някои класически методи – рисунки, театрални етю-ди, съчинения или стихчета, както и свидетелствата на родителите, могат да бъдат полезни. Но това са наисти­на много сложни изследвания.

Освен това, дори да напипаме несъзнавания фантазъм, обезвреждането му съвсем не е лесна задача.

Но независимо дали става дума за деца или за възраст­ни, фантазмите са изключително многобройни и много активни, особено ако действат извън полето на съзнани­ето и не са пряко контролирани от разума.

Жан и крокодилът

- Седемгодишният ми син Жан често прави осо­бен жест с ръка, като че иска да отпъди нещо на­далеч от себе си. Като че ли избутва, отблъсква нещо… но какво? Прави го много често, особено вечер. Учудващото е, че няма нищо против да спи сам на загасена лампа. Въпреки че вратата на стаята му остава отворена, никога не ме е викал нощем. Разпитвала съм го, но без резултат…

На въпросите: „От какво се страхуваш? Какво пъдиш?” детето не даваше никакъв отговор. Дали защото наисти­на не го знаеше, или защото се боеше да разкрие пред самото себе си ужаса, който изпитваше (тъй като по всич­ко личеше, че става дума за ужас)? Накрая, след като използвахме какви ли не средства (игри, рисунки и др., които впрочем Жан много харесваше), успяхме посте­пенно да открием какво го тревожи. Ставаше въпрос за огромен крокодил, който се приближаваше към него и се канеше да го погълне. Вероятно си го представяше много ясно, съвсем като жив…

Какъв беше този крокодил? Травмиращ спомен от анимационни или други филми? Майката, възприемана като „поглъщаща” (въпреки че подобно тълкуване би било твърде опростенческо)? Или някое от чудовищата, населяващи колективното несъзнавано на човешкия род, следователно и на децата, бе изплувало на повърхност­та? Да не би да ставаше дума за кошмарен сън, от който Жан не можеше да се отърве?

В края на краищата той успя да нарисува „своето” чу­довище, да го проецира върху лист хартия, вместо да го остави да броди из дебрите на душата му.

След това трябваше да го освободим от породената от фантазма тревожност.

Психологът му обясни, че в Китай например има по­верие, според което крокодилите излъчват светлина; за

други народи той е истинско божество, Владетел на зе­мята и т. н. Запозна го – с разбираеми за него думи – със символиката на това животно. Момченцето реагира до­ста бурно на легендите, разпространени сред някои пле­мена, според които тъкмо крокодилът е създал плани­ните и долините.

После Жан ей така внезапно престана да прави онзи жест. Може да се предположи, че положителните и съзна­вани „информации” са „размили” отрицателните и несъзнаваните, връщайки на крокодила неутралния об­раз на един от многото земни обитатели.

Да не подценяваме нищо!

При децата и най-дребните неща имат огромно значе­ние. Затова следва да обръщаме голямо внимание на техните игри, рисунки, думи, жестове, мимики, тикове и т. н. Да се постараем да разберем какво изпитват към майка си, баща си, към другите хора. Да се вглеждаме в социалното им поведение, да се опитваме да си предста­вим, съдейки по въпросите, които задават, какво става в несъзнаваното им. Да не пропускаме и контекста, в кой­то детето казва едно или друго, да следим какво изразя­ва лицето му – тревожност, тъга, обич, радост… Естест­вено, давам си сметка, че това е много трудна работа, която, повтарям, е опрадвана само когато някой от фан-тазмите предизвиква несвойствено за здраво дете пове­дение.

Има ли смисъл?

В повечет,о случаи несъзнаваните фантазми са част от психичния процес и никой от тях не взема надмощие в психическия и афективния живот. Ако обаче забележим

у детето състояния на тревожност или на прекалена еу­фория, това е сигурен знак, че имаме работа с несъзна-ван фантазъм. Тогава може да се окаже необходимо да прибегнем до помощта на „професионален психолог”, като му предоставим необходимия материал за изслед­ване, което също е трудна работа.

Всяко съзряване, всяко развитие на човека е съпроводено от „сътресения”. Без значение дали става дума за дете или за възрастен индивид, ритъмът никога не е „плавен”. Редуват се периоди на „застой” и на „отскок”, на вътреш­ни кризи и на преодоляването им. Всичко това обикно­вено не се осъзнава, но внася значителни промени в бъде­щото ни поведение. И тъй като говорим за деца, ще при­ведем примера на най-разпространените „сътресения”: прохождането, преговарянето и пр.

Още повече, че фантазиите не „падат от небето”, а се появяват в резултат на множество съзнавани и несъзна-вани факти. Това прави задължително възможно най-пълното опознаване на живота на даден индивид (или на собственото ни минало, ако сами търсим у себе си коре­на на някой смущаващ фантазъм).

Чужди хора вкъщи

- Винаги когато вкъщи влезе чужд човек, чети­ригодишният ми син започва да тропа с крака и да се дере. Ако човекът се доближи до мен, синът ми целият се разтреперва и напъхва в устата си петте пръста на дясната си ръка (разширен вариант на смученето на палеца).

Дали тази майка не е била прекалено обсебваща и не е пренасяла върху детето собствените си фрустрации? Това е само едно предположение. Така или иначе, още Фройд

говореше за страха от чуждия човек, страх, породен от следния фантазъм:

- Мама ще ме изостави… никога вече няма да я видя отново… чуждият човек ще ми я отнеме и ще я отведе със себе си…

Освен това детето, както впрочем и възрастният, възприемат чуждия човек като възможен съперник и най-вече като лице, чиито интереси, приятелства и любов са някъде другаде; или по-точно в някакво непознато и тайнствено другаде. Той е и „чуждото тяло” , от което психиката тябва да се освободи (виж темата за „Страст­ната любов”).

Как да разберем дали в представите на това дете чуж­дият човек не олицетворява дявола? Много народи възприемат непознатия човек като странник, чиито на­мерения са неизвестни. Когато казваме: „Странникът винаги ще намери място на трапезата ни…”, ние си оси­гуряваме благоразположението на дошлия от другаде човек, умшюстивяваме го и се предпазваме от опасност­та, която би могла да се крие в него.

Обувката людоед

Видът на някой предмет също може да породи фантазъм. Ще цитирам тук психоаналитика С. Айзъкс:

Веднъж момиченце на година и осем месеца със забавено развитие на говора вижда една обувка на майка си с отпорела подметка, която шляпа при ходене. Детето се разпищява от ужас. После в продължение на седмица изпада в истерия всеки път, когато майка му обува каквито и да е обувки. Понася единствено чифт шарени домашни панто-

фи. Майката прибира ужасилите го обувки и не се докосва до тях в продължение на месеци. Посте­пенно детето забравя страха си и свиква с различ­ните обувки на майката. Петнайсет месеца по-късно, когато вече е почти на три години, то уп­лашено пита: „Къде са развалените обувки на мама?” За да не предизвика нова криза, майката бързо отговаря, че ги е отнесла на друго място. Тогава детето заявява: „Можеха да ме глътнат.”

Повредената обувка действително е била „видяна” от детето като заплашително зяпнала уста. На година и осем месеца то реагира с плач, тъй като не може да изрази с думи фантазма си. По-късно успява да стори това. От този пример става ясно, че фантазмът се появява и се възприема като обективна реалност доста време преди да може да бъде формулиран.

Цитираният фантазъм е, общо-взето, нормален или поне логичен – не трябва голямо въображение, за да си представим отпорената подметка и щръкналите пирони като паст и зъби на чудовище. Много зрели хора биха направили същата асоциация, ако забележеха подобна обувка в полутъмна стая: „Не прилича ли на зейнала паст?” Какви ли фантазми им се въртят из главите?

ВЕЛИКАНИ И ЧУДОВИЩА

В зората на историята

- Десетгодишният Жак често си говори с ня­какъв въображаем герой. Разказва на родители­те си, че се е сприятелил с един много добър ве­ликан, който го закриля.

Не разполагам с никакви други подробности, тъй че нямам представа какъв е произходът на този фантазъм. Но той ни дава повод да поговорим за фантастичното, което може би някога, е било действителност или някога ще стане действителност – кой знае?

Като символ великанът олицетворява битката, която трябва да водим, за да разгърнем пълноценно личността си. Той е грубият, брутален и глупав инстинкт, който може да бъде победен единствено от разума и себеосъзнаването.

Но дали великаните са само символи? Дали все пак не са съществували през отдавна отминали епохи, много по-стари от паметта ни, в цивилизации, жестоко и безвъз­вратно погребани от времето? Дали под нашите гори, магистрали и градове не са зарити селища и паметници от непознати времена? Върху какво ли стъпваме?

Следи от великани откриваме в приказките, митовете и легендите, в много от езотеричните и теософски преда­ния на гърци, мюсюлмани, евреи, египтяни, на индианци, скандинавци и мексиканци, предания, от които научава­ме, че някога човечеството е било напътствано от духов­но извисени колоси, за които пазим само смътен спомен.

Но да оставим преданията и да споменем един стра­нен индивид, чиито теории са доста известни. Поднасям извиненията си на тези, които ги познават. Става дума за немския инженер Хорбигер, който обяснява еволюци­ята на вселената и на човечеството с наличието на кос­мически цикли. Хорбигер се отклонява от традиционна­та наука, като придава обективен характер на древните предания, на някои митове и теми от Библията. За неща­стие той бива „привлечен” от идеите на хитлеристка Гер­мания и става неин научен говорител. Хитлер си служи с него, за да оправдава своята „етика”.

Няма да се спираме на теориите на Хорбигер. Най-добре е да се прочетат произведенията му, както и „Ут­рото на магьосниците”, където идеите му са изложени доста подробно.

Тук ни интересуват само великаните. Как са могли хората да пораснат толкова много, тоест донякъде да се освободят от земното притегляне? Кое ги е „издърпало” нагоре? Според Хорбигер през милионите години на сво­ето съществуване Земята на три пъти е имала луна. Вся­ка от тях в определен момент е напускала орбитата си и се е приближавала чудовищно близко до Земята, където се е задържала в продължение на хилядолетия – гранди­озно представление на огромната сфера, която с пълна скорост се е въртяла около отдалечената само на някол­ко десетки километра Земя…

Главозамайващата близост на спътника, естествено, променяла условията на планетата ни. Под влияние на лунното гравитационно поле и на настъпилите мутации някои хора и животни ставали много по-високи.

Луната „всмуквала” и океаните и те се разливали по земната повърхност. Над водата оставали единствено върховете на Андите, Тибет, високите плата на Мекси­ко. Великаните повеждали хората нагоре към върховете и основавали морска цивилизация, издигали колосални паметници, чиито останки и до днес са неразрешима за­гадка за археолози и строители.

А луната се въртяла около Земята с бясна скорост, до­като накрая се взривявала. Късовете й се разбивали върху планетата ни и предизвиквали невъобразими катаклиз­ми. Тъй като вече нямало луна, земната гравитация от­ново се увеличавала, нивото на водите спадало, океани­те се превръщали в блата, появявали се нови земи. Но цивилизацията изчезвала. Смазани от огромната си маса, великаните се израждали в опасни чудовища, а остана­лите хора подивявали. Нищо чудно в ония времена да е имало много човешки същества като Давид и Голиат и те да са се сражавали безмилостно.

В следващите хилядолетия нощите на Земята били без­лунни. После тя успявала да привлече нов спътник. Ето какво казва Библията в книгата „Числа”, 13/32, 33 (дали

не става дума за оцелели гиганти, превърнали се в чове­коядци?): „И зле представиха пред Израилтяните земя­та, която бяха съгледвали, казвайки: земята, която об­ходихме, за да я съгледаме, е земя, която изпояжда жи­телите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са пре-високи мъже. Там видяхме исполините, Енаковите сино­ве, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; таквиз се виждахме и на тях.”

Дали някой ден нашата луна – четвъртата според Хор-бигер – ще се доближи до нас? Дали цикличните гърчове на вселената няма да предизвикат появата накови мута­ции, на нови небеса, на нови гиганти?

Абсурдни ли са народните предания и твърденията на Хорбигер? Или става дума за реалности – древни и бъде­щи?

Чудовищата

Животно или човек, чудовището присъства в колектив­ното несъзнавано на човешкия род. То е част от детски­те страхове и обикновено се появява под формата на фан-тазъм в резултат на различни травми. Да вземем най-простия пример – страха от тъмнината, населена с „по­тенциални чудовища” (след смъртта на някой близък например), страх, придружен от леки халюцинации, пре­дизвиквани от най-безобидни предмети. И да отбележим, че тези детски страхове доста често се появяват и в зряла възраст.

Чудовищата се спотайват във всяка човешка душа и обикновено представляват вътрешни сили, възприема­ни като опасни за живота или морала. Но чудовището има и своята положителна страна, тъй като може да се превърне в инструмент за вътрешно освобождение.

В символичен план чудовището трябва да бъде „опито­мено” с помощта на доброто, красотата, чистотата, сме-

лостта. Да припомням ли двата класически примера на Квазимодо и Кинг Конг, победени от любовта си към беззащитна и красива млада жена (темата за Красавица­та и Звяра)?

Същото се отнася и до кеча, при който имаме своеоб­разно противоборство между Доброто и Злото (чиста проба манихейство). Единият от борците се преобразява в зъл демон, а добродетелната публика подкрепя другия като символ на доброто. Подобна среща, проведена на разкалян терен или сред хлъзгави риби, би ни показала как много хора си представят – погрешно – човешкото несъзнавано.

Чудовището символизира също пазителя на входа; ге­роят трябва да го умилостиви или да го победи, преди да проникне в забранените места и да получи достъп до вътрешната свобода и до любовта.

Така се обяснява присъствието в множество митове (между които известната легенда за Тристан и Изолда) на дракона, който героят задължително трябва да надвие.

Чудовището е и пазител на съкровището. И в този слу­чай героят трябва да го победи, за да стигне до духовното и до съкровищата на душата. Да сразиш дракона, змия­та, крокодила, тигъра, грифона, човекоядеца означава да надмогнеш отрицателните си импулси, за да пречистиш Аза си, да го освободиш от страха. (Борбите с дракона присъстват в безброй народни обичаи. Те, естествено, вече са изпразнени от дълбокото си съдържание, а сим­волът е изместен от обикновената алегория.)

Някои чудовища обитават дълбоките води (крокоди­лите), от които изскачат със светкавична бързина; или изпълзяват от пещерите и от тъмните дупки (змията) -дълбоки води, тъмни дупки = несъзнавано. Чудовището може да погълне плячката си, която ще се прероди за нов живот (Йона и китът).

В някои поверия чудовището се свързва с началото на света (вече споменахме за крокодила, създател на пла-

нините и долините). Крокодил-божество, крокодил-пра-отец, свещени змии, чудовища, символи на слънцето…

Най-общо, казано чудовището символизира вътреш­ния хаос, могъщите и неконтролируеми сили, които същес­твуват у всеки от нас. Изваждането им на „бял свят” може да ги унищожи заедно с родените от тях несъзнавани фантазми. Осъзнаем ли вътрешните си чудовища, можем да се възродим и да получим достъп до нов свят.

Малко смирение

Би било твърде самонадеяно да се опитваме да съставим списък на възможните фантазми. (Няма да е зле да пре-прочетете „Тълкуване на сънищата”, предвид тясната връзка между съня и фантазма, още повече, че тук се стремя, доколкото е възможно, да не ги смесвам.) Без преувеличение можем да твърдим, че човешкият живот е безкраен низ от фантазми (съзнавани или не), извира­щи от усещанията и въображението ни. Всичко, което става вътре в нас, поражда фантазми, населени с хиляди мимолетни или трайни образи; от всяко усещане, чувст­во, идея бликат фантазми; всички наши спомени, разсъждения, желания, потребности, планове генерират фантазми. А какво друго, ако не фантазми са впечатле­нията ни от околния свят, които дължим на несъвърше­ните си сетива и разум (виж „Изумителните пътища на новата психология”)? Да добавям ли към всичко това размислите, вътрешните монолози на изследователи, актьори, поети… или просто на обикновения човек, ко­гато „не мисли за нищо”? Нямат чет и хората, които „си говорят сами”, наум или на глас. Техните фантазми са неизброими. Човек може да „си” говори за плановете, за работата, за страховете, за надеждите си. А дали фантаз-мите са нормални зависи, естествено, от качеството на породилите ги усещания и чувства. Така че фантазмите

наистина управляват живота ни и малко смирение би ни се отразило добре…

Да опишем един фантазъм означава да го изразим с думи и фрази. Също както при сънищата, и тук излагаме фан-тазмената ситуация „впоследствие”, когато вече не из­питваме породилата я емоция. Подобно описание (което се превръща в най-обикновен превод или преразказ) из­кривява дълбокото усещане, характеризиращо фантазма. Това „предателство” неминуемо оказва влияние върху и без това трудното тълкуване. Тук психоанализата може значително да помогне, като превежда „между редове­те”. Един пример:

- Често си представям как разкъсвам на парче­та девойката, която обичам, и как после поглъ­щам парчетата Ужасяващ фантазъм. Явява ми се отново и отново като лайтмотив на обсебва­щата и изключителна любов, която изпитвам. Ако тази девойка ме напусне, ще умра (28-го-дишен мъж)

„Ужасяващ” фантазъм? Съвсем не. Вероятно е само частица от любовния „канибализъм”… (За щастие хора­та рядко преминават към действие под влияние на фан­тазмите си.)

Този фантазъм може да се изтълкува на две нива: кла­сическо и по-„космическо”.

Оставил съм с нормален шрифт важните думи, от кои­то става ясно, че мъжът проецира Майката (или своята

* Преводач, предател (ит.). – Б. пр.

майка?) върху любимата девойка. Да изведем основните моменти:

- разкъсвам на парчета: агресивен импулс, който води до:

- поглъщам парчетата: той желае да я „погълне”, да я вкара цялата в себе си, да я притежава напълно; иска тя да стане част от него. Това е своеобразен любовен кани-бализъм, доста често изразяван словесно от майки и любовници: „Ще те изям… Ще те схрускам…”

У този млад мъж имаме вероятно потребност от пълно сливане с майката, породена от чувство за фрустрация или може би от изтласкан спомен за преждевременно отбиване…

- отново и отново: става дума за силна емоция, заела централно място в душата на мъжа, който несъмнено е преследван от изпитвани някога фрустрации и страхове, свързани с майка му (и впоследствие с другите жени);

- изключителна любов: все същото желание да притежа­ва изцяло, дори да унищожи любимата, за да засили чув­ството си, че съществува;

-ме напусне: това е – пренесен в зряла възраст – страхът на всички деца: да не бъдат изоставени от майка си, да не останат сами на света. При детето страх от изоставя­не може” да появи дори ако майката просто е излязла от стаята. А малко ли са съпрузите, които изпитват същото чувство, когато се приберат и намерят къщата празна? Или когато жена им е на среща с приятели? Детето чес­то преодолява страха си от изоставяне чрез смучене на палеца (вариант на майчината гръд, която му действа успокояващо) или чрез автоеротични игри. Смученето на палеца дава на детето фантазменото усещане, че май­ка му се е върнала и отново му принадлежи.

- ще умра: ако майка ми изчезне, ако остана съвсем сам, няма да мога да живея в този враждебен свят, в който съществувам само благодарение на нея…

Излишно е да повтаряме, че тези фантазми (както и всич­ки останали) не се появяват отникъде-. Те съществуват в психиката ни (и заедно с нея) във всеки миг от живота ни и много често – прекалено често – пораждат у нас чувство за всемогъщество. Всеки наш импулс, изразен чрез фантазъм, обикновено бива усетен (съзнавано или не) като осъществяващ се в действителност; защото всички познаваме силата на чувствата и на поривите. Въпросът е „нормалният” зрял човек да съумее да не прекрачва границата, разделяща емоцията и потребност­та от постъпката, която би могла да ги изрази.

Към горното тълкуване следва да добавим и потребност­та от „сливане”, изпитвана в любовта; при този млад мъж става дума за желание да „се превърне в едно цяло” с оби­чаното същество (годеницата му, проекция на Майката); само така той би могъл да се върне към единството, из­губено още в началото на света (виж главата „Любовта”).

ФАНТАЗМИТЕ, ПОРОДЕНИ

ОТ ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Чувството за малоценност е толкова разпространено, че от него се раждат безброй фантазми. Невъзможно е да се спрем на всички, затова ще се задоволим с някои по-основни.

фантазми за могъщество и слава

- Някой от любимите ми фантазми? Аз съм прочут художник. Представям си, че се намирам в елегантна приемна, всички ме ухажват и се

възхищават от мен. Шепна си думите, които ми казват, и собствените си отговори. Поняко­га дори изразявам с мимика моите и техните жестове….

Истинският живот на този мъж е еднообразен и унил, доминиран от чувство за провал, което той компенсира във въображението си с гореописания фантазъм. Кой може да ни каже дали подобни „сценарии” не му пома­гат да живее и дали фантазмът не разкрива онова, което е можел, но не е успял да бъде?

Героични фантазии

Към тази група спада темата за Спасителя и за Непобе­димия герой.

- Представям си, че съм лекар в бедна област с развита престъпност, но местните хора ме оби­чат и ме пазят. Работя денонощно, лекувам хората. Благодарение на мен областта процъф­тява…

- Най-честият ми фантазъм? Аз съм герой от войната, известен с почтеното си отношение към неприятеля. Представям си, че попадам в плен и врагът учтиво ме поздравява, проявява уважение към мен и сляпо се доверява на думата ми. Бих могъл да направя цял филм от подобни фантазми!

-  Трудно ми е да разказвам фантазмите си, толкова са неустойчиви. Спохождат ме главно вечер, след като си легна. Представям си, че съм герой във всички възможни варианти: най-често съм на бойното поле, предвождам войниците си в атака, спасявам бойните си другари, съвсем

сам вдигам във въздуха танкове, след това има военна церемония, на която ме награждават. Нужно ли е да споменавам, че цялото ми съще­ство взема дейно участие във всяка сцена?…

фантазми за бедност и нищета

Те са отрицателният продукт на чувството за малоцен­ност. Всички афективни ситуации – неуспехи, бедност, катастрофи, загуба на скъпи хора, самоубийствени пори­ви, принуди, унижения и т. н. – могат да породят такива фантазми.

Представям си, че съм станал скитник, отхвърлен от всички…

- Представям си, че съм обеднял. В коледната вечер стоя пред един ресторант и гледам как хората вътре се тъпчат с храна…

- Бродя из улиците, хората ме сочат с пръст. Някакъв мъж се приближава и ми предлага по­кровителство, пари и положение. Най-сетне оце­няват качествата ми…

- Женен съм, имам две деца. Но непрекъснато предъвквам един и същи фантазъм в различни варианти. Представям си, че жена ми и децата са загинали при катастрофа. Получава се цял сценарий – погребение, завръщане в опустелия дом. Напускам всичко – дом, работа…

- Често се виждам изоставен от всички… (В дет­ството си този мъж непрекъснато се боял, че майка му ще го изостави. По-късно започнал да изпитва „страх да не изостави майка си”, като се ожени например.)

- Обичам филмите на Чарли Чаплин. Нали се сещате? Там, където се отдалечава по пътя с

младо момиче. Или когато се влюбва в сляпа девойка. Отъждествявам се с него, започвам да фантазмирам…

фантазми за самоубийство

Те са много и понякога изразяват желание за мъст или шантаж.

- Често си представям, че се самоубивам, като най-много ме поразява болката, смайването и угризенията на близките ми, които не са били достатъчно внимателни към мен приживе. Това е един сладко-горчив фантазъм…

Нека отбележим, че всички видове фантазми могат да бъдат и несъзнавани. Човек мечтае „вътре в себе си”, без да знае, че мечтае; фантазмите могат да повлияят на телесното му поведение, на начина му на изразяване, на търсенията и вдъхновенията, на плановете му. С други думи, целият му живот (физически и психически) може да бъде обусловен от несъзнавани фантазми.

фантазми за невидимост

Да ставаш невидим, когато ти се прииска, е много стара човешка мечта. Тя ни позволява да насочваме въобра­жението си към неща, които невинаги сме готови да при­знаем. Киното, телевизионните сериали доста са експло­атирали тази тема. Предлагам ви един най-обикновен фантазъм от този вид:

-Изобретил съм малък джобен апарат. Натис­кам едно копче и ставам невидим. Превръщам

се в Арсен Люпен, в хотелски апаш, крада в кази­ната, но единствено от богатите. Стоя само на няколко крачки от хората и наблюдавам как изпадат в паника, без да ме виждат…

Желанието да си невидим е желание да извършиш невъзможното. В него откриваме темата за „героя” (Ар­сен Люпен – Спасителя), но и множество отрицателни тенденции, например комплекси, изтласквания. Невиди­мият може да се отдаде безнаказано на различни осъди­телни действия: воайорство, изнасилване, отмъщение. Станем ли невидими, нищо не ни пречи да се подиграем на Бащата-Полицай, да се изтръгнем от „майчиното” наблюдение и т. н.

Понятието „невидимост” предполага съществуването на някаква тайна. Притежанието на тайната поражда у нас усещане за могъщество, за власт, за самотно вели­чие. Дава ни увереност, че сме „различни” от другите, че стоим над тях. Към темата за невидимостта спада и же­ланието да правиш нещо скришом – да не те виждат, да не те наблюдават (кой да не те наблюдава?), да не даваш обяснение на никого и т. н. И ето го отново „героя” -принадлежиш към „друг” свят, неподвластен ца обичай­ните правила.

В многобройни фантазми хората се изживяват като тайни агенти, като влиятелни членове на някаква сек­та…

Ще цитирам още един фантазъм, в който е намесен Люпен.

Вместо мастурбиране

38-годишен мъж споделя, че е обсебен от образа на Ар­сен Люпен:

-Непрекъснато фантазирам на тази тема. Отново и отново препрочитам книгите на Мо-рис Льоблан, не изпускам филм, разказващ за подвизите на Люпен. Опитвам се да се държа освободено и небрежно като него, внушавам си, че съм неуловим… Този герой постоянно присъс­тва в мислите ми, като фикс-идея. Представям си безброй ситуации, в които постъпвам като него; представям си как разигравам полицията, която напразно ме издирва, как вътрешно се надсмивам над приятелите си, които говорят за приключенията ми, без да подозират, че съм на две крачки от тях. Във фантазиите си ограб­вам най-богатите и раздавам плячката на бед­ните. В живота се преструвам на загадъчен, да­вам си вид, сякаш съм извършил големи дела, но никой никога няма да узнае!

Някои асоциации на този мъж, свързани с Арсен Лю­пен:

- Тайна. Никой да не успее да те пипне. Подози­ран без никакво доказателство. Елегантност. Освободеност. Да си вършиш, работата сам и без много шум. На всички да покажеш среден пръст.

На кого всъщност „да покажеш среден пръст”? На полицията, тоест на бащата или на майката. И да си свършиш работата „сам и без много шум”. Не напомня ли това за юношеското мастурбиране, за страха „да не те пипнат” и за удовлетворението, че никога не успяват? Колкото до показването на „средния пръст” – вулгарен жест на злорадство, тук положително става дума за фа-лически символ.

Мъжът добавя:

- А и неизменното усещане, че „съм ги прека­рал”!

фантазъм за изчезване

- Представям си, че съм изчезнал, виждам пла­чещи хора, съсипани от мъка. (Потребност да бъде оплакван, съжалявай, неистова потребност да бъде признат.)

-Представям си, че отивам в друга държава. Не съм оставил никакъв адрес, изчезвам завинаги. Фантазирам как ме търсят навред^ тропат по вратите на съседите, но никой не знае къде се намирам. (И в този случай имаме потребност от признание, желание да съжаляват за него. Може би и желание да отмъсти на майката и на обществото.)

- Често си въбразявам как съм си сменил името и физиономията, как съм се преобразил напълно… (Като всеки фантазъм и този трябва да бъде тълкуван въз основа на цялата история на чове­ка. Става въпрос вероятно за разновидност на фантазма за невидимост.)

Да си представяш, че си сменяш името или физионо­мията, означава, че искаш да се завърнеш към аноним­ността, да изчезнеш безследно и да потърсиш абсолют­ното, да отхвърлиш привидното и да възстановиш един­ството на Аза си – това, естествено, в идеалния случай.

фантазмите за изчезване могат да свидетелстват и за чувство за вина – никой да не се занимава с теб, на нико­го да не даваш обяснения. В архивите си имам разкази за подобни фантазми – мечтателят си представя как тръгва с някакъв цирк, с цигани, скитници, без да остави никак­ви следи.

Тревожност и изчезване

- Изпитвам истински ужас при мисълта, че ня­кое скъпо за мен същество може тайнствено да изчезне; представям си въображаемите му мъ­ки – как лежи някъде ранено, на някое пусто и непристъпно място, как крещи, но никой не го чува, как страда от глад, от жажда… с една дума, пълен ужас. После усещам, че самият аз пропа­дам в пукнатина или се изгубвам в планината; знам, че никой никога няма да разбере какво се е случило с мен… Този фантазъм е толкова силен, че едва успявам да го прекъсна…

Освен ужаса от изчезването на близко същество, този фантазъм несъмнено разкрива дълбок страх от живота и смъртта.

ЛЮБОВНИТЕ ФАНТАЗМИ

Налага ли се да припомняме, че те са практически без­брой? Съпътства ги цяла гама положителни или отрица­телни чувства (виж „Тълкуване на сънищата”).

-Когато съм сам, „й”говоря на глас. Водя с нея безкрайни разговори. Въобразявам си какво лине-сам се прегръщам, представяйки си, че я прити­скам до себе си, виждам така ясно всяка сцена, че започвам да я усещам физически. Стискам възглавницата, която се превръща в „нея”, по­кривам я с целувки, шепна й страстни думи. Представям си учудването й, възхищението й от моята любов. Ужасно е глупаво, нали?

Кой влюбен не е правил това? Тези фантазми са съвсем обикновени, при тях любимото същество като че ли дей­ствително присъства.

- фантазмите ме завладяват, където и да се намирам. И почти винаги се въртят около же­ните и идеалната любов. А съм женен от пет­найсет години и имам щастлив брак. Най-чес­то си представям ласки, които нямат нищо • общо с обикновения секс. Няма нужда да ви каз­вам, че поддържам тези фантазми с почти ре­лигиозно чувство.,. (45-годишен мъж)

Това е фантазъм за безкрайна любов, за самоединение чрез сливане със своя женски полюс (виж по-нататък главата „Анима”).

Отсъствие

-Мечтите ми се въртят около любимата жена, която си отива. Появяват се различни образи: влак, гаров перон. В зависимост от дните про­меням историята. Понякога става дума за жена, която няма да видя повече, която си оти­ва завинаги; тогава ме изпълва огромна тъга или поне се преструвам, че е така. Друг път присти­гам тичешком на перона и оглеждам притеснен вратите на вагоните, докато влакът бавно се отдалечава. Или пък любимата жена слиза от влака и се хвърля в прегръдките ми… (27-годи-шен мъж)

Среща

- Винаги става дума за жена. Търся я. Виждам се как я чакам на улицата, седнал в колата си. Или пък заставам пред дома й и чакам да се при­бере. Когато я видя, тръгвам към нея. Престру­вам се на учуден, след това на очарован….

Отрицателни любовни фантазми

И такива има – садистични, мазохистични, канибалски, породени от страх от отхвърляне, от мъка по отсъства­щия, от омраза, от безразличие, свързани с желание за мъст…

- Най-честият ми фантазъм? Опитвам се да се покажа безразличен към жената, която ме обича. Отлично си представям целия театър: тя страда, плаче, сама е в дома си; съсипана е напълно, а аз изпитвам някакво горчиво удовле­творение…

Страх от изоставяне? Вероятно, но на какво се дължи? Потребност да причини страдание, да убие „Майката”? Да изостави и да унищожи Майката, проецирана върху жената? И в този случай е необходимо да познаваме це­лия живот на мъжа. Но можем да сме сигурни, че от­някъде ще изплува сянката на една обичана и мразена майка.

Често отвратен си въобразявам как дефеки-рам върху някаква жена. Образът само за миг преминава пред очите ми, прогонвам го, но той се завръща след десетина секунди…

Любов с обратен знак? Но все пак любов. В света на малкото дете екскрементите обикновено са „подарък”, който то смята, че прави на майка си. Чрез тях изразява любовта си към нея. В определени моменти – при про­мяна в настроението, придружена от непредвидимо чув­ства на враждебност към майката или към родителската двойка – то несъзнателно желае да „елиминира” майка си. Тогава изпражненията се превръщат в средство да се разочарова, да се „унищожи” майката. Понякога детето упорито отказва да се изходи (за да не достави удоволст­вие на майка си, да я накара да страда, да й отмъсти). Ня­кои малки деца започват да плачат още при вида на гърне­то, което ще им помогне да изпълнят „задачата” си.

Ето как чрез фантазъм, директно произлязъл от не-съзнавани спомени, този мъж усеща изпражненията и като нещо добро, и като инструмент за унижение, за омър-сяване и за символично унищожение на Жената (= Май­ката). Но за да определим истинското му значение, е не­обходимо да изследваме детството му.

Някои отрицателни любовни фантазми са свързани със страх от остри предмети (игли, ножове и под.), от изна­силване и т. н.

- Всеки път, когато видя нож, за миг пред очи­те ми преминават кратки, но ясни картини: забивам ножа в тялото на… (жена ми, годени­цата ми, майка ми, детето ми…)

Да си кажем още веднъж, че за щастие подобни фан­тазми не тласкат човека към действие!

Стереотипно тълкуване?

Тълкуването, свързано с образа на Майката, е толкова разпространено, че имаме пълното право да проявим известен скептицизъм. Не става ли дума за обяснение,

превърнало в стереотип една непълна, макар и неизмен­но потвърждавана от наблюденията истина за отноше­нията между детето и майката?

Не е необходимо да се разпростираме върху „симбио­зата” между майката и малкото й дете. Книгите по пси­хология изобилстват от информация по въпроса. Можем все пак да се запитаме: съществуват ли други възможни тълкувания на фантазмите, свързани с „унищожаването на майката”? Най-вероятно. Но в крайна сметка всяка проява на любов (здрава или болезнена, положителна или отрицателна) говори за несъзнавана потребност от сли­ване с Другия, за завръщане към първичното единение.

фантазъм за омагьосване

- Често се виждам как приготвям магическо пи­тие, дори си представям, че съм свръхнадарен медиум, после фантазмът се променя: изобретил съм лъч и го насочвам към някаква снимка. Всич­ко това е предназначено да привлича жените; виж­дам ги във въображението си как идват към мен, движейки се като сомнамбули, като омагьосани…

Магията е действие, насочено срещу здравето, чувст­вата, собствеността на даден човек. Правят се магии и се развалят магии за хора, животни, къщи, предмети. Ня­кои вярват в магии за любов или омраза, извършени чрез някакъв предмет (статуетка, набодена с карфички, лю­бовни питиета, снимки и пр.). Магиите могат да се тълку­ват от всяка гледна точка – психологическа, психоанали­тична, психиатрична и т. н. При магиите за любов или омраза става дума за „операции”, предполагащи наличи­ето на „резонанс”, на връзка между визираното лице и използвания предмет. Ще цитирам един текст на Мари-ан Верньой:

„Във всички описания на магии фигурират предмети, които по нещо напомнят за преследваната цел. В Еги­пет например, още преди построяването на пирамидите жреците използвали восъчни статуетки, на които слеп­вали устните, преди да произнесат заклинанията си -целта била да се запушат устата на злодумците. (…) При правене на магия за стабилност на държавата се използвал скъпоценен камък, върху който имало гравира­ни четири стълба. Всеки народ притежава собствен и учудващо неизменен набор от предмети. (…) Във Фран­ция восъчната или дървената статуетка, както и рису­ваното изображение, присъстват в магиите от средно­вековието до наши дни.”

Понастоящем – прогресът задължава – снимката се смята за „двойник” на лицето, обект на магия, филмите за „черна” магия ни показват ритуали, в които се използ­ват косми от главата, изрезки от нокти, кръв; все „апе­титни” подправки на тайнствени отвари, забърквани в сумрачни подземия.

Тези дейности предизвикват всякакви реакции – от сляпо доверие до пренебрежително свиване на рамене. Ще се смаете обаче от факта, че в нашия свят гъмжи от „магьосници”, заклинатели, вещици и други „влъхви”, които практикуват както в най-затънтените селца, така и в центъра на модерните градове.

Вярно е, че всеки човек – никой от нас не е застрахо­ван – може да се поддаде на древните страхове, на по­требността си да вярва в магически сили, в мистериозни ритуали, в заклинания, изпълзели от далечни епохи. Вяр­но е също, че уморените души лесно попадат в клопката на ирационалното, че един смътно проблясващ лунен лъч може да накара да повярват в поредното „чудо” хиляди хора, тласкани от образите на богове и демони, неизмен­но присъстващи в архаичното колективно несъзнавано. Надежда, алчност, любов, омраза – търгашите на човеш­ки души винаги ще са на ход…

СЕКСУАЛНИТЕ ФАНТАЗМИ

Съзнавани или не, те са легиони и са израз на стремеж към афективно единение (нормално или патологично) с

другия.

Да си припомним, че сексуалността и афективността се едно и също нещо, че качеството на сексуалността пряко зависи от качеството на афективността; докато гениталността се отнася само до физическите нагони и потребности. Човек може да има мощна афективност и слаба гениталност или обратно – силна гениталност и бедна афективност. Всичко зависи от емоционалното и духовното му равнище.

„Качеството” на сексуалните фантазми е съобразено с индивидуалните особености на всеки. „Героите” им са жени или мъже, въображаеми или не, сюжетите им включват спомени, филмови сцени, неосъществени же­лания, непостижими идеали…

Става дума за истории със сексуално съдържание или за патетични любовни ситуации – фантазми за изоставя­не, раздяла, отсъствие, завръщане и т. н., които се про­жектират във въображението като филм. Много често сценарият предвижда автомилувки, с които „ни обсип­ва” роден от въображението ни човек. А какво да кажем за фантазмите на тези, които си мислят „за някой друг” по време на полов акт с партньора си?

Всичко върши работа…

Най-много изтласквания и комплекси са свързани с ге-нитало-сексуалната сфера. Оттам и хилядите възмож-

ИЗ

ни фантазми, плод на недобре преживяно юношество, на непризната или изтласкана хомосексуалност, всичко това често оцветено със садизъм, мазохизъм, фетиши-зъм и т. н., подхранвано от вестникарски истории, пуб­ликации в списания, романи, от киното и видеото (ро­мантични филми, порнографски филми, филми за наси­лие, филми на ужасите…). Съществуват всякакви фан­тазми, каквито можем да си представим – просто защо­то си ги представяме.

Сексуалните фантазми могат да са еднократни, да се повтарят, да бъдат натрапливи. Те винаги ангажират ця­лата афективност и до голяма степен я обуславят.

АНИМА И АНИМУС

Както знаем, тези две понятия от психологията на Юнг са толкова важни, че не бива да ги използваме над път и под път и да обясняваме с тях всичко, дори необяснимо­то.

Да си припомним:

- Анимата е „душата”, ядрото на дълбинното женско на­чало;

-  Анимусът е „душата”, ядрото на дълбинното мъжко начало.

Анимата заема поне три четвърти от несъзнаваното на човека; но понеже жената по самата си същност е Анима, то Анимусът заема, да кажем, една трета от ней­ното несъзнавано.

Анимата, това е сборът от възможностите на женския полюс у мъжа; Анимусът е съответно сборът от възмож­ностите на мъжкия полюс у жената.

Началото

Анимата и Анимусът

- ни формират още в детството само чрез присъствието си в нашето несъзнавано. Те образуват афективната стра­на на личността ни, обуславят ежедневното ни поведе­ние, мислите, постъпките, нормалното или патологич­ното ни въображение;

- ни информират. Те всъщност са основният ни източ­ник на вътрешна информация. Без преувеличение можем да кажем, че мъжете и жените се подчиняват на запове­дите на своите Анима и Анимус;

- ни деформират, доколкото самите те са деформирани. Изключително рядко се случва Анимата и Анимусът да се интегрират хармонично в личността.

Съдбата на Анимата зависи на първо място от афек-тивните отношения между момчето и майката (огро­мен е броят на погълнатите от имагото на майката Ани-ми). Но тя се определя и от връзката му с бащата, както и от отношението на последния към жената и женстве­ността.

Развитието на Анимуса се обуславя от отношенията на момичето с бащата, но и от връзката му с майката, чието отношение към мъжете и мъжествеността му слу­жи за пример.

В западното общество женският полюс у мъжа (Анима) обикновено бива пренебрегван, отхвърлян, изтласкван в името на криворазбраната мъжественост, налагана от мъжката агресивна, състезателна, убийствена и в края на краищата вледеняваща душата цивилизация. Поради това мъжката съзидателност най-често се задоволява със социалния и финансов успех и извежда мъжа на афек-тивна магистрала, която не води доникъде, освен до едно окончателно крушение, лишено от какъвто и да е вътре­шен живот.

При жената мъжкият полюс (Анимус) е белязан с чув­ство за вина, тревожност и изтласкване на чувствата, също последица от западната цивилизация, която векове наред е отреждала на жената статус на недоразвито съще­ство.

„Шансът” на жената е, че няма нужда да търси своята Анима, тъй като тя самата е Анима (стига тази нейна част да е в добро състояние).

Безумната гонитба

Веднъж погребал своята Анима, мъжът започва да я търси вън от себе си. Така се оказва въвлечен, съзнател­но или не, в гонитбата на идеализиран или утопичен об­раз на жена, на сродна душа, която да е огледалният му образ и с която да преоткрие изгубената си цялост.

Търсенето му е толкова по-упорито, колкото е по-несъзнавано. В мечтите, сънищата, фантазмите си мъжът преследва призрачната жена, която непрекъснато му се изплъзва. Обикновено човек не осъзнава, че е стеснил, че е осакатил личността си, като е отхвърлил един от полюсите на своето несъзнавано. А тъкмо това стесня­ване е „противоестествено”, тъй като всеки от нас при­тежава важни хормонални характеристики на така наре­чения „друг пол”. Когато изтласкваме другия пол, ние се самоотричаме и живем само с едната половина от лич­ността си.

И така:

- При мъжа: Анимата е (не представлява, а е!) неговият вътрешен мир, неговата съзидателност, дълбинната му интелигентност. Усещана положително или отрицател­но, тя автоматично се проецира върху представата му за женствеността – благотворна или ужасяваща, достойна за обич или вдъхваща страх, даряваща живот или отне-

маща живота. Ето как мъжът се люшка между образите за жената-Слънце и жената-Нощ.

И как, без да си дава сметка, несъзнаваните фантазми направляват съществуването му.

- При жената: и тя търси сродната душа, но на мъжа-баща, на идеализирания мъж, на брата. Нормално или не, това търсене ражда фантазми за мъже покровители, за герои, но и за мъжественост с обратен знак – опасна, кастрираща, насилваща. Но по принцип Анимусът на жената е полюсът на творчеството, на есктравертното разгръщане на личността, на действеното себераздава-не. Търсенето на външен Анимус е до голяма степен несъзнавано и предизвиква привидно волеви действия, мечти и фантазми за успех или за провал, за социални проекти, за героични постъпки, но и за кастриращо и агресивно поведение спрямо мъжете.

Освобождаването на Анимата и Анимуса

След като Анимата и Анимусът съставляват голяма част от несъзнаваното и на мъжа, и на жената, става ясно, че изваждането им от строя може да превърне личността в истински хаос от неорганизирана, но действена енергия, която обуславя три четвърти от постъпките ни.

Тази затворена енергия може да се сравни със „супа­та” от елементарни частици – протони, неутрони, елек­трони, фотони, неутрино… – които в началото на нашата вселена безразборно са се носели в пространството и от чиито „случайни” сблъсъци са се образували атомните ядра; така и несъзнаваните фантазми се раждат от мърт­вото вълнение на изтласканите Анима и Анимус.

Как да постъпим, за да издигнем Анимата и Анимусът до съзнанието си и да ги превърнем в част от личността си? Как да ги разпръснем в организма си и да почувства­ме действието им?

На първо място, като се научим да разпознаваме мъжките и женските елементи у всеки от нас – елемен­тите, които правят мъжете и жените потенциално дву-полови. Истината е, че ние не си даваме сметка – дори умозрително – за един биологичен факт: двойните ни полови характеристики, които придават относителност на афективната и сексуалната природа на всяко човешко същество.

Ако не се лъжа, физикът Жак Бержие беше казал: „Няколко атома водород върху една молекула стерол са достатъчни, за да разделим половете.” Но твърде мно­го хора предпочитат да не забелязват тази проста биоло­гична истина в желанието си да се нагодят към западна­та цивилизация, която също нехае за двуполовостта на живите организми.

Нужно ли е да цитираме Кришнамурти: „Добре изгра­ден ум е умът на мъжа и жената, а не на мъжа или жена­та.”

Не е лесно да анализираме човешкото поведение, кое­то непрекъснато се колебае между мъжкото и женското, линейното и овалното, социалното и дълбоко съзидател­ното, повърхностното и задълбоченото, потенциалното и действащото. Не е лесно и да „хванем спатиите” на онези фантазми, които уж съзнаваме, но без да си дава­ме сметка каква поразителна информация за двата по­люса крият. Не по-малко трудно е да си припомним и да изпитаме отново „някогашните” усещания (свързани с афективните отношения с майката и бащата например), както и стотиците постъпки, които те са предизвикали и продължават да предизвикват. Трудна работа е и да се освободим от вече споменатия страх – страха да се про­меним в очите на другите. Ще цитирам тук Жан Жиро-ду: „Човек не може да промени миналото и душата си тайно от съседите.” И наистина, хармоничното вписване на Анимата и на Анимуса в личността предполага изве­стна маргиналност на духа, възприемане на нова гледна

точка, отърсване от старите предразсъдъци, според кои­то всеки пол е застинал в една-единствена роля; предпо­лага също да направим преоценка на личността си, като осъзнаем цялата нелепост на поведенията, определени като „мъжки” и „женски”.

По-разпространени фантазми, предизвикани от Анимата и Анимуса

Нека първо уточним, че фантазмите непрекъснато лъка­тушат между двата полюса. Делим ги на два вида за удоб­ство.

Фантазми, предизвикани от Анимата

- фантазми за самоубийство: могат да означават непре­одолимо влечение към смъртта-възраждане и желание за връщане към майката-закрилница; но и – с отрицате­лен знак – за връщане към майката-унищожителка.

- фантазми за обожание или за унищожение на майка­та и на женствеността, за обожание или унищожение на жената; тук влизат садистичните фантазми, фантазмите за изнасилване и т. н.

- Вдъхновяващи фантазми: в преобладаващата си част те са определено положителни; от тях се раждат поетич­ни и музикални творби, научни открития.

- фантазми на двете крайности: често пъти несъзнава-ни, те се състоят в „предъвкване” на един и същи сюжет с преминаване от любов към омраза и обратно.

- фантазми със символи: в тях фигурират добри или лоши чудовища, блата, езера, нощни градове, сняг, пла­нини и т. н. (Виж „Тълкуване на сънищата”.)

- фантазми, свързани с детството: тук се появяват, ес­тествено, майката, домът, гледки и лица от детството…

- фантазми, свързани с идеалната жена, която може да бъде изцяло измислена.

- Често си измислям някаква жена. Бавно я „сгло­бявам”, като заемам части от известни кино-артистки: лицето на… краката на… ръцете на… Променям външния й вид според сюжета – запо­знанство, внезапно влюбване, голяма любов. Меч­тая си по поръчка, ако може така да се каже…

Фантазми, предизвикани от Анимуса

Както вече казах, те са по-слаби от тези на мъжете по простата причина, че Анимата (самата жена) рядко присъства в тях. Това са фантазми за активно съзидание, за социални успехи; фантазми, които изразяват потреб­ността на жената да бъде забелязвана, да й се възхища­ват, да я обожават; фантазми за шикозни дрехи, подхран­вани от телевизионните сериали, фантазми за външна изява; но и такива, в които се появяват мъже в ролята на покровители или любовници, опасни или разрушителни мъже, както и изразяващи агресивност, омраза към мъжете и т. н.

фантазъм за смърт-възраждане

Това е необичаен фантазъм, от който ще приведа един пасаж.

Става дума за 34-годишен мъж, който изпитва стран­на любов към лодките, макар да няма никакъв опит в управлението им.

- Представям си, че съм на някаква платноход-ка, която се носи по моретата към края на сее-

та. Това е пътуване без начало и край. Чувам гласовете на китовете – омагьосващ зов, имам го на запис. Небето и морето се сливат. Внезап­но китовете се превръщат в сирени – или по­точно така силно желая да ги превърна в сире­ни, че успявам. Плавам към тях, а те се отдале­чават от мен. Изпитвам фантастично усеща­не за вечност, вече не съществувам, навлязъл съм в друго измерение… Всеки път излизам от този фантазъм изпълнен с енергия, която ме преоб­разява.

Какво виждаме тук?

- Неопределено дългото или безкрайно плаване, пътеше­ствието към други брегове. Платноходката напомня лод­ката, която в много митологии пренася душите на по­койниците в отвъдното.

- Мистичността на „пътешествието”: платноходката се е отправила към неизвестното; морето и небето се сливат, мечтателят има чувството, че се разтваря в тях.

- Гласовете на китовете: възможно е древните море­плаватели, запленени от тези гласове, да са вярвали в зова на сирените. Налице е усещането за поглъщащата Анима, за вечната и недостижима жена, която открай време привлича мъжете. Китът олицетволява също доб­рия дух, който изтръгва мъжа от опасното море и го по­вежда към спасението и безсмъртието. Нали в една от южновиетнамските легенди тъкмо китът донася детето-спасител, което освобождава света от злото? -Мореплавателят се е насочил към „края на света”: усе­щане за спряло време, за вечност, за смърт. Усещане за възраждане в някакво „другаде”, достъпно единствено за

любовта.

В този фантазъм мечтателят умира за самия себе си. Преобразява се. Освобождава се от правилата и ограни­ченията и прониква в напълно непознати за всекидневи-

ето светове. Изгаря от невъзможна любов и иска да се възроди във вечност, която да подпечата новата му съдба. За съжаление всеки път отново се връща към обикно­вения си живот. Дали не става дума за компенсаторен фантазъм? Много е вероятно, но не е ли по-важно това, че този мъж предугажда възможното съществуване на друго душевно измерение?

ФАНТАЗМИ ЗА КРЪВОСМЕШЕНИЕ

Кръвосмешението – обект на пълна забрана в нашите общества – може да се разглежда от множество гледни точки. Като всеки вид любов, то също е имало символно значение, което впоследствие се е разпаднало на хиляди форми – от областта на фантазмите или на реалността. Но несъзнаваната тенденция е винаги една и съща.

Инцестът представлява любов към собственото отра­жение. Ето един пример: кръвосмесителната любов на Зигмунд и Зиглинде във „Валкюрите” на Рихард Вагнер.

„В потока зърнах собствения си лик… и сега ти ми го препращаш…”

Тези думи са израз на инцестна любов, придружена от любов към самия себе си, към собствената личност, ви­дяна в огледало. Става дума за вид нарцисизъм (като при всяка любов).

Кръвосмешението и митологията

По своята същност кръвосмешението е съюз между по­добни. То присъства в отношенията между боговете в много митологии. Наблюдава се при фараоните и крале­те, както и в някои затворени кръгове, които искат да

запазят господството си в обществото (ще видим това по-нататък, когато стане дума за „затворените”, афек-тивно деградирали семейства, в които тайно се практи­куват всякакви форми на кръвосмешение – милувки, опипване, полови контакти и пр.).

За да остане вярна на върховния символ, Изида се омъжва за брат си Озирис. Инцестът се среща и в мито­вете на инките, гърците, египтяните, ирландците… Све­щената книга на маздеистите „Зенд-Авеста” препоръчва бракове между кръвни родственици, за да се увеличи приликата с боговете. („Ние си приличаме по кръв; като смесим кръвта си, ще станем единствени по рода си.”)

Известно е колко разпространени са интимните връзки между брат и сестра, върху които не тегне толкова кате­горично табу, колкото върху отношенията между роди­тели и деца.

Всъщност човешкото общежитие се основава на възбра­ната – социална и медицинска, – наложена върху кръво­смешението между сина и майката (всеизвестната Едипо-ва тема). Благодарение на тази възбрана животинското у човека е изместено от „цивилизовано” поведение.

Всеобщото изкушение

За психоанализата кръвосмешението представлява уни­версално сексуално „изкушение”, изтласкано под влия­ние на табуто. Става дума за нормално влечение между разнополови индивиди, което се натъква на забрана. Еди-повият комплекс (син/майка) и комплексът на Електра (дъщеря/баща) очевидно стоят в основата му. Тези ком­плекси са една съвсем естествена (и дори полезна) фаза в развитието на момчето и на момичето.

Но ако това влечение е нормално в детството и в юно­шеството, то фиксацията му в зряла възраст води напра­во до невроза.

Съществуват безброй начини за „симулиране” на ин-цест и това е напълно обяснимо, като се има предвид всеобхватността и силата на олицетворявания от инцес-та почти „космическия” съюз. Като симулиране на кръво­смешение може да се изтълкува поведението на моми­ченцето, което прави всичко, за да се хареса на баща си, да го прелъсти, да пробуди интереса му. Известен е съзна­вания или несъзнаван фантазъм на дъщерята, която иска да има дете от баща си.

Инцестно, но „в обратна посока”, е и поведението на майката, която прекалено обожава сина си, или на баща­та, насочил цялото си почти любовно внимание към дъще­ря си за сметка на собствената си съпруга. Подобни симу­лации са в границата на нормата при условие, разбира се, че не се стига до преминаване към действие. Можем да си представим колко фантазми раждат подобни влечения, усещани като забранени и поради това изтласквани.

Друга симулация: у някои племена оранта се възприе­ма като оплождане на майката-земя. Това също е инцест-на практика, но в магическия смисъл на термина.

Виждаме, че идеята за кръвосмешението се развива в низходяща градация:

- „мистичен” произход, символизиращ съюза между бо­говете;

- обект на социална и медицинска забрана;

- инфантилни фиксации;

- невроза в резултат на изтласкване;

- афективна, тоест сексуална и генитална перверзия;

- полуживотински форми.

Кръвосмешението в някои „затворени” семейства

Да си припомним казаното по-горе: в митологията се го­вори за родове, в които се смята, че кръвосмешението е начин за повишаване на могъществото.

Кръвосмешение в най-низките му форми, „симулира­но” или истинско, се извършва в някои „затворени” се­мейства (в афективния смисъл) – естествено, тайно от всички. То се изразява най-различно, като се започне от подозрителни ласки между бащата и дъщерята или меж­ду майката и сина, пораждащи съответните отношения, и се стигне до опипване в гениталната област и инцестно изнасилване, разрушително за личността.

Последният вид инцест е дело на индивиди с ограни­чена или инфантилна психика, със забавено психологи­ческо, афективно или умствено развитие, които нерядко са убедени в своята невинност. Да отбележим впрочем, че принадлежността към „почтено” семейство не пред­полага непременно здрава афективност. Социалното по­ложение също няма нищо общо. Всичко е въпрос на вътрешна нагласа, не на външни условия.

И още веднъж: това бедствие на големия град – изна­силването по нощните улици, в паркове и градини – не е ли всъщност унищожаване на образа на Майката1?

Ще цитирам един пасаж от Юнг:

„Ако се придържаме към обективното знание и се аб­страхираме от сантименталната стойност, която придаваме на нещата, ще съумеем да хвърлим мост над пропастта, разделяща нашата епоха от древността, и с учудване ще установим колко актуален е Едиповият комплекс. Да не подценяваме значението на това впечат­ление: знанието всъщност ни показва, че елементарни­те човешки конфликти не зависят от пространството и времето. Това, което е изпълвало сужас древните гърци, съществува и днес. Трябва само да се откажем от илю­зията, че сме по-морални от тях, и да си припомним неразривната ни връзка с техния свят. Пред нас се раз­крива непознат досега път към душата на античност­та – обшият път на дълбокото сьпричастие и на инте­лектуалното разбиране. Изследвайки субструктурите на собствената ни душа, можем да обхванем живия смисъл

на античната култура, да излезем от собствената си сфера и да застанем на стабилна позиция, от която да сме в състояние да възприемем обективната истина. Поне това е надеждата, която ни спохожда, когато пре­откриваме безсмъртието на Едиповия проблем.”

Тези размисли може би ще поставят нещата на място­то им, ще поставят на мястото им и подозрително „доб­родетелните” хора, които очевидно проецират върху окол­ните собствените си изтласкани желания и които се пра­вят, че не забелязват странната притегателна сила на инцеста и на хилядите породени от него фантазми.

Така че нека всеки от нас се взре в себе си…

фантазми за кастрация

Казвали сме неведнъж, че напрежението между свръх-Аза и либидото поражда тревожност, предизвикана от заплахата от наказание, което може да ни бъде наложе­но от висшата морална инстанция. Кастрационният ком­плекс може да се разглежда като прототип на този вил тревожност

фантазъм на 23-годишен мъж, изразяващ класически кастрационен комплекс:

- Щом изпитам сексуален порив, който ми се струва анормален, пред очите ми за кратко из­никва един и същ образ. Виждам се в Ориента, някаква забулена жена вдига сабя и силно замах­ва с нея. Побягвам. Усещам ужаса от възмож­ното осакатяване и същевременно нещо като горчиво удовлетворение…

Този фантазъм не се нуждае от особен коментар – до­бре виждаме страха от кастриращото наказание и облек­чението, последвало изкупването на вината.

Повече не видях мъжа, а и не знам какво означава за него „анормален порив”. Но фантазмът му е бил вероят­но следствие на зле преодолян Едипов комплекс.

Понятието „кастрация” следва да се разглежда и в сим­воличен план. Кастрация е всичко, което създава усеща­не за смаляване, за осакатяване на личността. В запад­ното общество повечето хора са „кастрирани” – мъжете са лишени от своята Анима, а жените – от своя Анимус.

- Най-честият ми фантазъм? Изживявам го в моменти, когато изпитвам усещането, че съм ненужен, неспособен, смазан, лишен от мъжест­веност. Обикновено се виждам заобиколен от свръхмъже, сред които се чувствам слаб и безси­лен. Най-различни сцени пробягват пред очите ми: или съм в армията, или в някакво много мо­дерно предприятие, или пък в особено драматич­на ситуация. Всички действат и вършат нещо полезно, а аз съм като парализиран. Съвършено излишно е да споменавам, че съм напълно неспо­собен да ръководя!

Разбираме отлично този 30-годишен мъж, след като вече знаем, че крайно авторитарният му баща е искал да го моделира по свой образ и подобие. Бащата непрекъсна­то е давал за пример себе си като осъществена личност, което е довело младежа до:

- неспособен съм да забия един пирон, без да се разтреперя…

СТРАХОВИ ФАНТАЗМИ

„Нормалната” тревожност е един от мощните двига­тели на човешката дейност; става дума за екзистенциал­ния страх, присъщ на всеки от нас и съвсем естествен, ако е в границите на допустимото.

Той е един от факторите, които ни тласкат към съзи­дание, към откривателство, към търсене на смисъла на живота и на смъртта и в крайна сметка към опити да открием големия отговор.

Съзнателни или не, фантазмите, породени от вътреш­ната ни тревожност, се въртят около различни планове, около изкуството, около творчеството на различни нива. Едно стъпало по-долу, но все още в границите на нор­малното, са разположени фантазмите за бягство от все­кидневието, за пренасяне в някакво „другаде”, където да намерим отговор на основните въпроси на битието. Това са фантазми, които ни отвеждат далеч от еднообразие­то на живота, мечти за големи пътешествия, за необи­таеми острови, желания за връщане към простото същест­вуване.

Става дума следователно за онази тревожност, която се опира на живота и на усещането за възможна свобода; именно тя отличава човека, решил да поеме риска на обновлението. Ние не се боим от това, което идва, а от онова, което си отива. Боим се да не изгубим сигурност­та на познатия ни свят.

Нормалното екзистенциално безпокойство стимулира и ни подтиква към опити – нерядко успешни – за адек­ватно приспособяване към обстоятелствата (докато пре­калената тревожност изсушава живота).

фантазъм на 45-годишна неомъжена жена:

- За двайсет години съм сменила шест апарта­мента. Всеки път, преди да се настаня в жили­ще с „по-висок стандарт”, ме обзема силна тре­вога. Представям си различни сцени, които пре­живявам с часове. Струва ми се, че съм си про­валила живота на новото място, където не по­знавам никого. Побиват ме тръпки, виждам се подивяла от самота, неспособна съм да намеря нито една от вещите си, напълно чужда съм в сграда, където никой не ми обръща внимание, останала съм без никакви пари и т. н. Заедно с това чувствам, че връщане назад няма Виждам се как бягам към старото си жилище, как се моля да ми позволят да се върна в него, но ми казват: „Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас.” Сякаш съм приклещена между два свята* миналото и бъдещето. А след като се преместя в новото жилище, винаги се чувствам деприми-рана. И във въображението ми продължават да се въртят сцена след сцена.,.

Важните елементи на този фантазъм са напечатани с нормален шрифт:

• Провалила съм си живота

Тези думи изразяват страх от новите обстоятелства, пре­дизвикан от чувството на жената, че няма право на жи­вот сред другите хора, както и от потребността й да жи­вее в обстановка, с която е свикнала, на сигурно място, като в „майчината утроба”. Да отбележим и че става дума за промяна, водеща до „по-висок стандарт”, нещо, на което жената също смята, че няма право. Този вид тре­вожност се среща често при служебно или социално из­дигане и при очакване на бъдещ успех; породен е от кон-

фликта между желанието за успех и несъзнаваното усе­щане, че сме недостойни за него или че ще се провалим.

• Неспособна съм да намеря нито една от вещите си Личните вещи обикновено представляват „магическата вселена” на жената; представляват и нейният „интери­ор”, вътрешният свят, в който живее и с който отъжде­ствява заобикалящите я предмети. Промяната в разпо­ложението им и преходният период, през който нищо не е на мястото си, често пораждат остра вътрешна неси­гурност – липсват „магическите” ориентири. През този период на адаптация тревожността се засилва и може да доведе до депресивни състояния,

• Никой не ми обръща внимание, останала съм без ни­какви пари

Тук имаме усещане за отхвърляне, с лек привкус на стре­меж към материална и духовна нищета (..подивяла от самота). От подобно усещане тръгват немалко фантаз-мени сценарии: човекът се вижда изолиран в някаква стая, Забравен от всички, болен и безпомощен…

• Връщане назад няма, приклещена между два свята Миналото се е затворило; бъдещето е забранено. Това е страхът, изпитван на разделителната линия. Старите ори­ентири за сигурност вече не съществуват; новите още не са се появили.

• Моля се да ми позволят да се върна в него

На кого се моли? Ставаше дума за майката… Омъжвай­ки се, тази жена бе изпитала силно чувство за вина – по­следвано от депресивни състояния, – защото бе „изоста­вила” майка си. Оттук и честите фантазми (в нейния слу­чай натрапливи) за изоставената и нещастна майка (въпреки ясното съзнание, че майката живее пълноцен­но). Оттук и почти непрекъснатата потребност да „се

върне при майка си”, за да измоли прошка от нея. Тази жена си даваше сметка, че тревожните й фантазми са абсурдни, но бе безсилна да се пребори с трупаните годи­ни наред афективни състояния.

• Да не сте напускали. Толкова по-зле за вас Отново думи на „майката”. Проклятие, което означава: „Ти ме изостави, нали? Отсега нататък за теб няма бъде­ще и щастие.”

И този вид фантазми не се поддават на класифициране. Те зависят от въображението на индивида, от часа на деня или на нощта, в който се появяват, от обстоятелствата, възрастта, здравословното състояние, обстановката и всякакви други външни и вътрешни условия. Всяко съби­тие, почувствано като необичайно, странно или ново, е в състояние да предизвика прилив от въображаеми и мъчи­телни представи или истории, които само подсилват по­родилата ги тревожност. Смятам за излишно да добавям към това умората, афективната претовареност, самота­та, които допълнително разпалват въображението.

фантазми с отъждествяваме

Киното предлага идеални възможности за отьждествя-ване от всякакъв вид и на всички нива. То ни позволява да се превръщаме в герои, героини, отмъстители, прочу­ти хора, полицаи, бандити, жертви, садисти, мазохисти…

Тази фабрика за мечти може да произвежда какви ли не фантазми и никой от нас не може да им се изплъзне.

С кого се идентифицираме? Защо го правим? Същест­вуват множество нива на фантазмиране в зависимост от емоционалното и психическото ни състояние.

а) от това:

- Как се вълнувам, като гледам филм! Превъп-лътявам се в един или друг актьор, шепна думи­те му, подавам му репликите, напипвам въобра­жаемия си револвер. Вече не съм аз, преобразя­вам се в героя, преживявам неговата история… Това е нещо като сън наяве, който изцяло ме поглъща…

б) до това:

- Вече не съм аз, нямам нищо свое. Той поглъща веществото ми…

Каква е разликата?

Всъщност такава няма. а) Това е най-разпространеният фантазъм с отъждествяване. б) Тук става дума за текст, написан от една фламандска мистичка през миналия век. Вярно е, че а) гъмжи от фантазми, докато в б) на пръв поглед няма никакви. Макар че би било нормално за ре­лигиозния мистик да фантазмира и с образи, и с думи за принадлежността си към божественото.

Така или иначе, и в двата случая се касае за отъждест­вяване с Другия. С кого по-точно? С когото и да е, стига това да ни позволи да се изтръгнем от всекидневието, да се почувстваме „различни”, да се поставим на мястото на мъж, на жена, на Бог…

- Когато съм пред шефа си, преставам да съм аз. Жестовете ми се променят, започвам да говоря лаконично. Преструвам се на твърд, но ако знаете колко ми струва това!

Всъщност този мъж си представя, че е безстрашният и добродетелен „герой”. И продължава:

- Но когато съм сам, мизансценът е съвсем друг! Виждам се плах, колеблив, зле облечен. Предста­вям си как жените се усмихват снизходително или направо презрително.,.

Отъждествяването с героя е като че ли най-често сре­щаното. И понеже всеки си представя героя, който за­служава (или по-скоро който прилича на някоя непозна­та или изтласкана част от самия него), очевидно е колко много са възможните образи. Можем да се отъждествим с бащата, с началника, с някакво божество, с актриса, учен, музикант, естраден певец или певица, светец, кау­бой… с каквото ни хрумне.

- Х (певица) е моят идол. Обличам се като нея, имитирам походката й, прическата й.

Това младо (20-годишно) момиче добавя разо­чаровано:

- За съжаление не мога да пея така хубаво…

И слава Богу! Поне нещо е запазила от себе си.

Отъждествяването с певци или певици може да бъде и колективно. Тогава цели групи от младежи се превръ­щат в копия, „верни с оригинала”.

Поуката: човек прави всичко възможно, за да изгуби собствения си облик.

Но защо искаме да бъдем други? За да компенсираме фрустрациите и изтласкванията, които изпълват съще­ствуването ни? Сигурно. Но има и нещо друго. Да не за­бравяме, че всеки от нас представлява сбор от различни личности, допълващи се или изключващи се взаимно. Вместо да заявяваме: Аз, мен… би следвало да казваме: Всички Аз, които са в мен…

Така става обяснима бързината, с която се отъждест­вяваме с един или друг персонаж, отговарящ на наша

изтласкана или непозната част. А думите на фламанд­ската мистичка: „Вече не съм аз, нямам нищо свое, той поглъща веществото ми…” веднага ни напомнят за при­знанията, които се шепнат влюбените:

- Вече не съм аз, вече съм ти… тялото ми е станало твое тяло, душата ми – твоя душа, движенията ми – твои движения…

както и за други думи, които също изразяват отьжде-ствяване с другия.

От което излиза, че почти непрекъснато се отъждест­вяваме с някого? С положителност. Чрез киното, театъ­ра, книгите, комиксите, любовта така наречените „нор­мални” хора поддържат – по всевъзможни начини, съзна­вани или не – равновесието между мечтата и действи­телността…

ГОРЧИВАТА И ЖЕСТОКА ИГРА НА „АКО”…

Всеки ден чуваме някоя от следните фрази:

- Ако не бях направил тази грешка, щях да… (Да, но той или тя са я направили.)

-Ако знаех, щях да… (Да, но той или тя не са знаели.) -Ако беше минал по друга улица, нямаше да ка­тастрофира… (Да, но е минал точно по тази улица.)

Или четем в пресата следните журналистически „ше­дьоври”:

- За малко да избухне страхотен пожар…

- Ако самолетът беше летял десетина метра по-високо, нямаше да се разбие в планината… и т, н.

Или пък изпадаме в абсурдни съжаления:

- Ако на двайсет години знаех това, което знам днес, щях…

А ето и една умна приказка:

-Ако бях по-добре информиран…

- Ако бях по-образован…

Във всички изброени случаи ние се опитваме да съдим за миналото и информацията, която сме имали тогава, посредством информацията, която имаме сега. Опитва­ме се да променим историята, да я „поправим” съобраз­но с днешните обстоятелства. „Ако това не се бе случи­ло… ” Но то така или иначе се е случило. То не е могло да не се случи, тъй като е било логично следствие на външни­те и афективните условия на тогавашния момент. Опитва­ме се не само да съживим миналото си, но и – мислено -да го променим в самите нас, за да избегнем страдание­то, съжалението, чувството за вина…

- Правил съм грешки в миналото, но не съм зна­ел, че греша, нали така?

Ето това е правилното разсъждение. Така е, не съм знаел, просто ми е липсвала нужната информация.

Ако самолетът бе летял по-високо? Да, но не е летял по-високо, защото подаваната му от земята информация е била погрешна.

За малко да избухне пожар? Да, но не е избухнал. От какво се оплакваме тогава?

Жестоката игра на „ако” е извор на какви ли не фантаз-ми и блянове, чрез които се самонаказваме и които ни причиняват само страдание. Чрез нея насърчаваме чув­ството си за вина и „изкупваме” грешки, които не бихме извършили сега, но които задължително е трябвало да извършим в миналото. А това означава, че по своята логика и неминуемост миналото събитие никога не може да бъде грешка самб по себе си.

МАЛКО ТЕОРИЯ

Въображението

Казано накратко, въображението е способността на чо-век да си представя образи и да ги комбинира. Тази спо­собност се задвижва при мечтите, при създаването на произведения на изкуството, както и при големите науч­ни открития.

В патологичен план сферата на въображението е мно­го обширна – като се започне от морбидните фантазми и се стигне до тежките митомански смущения и налудно-то фабулиране.

При хората с крайно развито въображение образите се навързват в сцени, а от сцените произлиза цяла история. Нерядко въображението преиначава действителните спо­мени и романизира миналото. Така можем да чуем твърдения за преживяна изключителна любов, за фанта­стични приключения, както и разкази за покушения, из­насилвания, за сензационни, но тайни открития, и т. н. Човекът с „развинтено” въображение е способен да из-фабрикува фалшиви документи, за да потвърди думите си. Виждаме, че така може да се стигне много далеч – до

необосновани обвинения, лъжливи писания, измами… Разбира се, не е лесно да се очертае границата. Но някои болезнени въображения могат да причинят истински со­циални смутове.

Халюцинацията

Халюцинацията е изпитвано от един или няколко инди­вида усещане за наличието на обект, който не присъства реално, или за явление, което обективно не се е случило.

Най-разпространени са своеобразните халюцинации, които предшестват съня.

Следва да правим разлика между халюцинация и илю­зия. Имаме илюзия, когато например се разхождаме но­щем в гората и в уплахата си вземам сгряното от луната дърво за призрак. При халюцинацията въображението ни показва човек или предмет, които мислим, че вижда­ме наистина.

Импулсът

Импулсът е резултат от властна и понякога неустоима потребност, която се проявява внезапно и ни тласка към необмислени, дори опасни постъпки. Той цели задоволя­ването на тази потребност, на инстинкт или на желание. Но може и да е неоправдано силен рефлекторен отговор на някаква възбуда.

Импулсивността бива органична или придобита. Сре­ща се при хора със свръхактивни инстинкти или превъзбу-дена афективност, както и при отслабен контрол от стра­на на съзнанието.

Патологична импулсивност наблюдаваме в някои слу­чаи на морбидна наследственост, на умствена недораз­витост, на силна неуравновесеност.

Импулсивността може и да се придобие вследствие на неправилно възпитание или зле изградена афективност, след прекаран детски енцефалит, получени черепни трав­ми и т. н. При анализирането на импулса е нужно да зна­ем доколко будно е било съзнанието на индивида в даде­ния момент. Трябва да се опитаме да определим характе­ра на афективния заряд, който при инстинктивните им­пулси поражда ярост и грубост, а при някои емоции като омраза, ревност, гняв предизвиква силно напрежение, по­следвано от непропорционално на дразнителя избухване.

Във всеки случай афективните импулси по принцип са свързани с анормална раздразнителност, дължаща се не само на силни емоции (ревност, омраза, гняв, еротич­на възбуда), но и произтичаща от морбидни състояния като халюцинаторни кризи, внезапни пристъпи при ня­кои шизофрении и т. н.

От налудността до фабулирането

За налудност говорим, когато имаме неправилно възпри­емане или оценяване на действителността. Тогава раз­умът произвежда погрешни представи, които противо­речат на реалното положение на нещата или са в разрез с очевидната истина. Налудните идеи имат своя вътреш­на логика, чийто недостатък е, че не съвпада с т. нар. „нормална” логика.

Налудната идея може да е временна, а може и да е трай­на и да предизвика хронично състояние на налудност. Към последното спадат например манията за преследване („следят ме по улиците, подслушват дома ми, всички са се съюзили срещу мен, тайните служби са по петите ми” и т. н.), системните самообвинения („аз съм най-жалки­ят, за нищо не ме бива, истинска отрепка съм…”).

Налице е цяла гама от разновидности – от обикнове­ното чувство за малоценност или за вина, от обикнове-

ната битова йпараноя” през истинската маниакалност, придружена от фантазми, халюцинации, фабулации, до някои чудовищни и напълно абсурдни налудни идеи. Впрочем понякога дълго подхранваното чувство за вина може да придобие такава сила, че да предизвика халю­цинации.

Случаят с г-н Х

- През 1940 г. при настъплението на германска­та армия откраднах един револвер от някакъв фургон на гарата. Уплашен от постъпката си, три дни по-късно го изхвърлих в една река. От­тогава тази кражба ме преследва, чувствам се все по-виновен. И досега очаквам да се появи по­лицията и да ме арестува. Понякога дори имам халюцинации – струва ми се, че телефонът звъни или че някой чука на вратата…

- Но оттогава са минали 47 години!

- Знам, но не мога да се овладея…

- Дори престъплението губи давност след тол­кова дълго време…

Посъветвах този мъж да се консултира с адвокат, за да получи професионално уверение, че „престъплението” му от години е покрито с давност.

В този случай вече е съществувала патологична „ос­нова”, която е променила нормалното чувство за вина, породено от кражбата, в налудност, придружена с халю­цинации.

фабулирането

С този термин назоваваме някои въображаеми продукти на ума. Това са или сравнително свързани разкази по

някаква основна тема, или напълно неадекватни на об­стоятелствата приказки.

Понякога фабулирането се дължи на склонност да се променя истината: тогава става дума за митомания. Но то може да бъде и следствие от патологично състояние -разпадане на съзнанието или тежко увреждане на памет­та, при което въображението остава без всякаква спи­рачка. Патологично фабулиране се наблюдава също при постшизофренни, инфекциозни или токсични състояния, при деменция и пр.

Всеки от нас познава детското фабулиране – при този вид митомания детето разказва измислени истории, най-често след като е гледало някакъв филм или е прочело нещо. То романизира сюжета, изживява го. Поставя се в центъра на ситуация, която го представя в благоприятна светлина в очите на другите. Тук влизат историите за деца-мъченици, за атентати и т. н. В такива случаи тряб­ва да бъдем особено внимателни, тъй като детето раз­казва измислиците си така убедително, че никак не е лесно да се установи истината.

фабулирането в свидетелските показания

Знаем колко решаващи за изхода на даден процес могат да бъдат свидетелските показания. Те винаги са предиз­виквали известни резерви, а резултатите, получени при някои експерименти, впечатляват със своята противоре­чивост. Колкото и искрен да е човек, съвършено точно отговарящото на фактите показание си остава изключе­ние. Ще видим колко вярно е това, ако се опитаме сами­те ние да опишем някаква сцена, която сме наблюдавали предния ден.

Очевидно е, че неточността на свидетелското показа­ние се дължи на множество фактори: отдалеченост на фактите във времето, сила на паметта, способност за

съсредоточаване, несъзнавани предположения, потреб­ност да изглеждаме сигурни в себе си (полицаят или съди­ята могат да въплътяват образа на „родителя”, на „ба­щата”, пред когото трябва да се покажем в добра светли­на), проециране на собствената личност върху човека, за когото даваме показания, евентуална връзка с този чо­век, интелект, несъзнавани емоции и пр. Без да забравя­ме, че едно трагично събитие може да притъпи внима­нието и оттам да се отрази на паметта, от която зависи свидетелското показание.

фабулирането при децата

Детството е време на пълно развихряне на въображени­ето, на измисляне на всякакви истории, на какви ли не фантазии, понякога на това, което наричаме „полиморфна перверзност” – детето е неспособно да различи доброто от злото и да предвиди евентуалните морални и социал­ни последици от изявленията си.

Виждаме какви опасности се крият в подобни детски разкази. Те са прекалено точни и заедно с това изобилст­ват от подробности, което ги прави подозрителни, осо­бено ако детето изпитва нужда да бъде център на всеоб­щото внимание. Ако случаят е такъв, то е способно да изфабрикува лъжливи истории или обвинения, в които да въвлече други деца или възрастни. Така разказът му може да е плод на откровено фабулиране, но клеветата вече е пусната и злото е сторено.

фабулирането при възрастните

Тук измислиците обикновено са резултат от липса на преценка, съчетана със суетност. Зрелите индивиди раз­казват достойни за романизиране истории, които ком-

пенсират комплекса им за малоценност или за вина или са резултат на глупост, инфантилност или параноя. Ми-томанът изпитва нужда да бъде център на внимание сред съседите си, на улицата, в квартала, да попадне във вест­ника или да стане звезда на телевизонно предаване. -

В такива случаи фабулиращите изграждат цял роман, който понякога може да предизвика у тях налудни състо­яния. Тогава те разказват с най-малки подробности как са станали жертва на нападение, като дори се самонара-няват; или отправят обвинения в изнасилване или в по­сегателство срещу честта с посочване на мнимия винов­ник, което може да доведе до ужасни съдебни грешки. В някои разкази въображаеми и свръхбогати роднини ос­тавят огромни наследства и т. н. и т. н. С подобни хора трябва винаги да сме нащрек, тъй като те са способни да подмамят немалък брой наивници.

фабулирането представлява интерес както за психо­логията, така и за съдебната медицина, тъй като може да доведе до предявяване на обвинения и самообвинения, до оклеветяване и лъжесвидетелстване, до преследване на невинни хора и неоправдани претенции.

В процесите за изнасилване например митоманът е кошмар за правосъдието. Свидетелските показания на митомани са съсипали не един живот и кариера, разде­лили са не едно семейство, настройвали са цели села сре­щу невинни хора.

В тези случаи сме изправени пред ужасна дилема, тъй като всъщност имаме „една дума срещу друга”.

А насилието и неговите трагични последици са факт: физическата и афективната цялост на жертвата е завина­ги накърнена, очакват я срам и чувство за вина. Защото нерядко по време на процеса я превръщат в обвиняема…

Излишно е да даваме още примери – за писачите на анонимни писма или за разпространителите на зловред-ни слухове, които разбиват живота на цели семейства, разпалват омраза или сеят ужас…

ТЪЛКУВАНЕ НА фАНТАЗМИТЕ

Да се запитаме още веднъж: човешкият живот не е ли изпълнен с фантазми, които са далеч по-многобройни от съзнаваните и рационални явления?

Как да постъпим при един повтарящ се мъчителен, обсебващ и тревожен фантазъм? Как да открием коре­ните на несъзнавания и видимо действащ фантазъм при детето?

На първо място трябва да се придържаме към по­дробностите и контекста на фантазма. Без значение дали става дума за зрял човек или за дете, психологът няма да слуша само това, което се „казва”, а ще се опита да раз­бере и онова, което се премълчава. Ще отбележи проме­ните в начина на разказване на едно и също събитие, ще се опита да си създаде представа за обкръжението на пациента. Ще обърне внимание на „подбора” на излага­ните факти, на паузите, продължителните мълчания и пр. Ще забележи какви пози заема разказващият, какви жестове прави, как се изразява, ще се взира и в най-мал­ката „подробност” с цел да му помогне.

Добре е да се знае, че фантазмът е винаги във взаимо­действие с всички психични процеси, тоест с живота като цяло, и с всичко, което съдържа той. Тук спадат сънища­та, бляновете, различните сценарии, в които въображе­нието заема голямо място. Съзнаваме или не, афектив-но обагрени формули от рода на искам да съм пръв във всичко; за нищо не ме бива; винаги побеждавам; неспосо­бен съм да командвам; искам да спечеля много пари; ни­кога не закъснявам за работа и под. са неизменно свърза­ни с фантазми, най-често несъзнавани.

За отбелязване е, че „разконспирирането” на някои несъзнавани фантазми, владеещи личността, често до-

принася за значително подобряване на физическото, пси­хическото и социалното поведение на индивида.

Трябва да знаем обаче, че всеки опит за тълкуване е само хипотеза със силно ограничени възможности за потвърждаване. Няма нищо лесно в тази област (също както и при тълкуването на сънищата).

В основни линии, разбира се, във фантазмите ще от­крием присъщите на всички нас чувства за малоценност и вина, ще открием тревожност и страх, прекалено чув­ство за превъзходство и т. н. Но фантазмите, както вече казахме, никога не се появяват просто така, като нещо случайно и временно. Те си имат история и това е исто­рията на индивида, в края на която възниква сегашният фантазъм. Затова, когато се опитваме да тълкуваме фан­тазмите, ние се опитваме да разшифроваме тайнствено писание, като четем между редовете.

Тълкуването може да бъде относително правдоподоб­но само ако съпоставим няколко различни фантазми -тогава попадаме на пресечните им точки, забелязваме появата на сродни теми, на общи знаменатели…

Затова е добре човек да записва фантазмите си (също­то би могъл да прави и със сънищата си), като се опитва сам да ги „тълкува” според собствените си усещания. Защото, когато тълкуваме чуждите фантазми, ние оче­видно го правим през призмата на собствените ни усе­щания. В това отношение сме само наблюдатели на без­крайните способности на човешкото въображение. И в качеството си на наблюдатели можем да изопачим смисъ­ла на това, което бързаме да разгадаем. Без сътрудниче­ството на „фантазмиращия” е невъзможно каквото и да е тълкуване. Но каква помощ можем да очакваме от него? Можем да потърсим заедно с него корените на фантаз­мите му в собственото му минало. Както и при сънища­та, един от най-добрите методи е да му предложим да асоциира – да свързва думи, усещания, спомени, -тръгвайки от някой елемент на фантазма. Тогава пред

поразения ни поглед преминава филмовата лента на жи­вота му, но в обратна посока, връща ни към обстоятел­ствата на едно минало, в което всичко е било логично, неизбежно, математически изведено. А окончателното обяснение на фантазма нерядко се оказва много различ­но от онова, което сме очаквали в началото.

Какъвто и да е фантазмът, не бива да го подценяваме. Човешкото несъзнавано не е помийна яма, както сме склонни да мислим. То е жироскопът на личността ни и на целия ни организъм. То е отлично информиран и за нас, и за света компютър; памет с огромен капацитет, в която са вкарани данни за нас и за света, към който при­надлежим…

Четвърта глава

ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

Лишената от въображение интели­гентност е неосъзната умствена изостаналост, дори да е отличена с научна степен по математика.

Пиер Солие

Откъде идем? От дъното на кое Време? Какво носим в себе си, без да си даваме сметка? По какъв начин го но­сим? На кое място в нас е заложена още с раждането ни тази дошла от другаде „информация”? От кой свят е при­стигнала?

Някои интелекти като че ли са в „пряк досег” с косми­ческата „същност”, други – не. Защо е така? И как става така? Каква аура ни обгръща? Какво ловим, какво де­шифрираме и кое е това нещо, което наричаме Интели­гентност?

Днес много се говори за посредствени и за свръхнада-рени (в какво точно?), за средно интелигентни, за висо­ко интелигентни. Проблемът за естеството на интелек­та е вечен. Ту го смятат за вроден, ту твърдят, че може да се развие. Но дали няма и друго обяснение? Опреде­лят интелекта и като способност да си задаваш въпроси, да проявяваш неутолима любознателност. Освен това интелектите биват различни по вид и капацитет и това вероятно е естествена даденост.

Едно обаче е сигурно – интелектът трябва да е отворен, да се подхранва отвън с всякаква „информация”. „Заглу-шаванията” на интелекта могат да бъдат от най-разно­образно естество, но те всички произвеждат паразити по трасето на съобщенията, които по този начин се дефор­мират и отслабват до степен на пълно заглъхване. Както ще видим, заглушаването обикновено се дължи на афек-тивни смущения.

Но преди да стигнем до тях, се налага да направим едно задължително отклонение.

НЯКОИ КЛЮЧОВИ ПОНЯТИЯ

Информация

Тази е като че ли водещата дума на нашето време. Сама по себе си информацията е прекрасно понятие, което обаче е обезценено от прекалена употреба. Среща се във всяка туристическа диплянка, на всеки плакат, във вся­ка административна сграда… и в устата на всеки от нас. Новините по радиото и по телевизията се наричат ин­формации. Такива са наистина, но на много ниско ниво. Само понякога придобиват комуникативната функция на истински съобщения – политически, културни, музикал­ни, художествени, философски, религиозни…

Да разгледаме едно търговско писмо, адресирано до утвърдено предприятие:

„Имаме честта да доведем до знанието ви някои нови предложения, които, убедени сме, ще допринесат за съжи­вяването на предприятието ви. Молим да ни извините за смущенията, които ще внесем ъ равновесието на вашата

фирма, чиито хармонични елементи са залог за стабил­ност.”

Ще видим колко важен е този пример за всички обла­сти – интелект, психика, междучовешки отношения, со­циална и политическа сфера…

- Да доведем до знанието ви = уведомяваме ви, внасяме информация в предприятието ви.

- Убедени сме — и как да не сме! Всяка нова информация, всяко ново съобщение, каквото и да е то, съживява даде­на система чрез оздравителни смущения в установеното равновесие.

- Молим да ни извините = няма за какво, тъкмо обрат­ното! Прекалено стабилната система, постигната от нищо несмущавана хармония, очевидно е обречена на застой и на ентропия (разпад на енергията).

-Хармонични елементи = определение за устойчивост и синоним на ключовата дума „еднородност” – едно доста опасно качество, както ще видим впоследствие.

Но да се върнем на информацията. Колкото и чудно да изглежда, информацията е единственият начин да заба­вим настъплението на смъртта. Очевидно е, че всичко, което възприемаме, всичко, което стига до нас, е инфор­мация: светлина, звук, музика, изкуство, личностни по­слания, думи на преподаватели, телефонни и радио-съоб-щения и т. н. Стотици хиляди съобщения ни изпраща и космосът – космически прах, елементарни частици, а дали не и онази информация, от която зависи интелектът ни? Нека кажем най-напред, че всички информации без изключение стигат до мозъка ни закодирани, във вид на честоти и на вибрации. Всичко, което идва от нашия свят и от космоса, е информация-съобщение. От предишните поколения и вероятно от някакво „другаде” сме получи­ли биологична и психическа информация. Самите ние сме биологична и психическа информация, която обуславя съществуването ни и която предаваме на другите чрез

тялото си – каналът, по който преминават посланията ни. Следователно човешкото тяло и психика представ­ляват една огромна маса от информация. Да си предста­вим количеството информация, натрупана например от един учен, който се опитва да я предаде, както и каква част от нея ще изчезне с неговата смърт. Откъдето след­ната идея…

Още едно малко отклонение…

Макар да не е пряко свързана с нашата тема, ще приведа тук една „научнофантастична” (поне засега!) идея на Жак Бержие:

„Мисля, че учените ще успеят да получат копие на уми­ращо съзнание. Ще го запишат под формата на битова информация върху дискове или магнитни ленти. Та нали библиотеката на Конгреса се побира в кутия за обувки! Обаче някое природно бедствие или бомба биха могли да унищожат това съзнание повторно. Е, тогава да си пред­ставим нещо още по-фантастично. Биха могли например да превърнат записаната информация във вълнова систе­ма, след което да я впишат в структурата на пространст­вото… (…) Така вграденото в космоса съзнание ще при­ема и предава светлинни и вълнови сигнали, ще се разви­ва, ще се обогатява и това ще продължи вечно. Виждам го как общува с други абстрактни съзнания, пренесени в без­края от напреднали галактични цивилизации.”

Да се върнем към информацията

След като информацията не е нито материя, нито енер­гия, тя се нуждае от носител, за да бъде приемана и пре­давана: вълни, антени, приемателна апаратура… Нашето тяло е носител на информациите, давани ни от светлина-

та, звуците, думите; жица или вълна са носителите на телефонните съобщения и т. н.

Нашите смущения

За да имаме информация, съобщението трябва да бъде излъчено и прието. Когато предаваме съобщение по те­лефона, се явяват паразитни шумове (в резултат на прекъс­вания в потока електрони, пренасящи електрическия ток), които смущават и частично, понякога дори напълно унищожават информацията. Така съобщението, макар и излъчено, бива прието само отчасти или изобщо не до­стига до получателя.

Същото важи и за нас. Всичко зависи от психическата ни „машина”. От това дали е в добро състояние, дали жичките й не „дават на късо”, дали някъде не се спотай­ват „паразити” (комплексите например), които ни пре­чат да уловим изпратените съобщения. Комплексите са нашият „шумов фон”, те са в състояние напълно да за­глушат съобщението и да ни доведат до състояние на вътрешна глухота.

Важно. Ние сме резервоари за информация. Ние аку­мулираме информация. Организмите ни напомнят апа­ратури със своите интегрални схеми, кабели, декодери, трансформатори; тези машинни елементи приемат, де­кодират, превеждат на нашия език безкрайната зашиф-рована информация, постъпваща в нас, както вече казах­ме, под формата на вибрации и на честоти.

Господ умря, Маркс умря, а и

аз не се чувствам много добре…

Уди Алън

Друга ключова дума, свързана с понятието интелигент­ност: еднородност.

Рано или късно тя води до израждане на енергията и смърт. Еднородността е нещо много опасно не само за интелекта, а за всички области. Да си припомним търгов­ското писмо. Ставаше дума за предприятие (би могло да става дума за психика, интелект, междучовешки отно­шения, любов, общество и т. н.), в което цари именно еднородност, ще рече стабилност, обусловена от едно­родния състав, примиряване на различните или проти­воположни тенденции, хармония между всички състав­ни части, равновесие.

Пълно съвършенство… На пръв поглед какво по-хуба­во от една хармонична връзка, от напълно спокойна и уравновесена любов, от стабилен интелект, от общест­во, съставено от „сродни души”, отучилище, в което всич­ки ученици са на едно ниво, от правителство без търка­ния? Нещата „вървят” от само себе си, моторът работи безотказно, без сътресения, равномерно, нищо не може да наруши статуквото. Само че всъщност капанът е вече заложен и той носи смърт.

Що е еднородност? Това е, разбира се, вид уеднаквява­не. Поради еднаквите си елементи еднородната система е напълно неутрализирана и остава в това състояние, ако не я захраним с нова енергия.

Нека бъдем наясно: където и да се настани, в каквато и да е система – индивидуална (ум, афективност, физи­ка) или колективна (група, предприятие, общество), къде­то и да действа, еднородността води до разграждане на енергията.

Топката и ние

Ако хвърлим във въздуха топка, тя се зарежда с потен­циална енергия (= информация!), преди да падне отно­во на земята и да отскочи. Ударът в земята преобразува потенциалната енергия в топлинна. Топката подскача

многократно, всеки път по-ниско, защото топлината-енергия, получена при ударите, се разсейва и намалява. След като изразходи своята топлина-енергия, топката застива в състояние на равновесие (= еднородност!), като по този начин се обрича на разпад и на загниване, ако някакъв външен фактор не дойде да наруши ста­билността й.

Виждаме на диаграмата, че топлината, породена от уда­ра, клони към нула. А можем да си представим, че ако топлината не се разсее, топката ще подскача вечно.

Примерът с топката може да се приложи към всичко, което трябва да „отскача”, за да избегне застоя, израж­дането и смъртта – психика, интелигентност, организъм, предприятие, общество, политическа система, приятел­ски връзки, любовни отношения, семейство…

Може да се отнесе към… всичко, каквото пожелаем, включително и към нас самите. Защото вече виждаме как нашата еднородност (прекалена стабилност, обез-движване, съвършено равновесие, уеднаквяване на раз­нородните ни съставки) би ни довела до енергетичен, психически и физически разпад. Такъв е за съжаление случаят с много хора, които са се „закотвили” в своята застояла от неупотреба интелигентност.

Така че от „състоянието на еднородност” може да ни извади само нестабилността, причинена от смущения вътре в нас или дошли отвън. Ясно е при това положе­ние какво огромно значение има еволюцията на личност-

та, на психиката, на интелекта, тласкана от притока на информация (= енергия) от всякакъв характер. Тази ин­формация предизвиква афективни бури, които предот­вратяват разпада на енергията и обновяват действието, творчеството – самия живот.

Един пример: да си представим, че г-н Х заявява:

- От няколко месеца насам не съм получил ни­какви вести за нещо много важно за мен. Обезсърчен съм, чувствам се потиснат, отпус­нал съм се, затворил съм се в себе си…

Г-н Х е застинал в очакване, тъга, апатия, самота, отхвърлил е връзките с другите, със света… Озовал се е в еднородна, устойчива, неподвижна система, тоест върви към собствената си гибел. До момента, в който очаква­ното писмо най-сетне пристигне. Тогава вече няма осо­бено значение дали получената информация е положи­телна или отрицателна. Защото и в двата случая имаме смущение, което раздвижва г-н Х и го подтиква към дей­ствие. Преди това г-н Х е бил лишен от най-силното смущение, способно да наруши еднородността на повече­то унили съществувания – надеждата (а надежда = ин­формация).

Тук виждаме колко опасна е прекалената стабилност в живота, в работата, в защитната ни система, в знани­ята, отношенията с другите, семейството, приятелства­та, възгледите. Този вид стабилност е най-сигурният начин да унищожим бързо или бавно собствената си енергия и собствения си живот. Казано другояче, необ­ходимо е „раздвижване” – в положителен или в отрица­телен смисъл.

Външните информации отскачат от повърхността на системата, без да проникват в нея. Нулев обмен на информация.

Информациите на “вредителите” пречат на системата да загине.

Външните информации проникват в системата и я задвижват. Налице е обмен на информация.

Тази схема може да се приложи към интелекта, афек-тивността, обществото, всякакви морални, философски, политически, социални, семейни и пр. системи… както и към любовта (виж тази глава).

„Вредителите”

Да избегнем еднородността означава да отхвърлим при­нудите, догмите, категорично формулираните закони. Понякога дори да се обявим срещу стабилността на об­ществото. И винаги и преди всичко да развиваме отно­шения със себеподобните си. Защото всяка система от мисли, от възгледи, всяка морална и образователна, фи­лософска и научна, религиозна и политическа система, чиито елементи се обездвижват и уеднаквяват, рано или късно деградира и загнива. Нужни са „смутители”, кои­то да проникнат в нея, да внесат „объркване” и да насърчат появата на нови творчески енергии.

В-затворените и еднородни системи, където индиви­дите са постигнали стабилност, подчинявайки се на оп­ределени норми, ролята на големите провокатори и на интелигентните „вредители” е от огромно значение. Оче­видно е, че не трябва да смесваме обикновения гамен с интелигентния смутител на реда; стойността на смуще­нието съответства на степента на интелигентност и на нивото на съзнание на смутителя.

Да си припомним някои образователни (или социал­ни) системи, в които всички са принудени да се равняват по посредствените. Точно така се постига еднородност, стабилност, мнима хармония… ще рече, сигурно израж­дане. И единствено истинските смутители нарушават статуквото; аутсайдерите на интелекта и на духа вна­сят необходимите смущения.

Оттук можем да заключим, че за човешкото общест­во плуралистичните системи са най-подходящи, тъй като „безредиците”, предизвикани от различните становища и от „вредителите”, предотвратяват уеднаквяването и загниването. В този случай ролята на смутителите не е

революционна, а еволюционна. Както вече казах, това показва колко голямо е значението на интелигентните аутсайдери, които не позволяват на системата да придо­бие еднородност и да се изроди.

А в повечето обикновени съществувания надеждата, дори да е абстрактна и безлика,.си остава единственият смутител, способен да разчупи стабилната сивота и да съживи очакването на нещо по-добро.

ИНТЕЛИГЕНТНОСТ ВЪВ ВСИЧКО

за всеки, които е само от този свят, човекът от друг свят е скандален…

Мишел Казнав

Интелигентност н интелект

Ако нещо у нас излъчва интелигентност, то несъмнено е затова, защото вселената е един голям интелект и една голяма мисъл, от която всеки от нас приема толкова, колкото му позволяват собствените „антени”.

В зависимост от способността на нашите организми-машини да преобразуват „информациите” на космичес­кия интелект ние „показваме” някакъв вид интелигент­ност също както радиото възпроизвежда звук с опреде­лено качество в зависимост от модела.

Така че всеки притежава своя истина, своя степен на интелигентност, собствени радари и фонови смущения. Но всички ние слушаме едно и също предаване.

Ако това е така, ако космическият интелект излъчва информация, можем да предположим, че в един прекра-

1

сен ден неговата енергия ще бъде уловена със средствата на някаква бъдеща свръхфизика. Ако този интелект е част от природата, той би трябвало да може да се измери така, както мерим интензитета и дължината на водородната вълна или на светлинните честоти. Загадката е пълна само защото не сме .открили ключ

към нея.

Заглушаването

Както предаването на мощна радиостанция стига до от­далечените от нея антени със значително отслабнал звук, така и ние едва-едва долавяме сигнала, излъчван от кос­мическия интелект, още повече, че нашата човешка ма­шина не разполага с ретранслатори.

А и ние сами го заглушаваме със собствените си „па­разитни” шумове, произведени от комплексите ни, от умората, от несъзнаваните натрашшви мисли, от фан-тазмите… Всички тези фактори деформират информаци­ята, и без това обедняла по пътя между Големия инте­лект и нашия свят. Към тях можем да причислим и „фил­трите” на догми и обичаи, които още повече видоизме­нят първоначалния сигнал. Възпитанието също ни пре­дава „заразена” информация.

Така, преминавайки по дългата верига от посредници, когато най-сетне стигне до нас, излъченото съобщение отдавна е загубило истинското си съдържание. Общува­нето ни с безкрайността е прекъснато.

И все пак човешкият мозък може да побере несметно количество информация. Машината му притежава огро­мен потенциал. Защо тогава сме толкова слабо интели­гентни в сравнение с това, което бихме могли да бъдем, и защо сме неспособни да разтълкуваме и оползотворим прихващаните от нас сигнали?

Ние и другите

Откъде се е взело това прозрачно стъкло между нашата интелигентност и Интелекта, за който смътно се досе­щаме, без да можем да се възползваме от пълния му блясък? Не виждаме инфрачервените и ултравиолетови­те лъчи, не чуваме ултразвука, слепи и глухи сме за хи­лядите вълни и магнитни лъчения, които са около нас във всеки миг от живота ни!

А каква ли е интелигентността на обитателите на дру­ги галактики, с милиони и милиарди години по-напред­нали от нас? И нали е напълно възможно подобни вис­ши интелекти да излъчват сигнали и послания, подобни на нашите?

Как го правят, с помощта на какви техники и методи? Едва ли можем да си представим. Също както ученият от XV век не би могъл и да сънува, че ако се бе родил няколко века по-късно, щеше да говори пред някакъв апарат, а на 5000 км оттам приятелят му да го вижда и чува почти на минутата.

В това отношение сме като някакви диваци, които не познават телевизията и дори не подозират, че вълните пренасят до селата и горите им милиони образи от света.

Един и същ ресторант за всички

Да повторим: ние сме организми-машини, които полу­чават земна и космическа информация. На Земята ин­формацията е еднаква за всички – също както радио-вълните пренасят Моцартовата музика до хората и жи­вотните, до растенията и минералите, без разлика… Всичко зависи от антените и от приемателите.

Ние не сме интелекти, ние сме неумели преводачи на Великия интелект. Но ресторантът на вселената пред­лага еднакво „меню” от информации за всички. Няма

ядене по избор. Животните и растенията на Земята се къпят в същата информация като нас, в същата светли­на, в същите звуци, вълни, вибрации и лъчи, които и те превеждат за себе си доколкото могат.

Намират се в нашия ресторант и им се предлага на­шето меню: „ястия” от светлина, звуци, вълни, лъчи (още повече, че няма никаква разлика между атомите на живата и на „неживата” материя). Ще рече, че хора­та, животните и растенията сядат на една и съща маса, сервират им се едни и същи храни-информации от един и същ оберкелнер. И всеки избира блюдото (информа­цията) в зависимост от структурата на своя организъм-машина. Например прилепът, кучето, делфинът ще си вземат ястие от ултразвуци, които витаят наоколо, но които нашият организъм не може да смели. Друго жи­вотно ще предпочете нещо от инфрачервената гама, за която също не сме пригодени. Растението ще се обърне към светлината, от която ще извлече органичните ве­щества, необходими за фотосинтезата му, и т. н. Но не трябва да забравяме, че прилепът, както и хората и рас­тенията, също плува във вълните, разпространяващи му­зиката на Моцарт. Ще узнаем ли някога какво прави с тези вибрации?

Интелектът от друга гледна точка

Проявите на чувства и на „интелигентност” са присъщи на живите системи. От това логически следва, че всичко съществуващо – до атома и елементарната частица – при­тежава съобразена с функцията си интелигентност. Бих искал да цитирам написаното от Ремон Рюер в „Гносисът на Принстьн”:

„Извънчовешкият интелект не е някаква низша психика. Питаме се с какви типографски мето-

ди, с какво биене на барабан да подчертаем до­статъчно ясно, че гносеологичната теза, спо­ред която интелектът е универсално явление, трябва да се приема буквално и че тя се проти­вопоставя на дълбоко погрешната идея, разпро­странена сред привържениците на панпсихизма, сред псевдоспиритуалисти и псевдогностици, за някаква непълноценна психика, която става все по-неопределена и постепенно изчезва, когато се отдалечим от човешкия интелект и слезем към низшите форми на живот. Няма никаква при­чина интелигентното съзнание на една инфузо­рия, на едно растение, на една макромолекула да бъде смятано за по-низше, по-объркано от ин­телигентността на инженера, разрешил сложен технически проблем, или на писателя, преодо­лял трудностите в създаването на поредната си творба. Тъкмо обратното. Инфузорията и молекулата работят върху данните на собст­вените си молекулни или атомни структури, върху частите, намиращи се в собственото им зрително поле. „То” (зрителното поле в своята цялост) разпределя данните интелигентно по определени правила или според определени нуж­ди. Докато инженерът често борави с неправил­но поставен проблем и се ориентира слепешком, колебае се и тъпче на място в резултат на несъвършенството на мозъчните си схеми. Чо­вешкото церебрално съзнание е само надстрой­ка над първичното органично съзнание.”

И по-нататък:

Човешкият интелект е много по-слабо продук­тивен от първичния органичен интелект, осо­бено когато действа в социалната област, за-

щото е подвластен на страсти и главно защо­то е дезинформиран, заблуден от опростенчес-ките модели, на базата на които разсъждава правилно, но тръгвайки от погрешни данни…”

Да си говорим ли с растенията?

След като проявите на чувства и на разум са присъщи на живите системи, не е толкова чудно, че растенията, цве­тята или дърветата, подобно на животните и на нас, хо­рата, са способни да изпитват болка или радост, особено като се има предвид – ще повторя, – че светът е залят от едни и същи информации и приема едни и същи посла­ния.

Също като нас, но съобразно с природата си, растени­ята са чувствителни към обичта, думите и музиката. В това отношение са правени опити и продължават да се правят. Растенията реагират положително (ускоряват растежа си) на „доброто отношение” и на нежните думи. И защо не, нали всички се храним в един ресторант! Така че нека възприемем следната гледна точка: ние сме едно с всичко съществуващо и приемаме и излъчваме едни и същи сигнали. Нека се убедим, че всички неща са в абсо­лютно взаимодействие, нека се отнасяме с почтителна съпричастност към всичко на този свят, защото всичко „седи” пред едно и също „меню”. Някои първобитни об­щества, безкрайно по-близки от нас до същностната ин­телигентност на всяко нещо, се извиняват на дървото, което се налага да отсекат, за да се предпазят от студа, или на животното, което трябва да убият, за да се нахра­нят.

Нека си зададем и въпроса: не са ли тясно свързани интелигентност и любов? И не е ли вярно, че хората, на­дарени с най-висока интелигентност, са способни и на най-силна любов?

Tabula rasa

Ние сме организми, предназначени да обработват зем­ната и космическата информация. Нашите тела са ре­зервоари, в които се събират и съхраняват всякакви по­слания. Също както телескопите не притежават собст­вена светлина, а улавят звездната, така и телата ни при­емат дошла от другаде информация, от която се ражда и специфичната ни интелигентност. Ние сме генетично предопределени да превеждаме тази информация чрез музика, слово, поезия, математика и т. н. В зависимост от индивидуалните ни способности можем да й дадем от най-баналното до най-възвишеното тълкуване, да я де­кодираме отгоре-отгоре или с най-голяма точност, да се проявим като необразовани или свръхнадарени разшиф-ровчици. философът Бергсон казваше, че няма Ното sapiens, а само Ното Faberчовекът на рационалното мислене и на грубото действие. Ако същият този човек бе успял да се издигне до интуицията, той щеше да при­добие много по-всеобхватен поглед върху нещата и без­крайно повече интелигентност. Очевидно е, че един би-нокъл не може да се сравнява с радиотелескопа и него­вата параболична антена с диаметър от 27 метра…

Свръхнадарени или недоразвити – в коя област?

Съществуват хиляди странни и необяснени случаи на надареност: хора, способни да изчисляват по-бързо от компютър – и истински идиоти в други области; Айн-щайновци, свръхнадарени за научна дейност – и пълни нули във всичко останало; деца, които като Моцарт на петгодишна възраст вече композират или говорят някол­ко езика. Някои загубват феноменалната си дарба с възрастта, други я запазват. Може би не един мързели-

вец е неосъществен гений, задушен от уеднаквяващото училище или семейство. Не е трудно да се угаси лумна­лото пламъче. А има и друг вид хора, свърхнадарени за живота и с всестранно развита интелигентност. Има де-ца-въглени, които по-късно се превръщат в ярки огньо­ве. Те дълго тлеят, преди да заискрят и запламтят, преди да станат виртуози в някаква област. Свръхнадарени има във всичко.

А защо, питам аз, да няма и свръхнадарени за любов, за героизъм или за святост? Както и свърхнадарени за зло?

Съществуват неосъзнати гении, които гният из канце­лариите, зад гишетата. Единици излизат от утьпканата пътека, повечето постепенно убиват душата си.

Много нещо е изписано за свръхнадарените, но опре­деление на явлението все още не е дадено. В някои стра­ни има училища за малки гении. По този повод в една статия се задаваше въпросът дали създаването на такъв вид училища не крие опасност от още по-голяма изола­ция на тези деца, от разширяване на бездната, която ги разделя от нормалните им връстници?

Да видим прочее кой е нормален. Децата, които нари­чаме свръхнадарени, или останалите? Дали не са първи­те? Нали именно те са способни по-пълно да осъществят заложбите си? Кой е нормален: Ното sapiens или Ното faber

Тъй или инак свръхнадарените автоматично будят по­дозрение у останалите и рискуват да бъдат отхвърлени от тях. И така ще бъде през целия им живот, независимо от това дали са посещавали специално училище, или не, ако, разбира се, не загубят дарбата си. Защото много че­сто гениалността изчезва около трийсетте… Впрочем дори да не изчезне, дори цял живот да са „на върха”, ува­жението, на което са обект, означава, че ги смятат за „различни” и всъщност ги отхвърлят, както тялото отхвърля чуждите клетки.

Питаме се в края на краищата дали истинската инте­лигентност не е разнородната интелигентност, тази, ко­ято не е ограничена до определена област. Да си интели­гентен предполага преди всичко да се освободиш от оно­ва, което ти пречи да се осъществиш напълно; да изле­зеш от всички затвори, да пренебрегнеш догми, табута, обичаи, мнения. Нека повторим: няма истинска интели­гентност без пълно отваряне на ума, без неутолима лю­бознателност. Не може да има интелигентност, която да почива върху веднаж завинаги изградени мнения. Инте-лигетнтият човек е събрал в себе си толкова разнооб­разни мнения, че не изпитва и най-малка потребност да се спира на едно-единствено, без значение какво е то. Ето защо всякакъв вид интегризъм – личен или обществен -силно стеснява полето на нашата интелигентност. А и тя работи добре само ако организмът-машина е прочистен от страховете-паразити – страха да се самооткриеш, стра­ха да си задаваш въпроси и да задаваш въпроси на други­те, страха да изгубиш семейната си сигурност, социални­те, моралните и философските си ориентири; страха от „нещо друго”, страха от пълната вътрешна освободеност. Защото интелигентност и афективен затвор, пък бил той и с най-лек „режим”, са несъвместими понятия.

Да си припомним също, че еднородността също е смърт за всяка интелигентност, че са ни необходими „сму-тители”, „провокатори”, които не позволяват установя-вянето на носещо ни мнима сигурност равновесие. Няма голяма интелигентност без контакти на всички нива и от всякакъв вид. А за да ги осъществим, трябва първо да „обезпаразитим” душата си.

Да отложим края

Да си припомним законите на термодинамиката, чиято истина обви човешката мисъл и философия в някаква

черна, сковаваща мъгла. „Има ли смисъл, след като всич­ко е обречено на израждане и на смърт, след като нищо не е трайно, нито животът, нито любовта?” Ентропията просмука човечеството. Леон Брийон зададе въпроса: ,Дак е възможно да разберем живота, след като целият свят е подчинен на втория закон на термодинамиката, а той ни води към смъртта и унищожението”?

И все пак, ако е невъзможно да избегнем ентропията, то поне можем да намалим скоростта й. По какъв на­чин? Като задържаме времето. Като забавяме стареене­то. Като внасяме „информация”. Сменяйки редовно мас­лото на колата си, аз й доставям „информация” (машин­но масло) и отлагам износването й, без, разбира се, да мога да го предотвратя. Става дума за преливане на „све­жа кръв”, за инжектиране на прясна информация, които отсрочват неизбежната смърт на моя автомобил. Както видяхме, това важи и за индивида, обществото, предпри­ятието, семейството, любовта. Какво друго прави меди­цината, освен да „удря спирачките” на времето чрез ин­формации: лечение, лекарства, поддръжка на машината и по този начин отлагане на страшния край на термоди-намичното равновесие?

И топката отново отскача…

Няма нищо по-тъжно от хладните души, чията афектив-на топлина се е разпръснала с времето подобно на топ­лината на топката, за която вече стана дума и която с отслабващи подскоци завършва дните си в пълна непо­движност.

Защото хладните души вече не подскачат; еднородно­то им съществуване ги обрича на ентропия и смърт.

Иначе казано, живот и интелигентност има само за възторжените, за издигащите се души, които непрекъсна­то „отскачат” и безкрайно се разгръщат….

ОТ ТЕЛЕФОНА ДО ВЪЗПИТАНИЕТО

Това, което следва, ми се струва много съществено. Да се върнем на понятието „информация”. Казано най-общо, тя представлява „предаване на знания”. Ако се замислим повече обаче, ще видим колко тясно свързана е с реда, организацията и възпитанието.

Записаното от телефонния секретар съобщение е добър пример в това отношение. Когато телефонирам, аз редя думи, следвайки определени граматични правила; при­давам им форма, за да мога да формулирам разбираеми изречения за адресата. Така „подредено”, посланието ми съдържа максимален обем информация.

Да предположим, че ефективността ми е в лошо състо­яние, че е объркана, разстроена (в резултат на комплек­си, страхове, невроза, чувство за малоценност и пр.). И да си представим, че съобщението: „Ще дойда утре, ако времето е хубаво” се превърне в: „Дойда утре хубаво ще ако времето.” Така то ще съответства на вътрешното ми състояние и естествено ще бъде зле разбрано от получа­теля (или никак).

Трябва да признаем, че много възпитатели предават подобни „съобщения”! Ако не са афективно „наред”, те и не възпитават добре, тъй като могат да дадат само това, което притежават.

Да си представим сега, че аз съм такъв възпитател и държа съобщението ми да бъде разбрано и взето пред­вид. Сърдя се, заплашвам с отхвърляне, с презрение, об­винявам в некадърност. Но колкото и да се старая, сло-воредът на получателя и моят са напълно различни.

Ако по ред причини въпросният получател (например детето ми) прави всичко възможно, за да ме задоволи, то той ще заплати за усилията си с невроза.

Освен това, както и да е поднесено, съобщението е обект на „редактиране” от страна на училището, обще­ството, модата, моралните, философските и религиозни­те течения. За каквото и да се отнася, то никога не стига до адресата в първоначалния си вид.

А възпитанието?

Да възпитаваш означава да програмираш чуждия орга­низъм за действие с точно определена цел, като му пре­доставяш необходимата информация.

Когато обучавам или възпитавам, аз изпращам езико­ви и поведенчески „телефонни съобщения”. Старая се според разбиранията си да подреждам максимално доб­ре информацията си и да я представям във възможно най-добрия вид. Само че не знам как ще бъде прието съоб­щението ми и дали другият говори на същия език.

В процеса на възпитанието всички ние изпращаме по­слания, които ни се струват добре подредени. Но рядко се интересуваме от вътрешния ред на възпитавания обект, вътрешен ред, който е негов собствен и зависи от вътреш­ната му организация. Какъв е този ред? Ориентиран ли е нашият обект към определена област, която би му при-легнала? Към какво проявява склонност – към матема­тика, философия, метафизика, поезия… или към нищо? Или към всичко? Ако не си отговорим на тези въпроси, посланията, оформени според общоприетите норми, не само няма да съответстват на неговия ред, а тъкмо об­ратното, ще предизвикат вътрешно безредие. Той неохот­но ще приеме съобщение, което разстройва вътрешната му организация. Така на финала уж добре оформеното в началото съобщение ще се окаже изопачено и неефи­касно.

На всичкото отгоре възпитателят (училище, родите­ли, общество) обикновено държи на своето и размахва

заплахи в името на утвърдените обществени правила за успех, в името на семейството, бъдещето и т. н. Тези за­плахи само засилват объркването и още повече заглуша­ват съобщението – като че ли получателят казва: „Не разбирам, нищичко не разбирам… но ще направя всичко възможно, за да се приспособя.” И ето я неврозата, за която стана дума и до която се стига, когато възпитате­лят пренебрегва различната вътрешна организация на възпитавания.

Казано накратко, възпитателят е разстроил тази орга­низация, предизвиквайки напрежение между дълбинни-те склонности на възпитавания към „нещо” и съобщени­ето, което му е изпратил. Насилил е афективността му с произтичащите от това насилие последици.

Усилването на възпитателното съобщение

Подобно на радио- или ТВ-предаването, чийто сигнал можем да засилим, след като го приемем, в процеса на възпитанието често става така, че информацията, пода­вана от възпитателя, се „усилва” от възпитавания. Така юношата нерядко „раздува” вътре в себе си получената от родителите му информация, „усилва” я по различни причини: страх от бащата или от майката, страх от от­хвърляне, безусловно възхищение, крещяща нужда да бъде обичан и т. н.

Да си представим в този случай, че информацията е била изкривена още в началото от афективното състо­яние на родителя. И че освен това тя ни най-малко не съответства на вътрешния ред на юношата. Ясно е ка­къв ще е резултатът т усилването на подобно съобще­ние.

Защото всичко се усилва едновременно: съобщението, паразитните шумове, несъзнаваният отказ да се приеме информацията и желанието за приспособяване на всяка

цена… Оттук накърнената идентичност, обърканият вътрешен живот… И неврозата*…

Какъв е изходът?

Какъв, наистина, след като възпитанието е една безкрай­на верига? Единственото, което можем да предложим, е посланията на възпитателя да бъдат добре подредени, несмущавани от „паразити”, които да изопачават преда­ваната информация.

За съжаление всички ние често поставяме врати там, където не е имало. Издигаме затвори там, където цари вътрешна свобода.

А объркването може да предава само объркана инфор­мация; вътрешното безредие може да излъчва единстве­но дезинформация.

Така че всеки със своята истина….

* Неврозата обикновено се дължи на неуспешен опит за приспособява­не към обстоятелства, които са в разрез със същността ни.

Пета глава

ЧИСТИЯТ ВЪЗДУХ

От какво може да ни освободи това, за което ще говорим по-нататък?

Със сигурност не от грижите и страховете, ако пътят ни върви в обратна посока. Но когато живееш на обратна­та страна на нещата, допускаш, че съществува и лицева.

Ако потегнем и преподредим кабелите на човешките ни машини, ще съумеем да въведем вътрешния ред, кой­то единствено ще ни помогне да спрем деградацията.

В живота на милиони човешки същества се наблюда­ва нещо като еднородност в безредието – оттам вътреш­ният хаос, на който неврозата е само един от аспектите.

Бихме могли да се запитаме: нужно ли е да се изкате-рим на пет хиляди метра височина, за да наблюдаваме по-добре нещата? Като че ли отговорът се съдържа във въпроса.

Какво търсим в края на краищата?

Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е възпи­тан горе-долу по този начин. Но тъй като това тясно спе­циализирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстано-

вим целостта, която усещаме дълбоко в себе си, но коя­то като че ли сме изгубили някъде по пътя. И се насоч­ваме към другия: приятел, приятелка, познат, с когото смятаме, че имаме прилика. Така личната ни експанзия бележи точка. Отделен въпрос е колко продължава това. Като си припомним произнесените думи и извърше­ните постъпки, виждаме, че винаги сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е очевидно. Аз си-ти говоря, аз си-ти казвам, че… аз се-те обичам и т. н. Об­щуваме със самите себе си, вярвайки, че общуваме с дру­гия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим диалози. Стремим се да се самоубеждаваме, опитвайки се да убе­дим събеседника. А другият в края на краищата е само инструмент, с който в повечето случаи си служим твърде

неумело.

Така тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпит­ваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в състояние да определим. Изневеряваме на собст­вената си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по обратния път и сме стигнали до задънена улица.

Другият път

Откритията и хипотезите на съвременната физика вече проникнаха в съзнанието на хората, физици и астроно­ми пожелаха да сведат науката си до нивото на обикно­вения човек. Защо? Преди всичко защото съвременната астрофизика предлага друга представа за света, едно мно­го по-религиозно и по-мистично виждане на нещата. Изследванията на най-големите физици като че ли все по-ясно показват наличието на енергия-дух, енергия-съзнание, енергия-интелект, която формира и информи­ра така наречената „материя”. Натъкваме се на все по-очевидно съответствие между най-новите научни пости-

жения на Запада и древното знание на Изтока. Така две разделени от вековете култури най-сетне се срещат чрез експериментите на едната и интуицията на другата.

Като се опитваме да разгадаем съкровените тайни на материята, насочвайки телескопите си към безкрая и изпращайки радиовълните си към евентуалния извънзе­мен разум, какво друго търсим, ако не Бог? И щяхме ли да търсим нещо, ако то не съществуваше?

Да надзърнем сега в една област на психологията, ко­ято странно се доближава до съвременната физика.

КОЛЕКТИВНОТО НЕСЪЗНАВАНО

Колективното несъзнавано е областта, от която произ­лизат символите, населяващи „големите” ни сънища (виж „Тълкуване на сънищата”). Но то е в основата и на мно­го от нашите постъпки и мисли, на ред „случайности”, съвпадения, на телепатията и предчувствията…

Впрочем в никакъв случай не бива да смесваме сим­вол и алегория. Алегорията може да се съчини, да се из­мисли, символът – никога. Символът винаги препраща към едно по-обемно съдържание; той представлява сво­еобразен „коридор”, водещ към непознати нам простран­ства. Всеки от нас носи в себе си символи, които се по­явяват в много от сънищата ни. Значението им никога не е очевидно.

Много от важните символи не принадлежат на инди­видуалното ни несъзнавано, а на нещо друго, наречено колективно несъзнавано и разположено вън от личното ни пространство и време.

Вътрешният ни континент

Става дума за една огромна, неизследвана досега тери­тория, която може да се сравни с планетата Земя от вре­мето, когато шепа картографи са се опитвали да очерта­ят моретата и сушата. Тогава на картите е имало големи бели полета с надпис „непроучено”, което не означава­ло, че един ден там няма да стъпи човешки крак.

Както вече казах, колективното несъзнавано проявя­ва енергията си в нашите сънища и интуиции, но и в ня­кои „съвпадения” – толкова странни, че изглеждат неве­роятни. Символите, на които сме подвластни, и ситуаци­ите, в които биваме въвличани, са само отделни негови пространствени превъплъщения; също както елементар­ната частица е само отделното, пространствено-времево проявление на изначалната, единна и извънвремева енер­гия.

Юнг пръв открои значението на колективното несъзна­вано в дълбинната психология. Някои водещи съвремен­ни физици са поели щафетата и продължават проучвани­ята в тази област. На тях пък дължим идеята, че именно колективното несъзнавано е връзката ни с космоса…

Като не отиваш при планината…

Мнозина ще свият рамене: „Колективно несъзнавано? Какво ме засяга? Занимават ме други неща: работата, грижите, колата, дълговете, скъпотията…” Разбира се. Можем да допълним: „Освен това съм прекалено зает да се боря със собствената си вътрешна бъркотия и с умо­рата от нея…”

Да си представим, че същият човек заяви: „Земното притегляне? Какво ме засяга? Имам си достатъчно зани­мания: работа, грижи, кола…” След което излиза на ули­цата, препъва се, пада на тротоара и си счупва ръката.

Поуката е следната: човекът може да не се интересува от гравитацията, но гравитацията проявява към него се­риозен интерес…

Може би от този миг насетне този човек ще започне да се пита защо нещата „падат”, ще установи, че чашата кафе стои на масата, а не лети във въздуха; вероятно ще усети земното притегляне, когато направи усилие да по­вдигне нещо тежко; и нищо чудно някоя лятна вечер, докато лежи на тревата, да се почувства „прикован” към земята на една въртяща се в пространството планета. Кой знае?

Ако пък реши да последва примера на Нютон, който видял как ябълката пада от дървото и открил гравитаци­ята, може би от него ще излезе някой Нютон на колек­тивното несъзнавано? Всичко може.

Падането е само едно епизодично средство на грави­тацията да ни „напомни” за себе си. Иначе тя ни налага законите си във всеки миг от живота ни. По същия на­чин относително редките проявления на колективното несъзнавано не означават, че то не присъства постоянно в съществуването ни, макар и да не си даваме сметка за това.

Първата стъпка

Всички ние сме склонни да разглеждаме своите постъпки, жестове, сънища и пр. изолирано от контекста им. Най-много да се върнем малко назад и да заявим: „Сънувах това, тъй като вчера си спомних за…” Или: „Казах тези думи, защото се сетих, че…”

По този начин отделяме дадено събитие от останала­та част от живота ни. Гледаме на него като на случило се „тук и сега”, сякаш няма ни минало, ни бъдеще.

Обаче – често ще повтаряме това в тази книга – нито едно събитие от живота ни не може да се отдели от абсо-

лютното цяло, което представляваме. Дори най-незна­чителната мисъл или постъпка не само съдържат цяла­та ни история, но и са цялата ни история. Когато казва­ме, правим или мислим нещо, цялата ни личност го каз­ва, прави или мисли. Ние сме ходещи „блокове от мина­ло” – и това се отнася за всеки от нас във всяка точка на света.

Втората стъпка

Всекиму се случва да сънува „големи” сънища, които като че ли идват от другаде и оставят изключително ярка сле­да в паметта ни (колективното несъзнавано не се про­явява единствено в сънищата, както ще видим по-на-татък).

В някои от тях от дълбините ни изплуват първични, архаични или религиозни образи и усещания. Те не вина­ги могат да се разкажат, тъй като думите се опитват да преведат едва впоследствие усещанията, изпитани при проявлението на колективното несъзнавано (думите се раждат на нивото на съзнанието, затова не могат да пре­дадат дълбочинните ни усещания).

Всъщност този вид сънища са плод на колективните представи, присъщи на цялото човечество. Г-н Х трябва да знае, че хиляди други хора от всички раси, цивилиза­ции и епохи са могли и биха могли да сънуват сън, насе­лен със същите символи като неговия.

Изглежда, че „някъде” съществува склад с информации, които нашите организми декодират чрез символите и създадените от тях образи. Някъде, но къде? Вътре в нас? В собственото ни несъзнавано? Или организмът ни е само посредник? И що за склад е това?

Нова представа за космоса

Много е трудно да се даде определение на колективното несъзнавано, още по-трупно е да се определи местона­хождението му по простата причина, че то не се поддава на локализиране, поне според настоящите ни знания. Опитът показва, че то ни информира, което означава, че се намира някъде. Но не и в обичайното ни простран­ство и време, точно както енергията, от която произли­зат елементарните частици, не се намира в обичайната ни действителност.

Има само две възможности: или колективното съзна­вано съществува, или не съществува. Знаем, че същест­вува, след като ни изпраща „нещо”, което изразяваме чрез нашите сънища, постъпки, мисли. При това ни го изпра­ща непрекъснато.

Е, след като съществува, не можем ли да приемем, че и то е подчинено на природните закони и че по тази при­чина някой ден ще можем да го измерим със средствата на една все още непозната ни свръхфизика?

Изглежда също, че колективното несъзнавано е в осно­вата на телепатията и на предчувствието. Ако е така, то обхваща и миналото, и бъдещето (поне това, което ние наричаме с тези думи в нашето пространство и време).’

Юнг казваше:

„Колкото по-надълбоко вниквам в колективното несъзнавано, толкова повече се убеждавам в неговото неразчленимо и вездесъщо присъствие… Тоест, когато тук, в точка А, се случи нещо, което засяга колективно­то несъзнавано, то се случва навсякъде…”

Засега поне колективното несъзнавано не е обект на точните и експерименталните науки. Но дори и да стане, очевидно е, че то ни води към някаква „мистична” пред­става за космоса.

Тук ще цитирам Мишел Казнав и неговия „Митологи-чески анализ на историята на Тристан и Изолда”:

„Това ни навежда на мисълта, че в качеството си на архетипна матрица колективното несъзнавано не е ве­щество, а поле, в смисъл на квантово поле, и че от тази гледна точка то представлява фундаментална среда, която обаче никога и никъде не приема явен и видим об­раз…”

Космическата ни памет?

Да си припомним „фантастичната” идея на Жак Бержие. И да си представим, че природата се е сетила за нея пре­ди него и че ако подобно нещо е хрумнало на физика, то е, защото „то” съществува някъде. И защото е налице резонанс между неговия ум и космическата мисъл. Ние откриваме само това, което може да бъде открито; няма как да открием несъществуващото. Впрочем нали „от­кривам” означава „намирам нещо скрито”?

По същия начин не бихме си мислили за някакво все още непознато явление, ако то вече не се е проявявало. Мисълта ни е следствие от проявлението му, а не причи­на за него.

Освен това – нека повторим – не бихме открили как­вото и да било, ако нямаше резонанс между психически­те ни механизми и космическите структури; космосът е навред, макар да не го съзнаваме.

Следователно, за да продължим мисълта на Бержие, нека си представим, че колективното несъзнавано е об­щата памет на човечеството, че то е резервоар, в който е събрана интелигентността на хора и животни, огромна информационна мрежа, от която бихме могли да черпим един ден, когато се снабдим с нужните антени и деко-дерй.

От този ден нататък ще настъпи вечността на всички съзнания и човешкият интелект ще се понесе по вълни­те й… Ще настъпи краят на абсурда, какъвто е кончина-

та на високообразовани и стойностни личности, които отнасят със себе си огромен обем знания, интелигент­ност, хипотези, изследвания, хиляди идеи и мисли; огром­но количество информация, която са събирали през це­лия си живот и от която ни оставят твърде малко: някоя и друга книга, няколко последователи, краткотраен спо­мен…

Големите надежди

Докъде води понятието колективно несъзнавано? Оче­видно е, че стигаме до други измерения и до друг аспект на съзнанието, но какъв по-точно? Сигурно е също, че съществува фина и интуитивна връзка между вътрешния ни свят (психиката) и външния свят (материален, психи­чески или социален): предмети, хора, събития и т. н.

Нещата се проясняват, когато си кажем, че интелектът е част от материята, всяка от съставките на която е съвършено интелигентна в своята област.

Това съответствие между нашата психика и външния свят понякога се изразява – ако се вгледаме внимателно -в необичайни явления, дори в събития, които можем да наречем чудеса. Но и в този случай за нас са странни само загадките, чието решение не знаем.

Някои хора стават свидетели на особени, но многозна­чителни „съвпадения”, други „четат мисли” или имат предчувствия, които се сбъдват. Последователите на Юнг установяват подобни явления при пациенти, подложили се на психоанализа и достигнали стадия на пълнота на личността.

Тъй или инак прояви на синхронност се наблюдават при хора, чиито психически „жички” са преподредени така, че по тях да протича максимално количество ин­формация. Тъкмо тя осигурява висока степен на вътреш­на организираност; тя води до психическо „прочиства-

не” и до състоянието на особено силна рецептивност, което го характеризира. И тук отново се сблъскваме със законите на термодинамиката.

Синхронността

Явлението синхронност не се среща често. Дали ще се сблъскаме с него зависи до голяма степен от самите нас, тъй като ние сме крайната му точка. Също както, ако звукът на музиката е ужасен, това се дължи на лошока-чествения електронен приемател или, по-рядко, на сму­щенията по пътя на сигнала,

Синхронност? „Синхронизираните” събития се случ­ват по необясним начин. Внезапно ни спохожда късметът; това, което отдавна искаме, безпричинно се осъществя­ва; случва се нещо, за което сме си мислили малко преди това; явява ни се телепатичен сън; обзема ни предчувст­вие, което се сбъдва. Идващите от миналото или от бъде­щето сигнали отекват в психиката ни (понятието „сиг­нал” трябва да се разбира в конкретния му смисъл на радиовълна с определена честота). Така психиката на отделния индивид взаимодейства със заобикалящия го свят благодарение на колективното несъзнавано, заема­що цялото минало и вече съществуващото бъдеще. Зато­ва понякога без видима причина се случват сходни съби­тия. Психичното и физичното се държат като братя близ­наци (еднакви обстоятелства в едно и също време). В края на краищата нали сме „побратимени” с космоса, както ще видим по-нататък! Понятието „случайност” вече не съществува!

Но внимание! Мнозина са склонни да съзират синхрон­ност навсякъде. Например: „ Тъкмо си мислех за моя при­ятел, когото не бях виждал от пет години, и го срещ­нах. ” Двете събития несъмнено съвпадат, но срещата не е задължителна последица от мисълта на приятеля. Ма-

кар че знае ли човек? Обаче ако вторият заяви: „Всъщ­ност трябваше да съм на километър оттук, но незнай­но защо минах от другаде, просто някакво смътно же­лание да се поразходя… което никога не правя; а и ви съну­вах миналата нощ.” Тук вече май имаме синхронност. Ако колективното несъзнавано непрекъснато ни инфор­мира, ако всички събития са абсолютно свързани, то то­гава всичко би трябвало да бъде синхронно – след като е синхронизирано…

Докато солта и водата са отделени, с какво солта може да е полезна за водата и водата за солта? Ще ка­жем: това е вода, това – сол. Единство съществува само ако солта е станала част от водата и водата е поела солта.

Космосът в пералнята…

и глобалната принадлежност

В подкрепа на това, което казахме, не би било зле да си припомним някои елементи от съвременната физика, които откриваме в много произведения на специалисти, желаещи да доближат тази материя до неспециализира-ната читателска публика.

Всички тези елементи – привеждам само два примера -се опират на идеята за принадлежността на човечество­то към цялата вселена. Така според физика Мах (цити­ран от Хюбърт Рийвс) полепването на прането по стени­те на центрофугата не се дължи на създадената центро­бежна сила, а на отношението между въртенето на бара­бана и неподвижните звезди. От което следва, че ако слу­чайно неподвижните звезди изчезнат, заедно с тях ще изчезнат и центробежните сили. Това показва, че никое явление не протича изолирано от околната среда – а окол­ната среда, това е цялата маса на космоса. Показва също, че „инертността” на даден материален предмет, с други

думи, съпротивата му на ускорението, не е свойство на самия предмет, а признак за взаимодействието му със света…

Сега ще цитирам физика Хойл: житейските ситуации не биха могли да съществуват без отдалечените части на вселената; и най-дребната подробност от всекидневния ни опит е така здраво вплетена в заобикалящия ни свят, че е почти невъзможно да я разглеждаме отделно от него.

Което означава, че целият космос присъства във все­ки от нас ежеминутно, във всяко събитие и навсякъде. Ето как физическата реалност се превръща все повече в метафизична. Мигар Айнщайн не казваше, че „всичко привлича всичко”? Вече започваме да откриваме взаи­модействията и взаимозависимостта между всичко съще­ствуващо на Земята. В същото време науката ни показ­ва, че тези взаимодействия се извършват в пряка връзка с цялата постоянно присъстваща вселена. Тук виждам възможност за едно изключително разширяване на чо­вешкия кръгозор; нещо като нова екстравертност, която чрез медиите и книгите ще приеме „информациите”, на­сочващи човека към безкрай. Така „отделният” човек, както и човекът – „център на света”, ще отидат в музея на старите параноични илюзии.

А най-забележителното е, че съвременните открития на западната наука прекрасно се вписват в древната ин­дийска философия. Друго чудо – математиката и експе­рименталните науки на Запада се срещат с източната интуиция по средата на мост, прехвърлен през вековете. И това смесване на идеи и на нови усещания може би ще поразтърси обществото, в което преклонението пред материалното и посредственото е заменило култа към интелигентността и вътрешната свобода.

А г-н Х? Как г-н Х, който нехаеше за закона за земно­то притегляне, но изпита силата му, ще се промени чрез казаното по-горе? Никак, ако продължава да не му обръ­ща внимание – и тогава пак ще се препъне. А би могъл

да придобие усещането за дълбоко взаимодействие меж­ду себе си и околната среда, която се простира до края на вселената, нужно ли е отново да го повтаряме? Да по­чувства интелигентостта на всичко съществуващо, като започне от собствените си органи и елементарни части­ци, които, както казва Рюер, знаят какво правят много по-добре от него. Би могъл дори да осъзнае колко аб­сурдно е живял и да промени светогледа си. Да си даде сметка за огромния брой затвори, в които е приклещен -догми, закостенели схващания, архаични идеи, навици, задължения, неискрени приятелства, неумение да се рад­ва, страх от възможното бъдеще. Да се замисли за нор­мите, които го ръководят и към които се придържа зара­ди някаква сигурност, която не му носи нищо.

Тогава може би абсурдът ще отстъпи мястото си на свободата.

Човешкото същество е способно да се приспособи към безброй ситуации. Защо да не успее някой ден да се при­способи и към космоса?

Шеста глава

ТОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ „ПСИХОАНАЛИЗА”,

ИЛИ СВОБОДАТА НА ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ

Не можем да анализираме неизразимото

Вече съм посветил книга на психоанализата, която раз­глеждам като обновяваща душата дейност.

Тук бих искал да заместя „психоанализа” с друга под­ходяща дума; ще бъда благодарен, ако някой ми подска­же такава…

Защо не ми се ще да използвам термина „психоанали­за”? Защото не можем да анализираме нещо неизразимо като човешката душа. Тогава? Хуманна психология? Екзистенциална психология? Свръхпсихология? Мета-психология? Изследване на вътрешните континенти? Защото става дума именно за континенти!

Освен това „анализът” крие опасност от раздробява­не, от накъсване на личността на елементи, които про­сто не могат да се отделят един от друг. Разделяйки не­делимото, рискуваме да взривим абсолютното единство на човешката душа; да придадем „светски” и рационален характер на онова, което е „религиозно” и ирационално.

Да преминем в другия лагер

Смятам, че психоанализата, за която нямам термин, пред­ставлява стъпка към т. нар. разрушителност. Обикно­вено този термин се възприема в отрицателния си смисъл като синоним на „подривна” дейност, ще рече, насочена към подкопаване на установените ценности. И наистина отрицателната разрушителност е детски бунт против всичко и против нищо, лутане между всичко и нищо, враждебност към всичко и към нищо.

Само че тук говорим за нещо съвсем друго, за положи­телната разрушителност, която се състои в преразглеж­дането, дори в частичното или цялостното отричане на закона на „бащата” – вековния закон, издаден от мъжкия свят, патриархалния закон на абстрактните правила и системи, на повърхностния обществен ред, на чисто со­циалния просперитет (да постигнем външен успех, а не вътрешна хармония). Положителната разрушителност отхвърля огромната структура, изградена от привиднос-ти, лицемерие, конформизъм, в която жената и женстве­ността нямат място. Цяла бездна дели патриархалния закон от дълбоката човешка афективност. Според него­вите „клаузи” чувствата са проява на невежество и мис­тицизъм.

Обикновено патриархалният закон е безапелационен. Той властно ни налага абстрактния кодекс на честта (то­ест?), на дълга (тоест?), на смелостта (тоест?). И никъде не става дума за честта на майката, за смелостта на май­ката, за дълга на майката. В закона на бащите дори лю­бовта не фигурира открито!

Ако не се схване правилно, понятието „разрушител­ност” е опасно. Трябва да се разбере, че изобщо не става дума да отхвърлим всичко, защото сме отвратени от живота или преживяваме трудности. Става дума да се

откажем да прилагаме спрямо себе си афективно не­обосновани „диктати” и системи.

Няма нищо общо между отрицателната, инфантилна­та разрушителност и положителната разрушителност. Последната е краен резултат от продължителна рабо­та, а не изходна точка на детинско бунтарство.

Но заобикалянето на абстрактните и всемогъщи зако­ни понякога струва скъпо: „наказанието” може да бъде дори прогонване, отхвърляне, социална изолация. Точно както не е изключено да „си изпатим”, ако противопос­тавим вътрешната си истина на линеарната и повърхно­стна мъжка логика, тъй като тези два свята са несъвме­стими по принцип.

Да стигнем до състояние на разрушителност означа­ва да преоткрием творческите ценности в душата на мъжа и на жената и да въстановим контакта с огромни­те вътрешни пространства. Ще рече, да си припомним принадлежността си към „Великата Майка” и към един напълно различен свят, в който човек получава топлина и светлина от жената или от собствената си възродена душа.

Положителната разрушителност е синоним на въз­върнато съзидание, тя е обръщането налице на водевил-ното „опако”, в което живеят повечето хора, усвоили хи­бридния вътрешен език, характерен за разградената афективност.

Новата психоанализа, за която говорим, създава ста­билни гнезда на положителна разрушителност, откъ­дето може да се роди представа за други светове и сво­боди.

Как да не си пожелаем подобна разрушителност?

Преди да продължим, предлагам на вниманието ви една простичка схема.

ЗАКОНЪТ НА БАЩАТА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА МАЙКАТА
абстрактен, линеарен, скован

социална система скованост, различни кодекси грубост непоклатимо задължение

социална и семейна чест пари власт хладен разум „кариера” наказание, отхвърляне насилие патриархална религия конформизъм абстрактен морал външна и рационална логика произвеждане думи шум двойственост – добро, зло

нетърпимост абстрактен дълг екзотеризъм

конкретна, заоблена, вълнообразна липса на система гъвкавост, приспособимост алхимия на душата нагаждаме към обстоятелствата вътрешно достойнство приличен живот могъщество душевна екзалтация човешко семейство разбиране, любов твърдост религиозност свобода морал според обстоятелствата афективни истини

съзидание вътрешен език тишина кръгово движение без строга граница цялостно разбиране афективна взискателност езотеризъм

Ако се замислим малко, дали пък няма да установим, че Жената поначало подхожда с иронична и мълчалива раз-рушителност към закона на Бащата и на Мъжа, пример за която може да ни даде следният израз: „Приказвай си ти!”

От нула до…?

Всеизвестно е, че съвременният човек преживява дълбо­ка духовна криза. Всеки от нас носи в себе си неутолима жажда за „нещо друго”. Рационалното и съзнателно мис­лене (вид патриархално мислене!) е поставено под въпрос и се клати върху изкуствените си основи (въпреки че противниците на този вид мислене обикновено са лише­ни от достатъчно вътрешна сила, за да поемат отговор­ността за отказа си, а и притежават доста слабичка Ани-ма, за да го сторят).

Най-често възраженията им са резултат от личния им бунт срещу „диктата” на Бащата и поради това са не­мощни и краткорайни.

Повечето са забравили някъде „атомното ядро” на личността си и прекарват живота си в съществуване, ра­бота, разсъждаване и сън.

Понякога успяват ва кратко да съзрат бленуваното „друго нещо” – по време на пътуване, когато се появяват различни от обичайните усещания; пред някой пейзаж, който отключва силна, но мимолетна интуиция; при слу­чайна среща на улицата, запомнящ се поглед или усмив­ка, музика или четиво, на което попадат като „по чудо”. В такива моменти вътрешният свят изплува за миг, но скоро се отдръпва под натиска на всекидневието.

Така животът изтича между пръстите ни: работа, „имидж”, успехи, печалби, сън, четене на вестници, гле­дане на телевизия и пак работа, и пак сън… докато си отидем от този свят. А дали не е съществувало и нещо друго?

Кога се обръщаме към психоанализата?

Когато, без да знаем, сме поели към разрушителността. Впрочем убеден съм – нищо, че се повтарям, – че не може

да има дълбинен анализ, без да се стигне до вътрешната разрушителност, която е „тайното” основание за напис­ването на тази глава и на цялата книга.

Доскоро се насочвахме към „анализа” с единствената цел да отстраним неприятните симптоми и да се адапти­раме отново към социалния живот. Това са старата пси­хоанализа и старите „пациенти”. Днес пространството значително се е разширило и по хоризонтала, и по верти-кала. На психоанализа се подлагат минимален брой „бол­ни” (болни от какво?) и максимален брой „изследовате­ли на своите души”, които предприемат пътешествие в себе си, дори ако отначало не знаят докъде ще стигнат.

Разбира се, вътрешните „търкания” между това, което чувстваме, че сме, и начина ни на живот пораждат оби­чайните симптоми: депресия (спадане на „налягането”, което ни подтиква да живеем), различни неразположе­ния, психосоматични смущения, трудности в отношени­ята с родителите и партньорите, с децата и приятелите и т. н. Често ни се иска да бъдем просто „щастливи глупа­ци”… Но истински важното се простира отвъд симпто­мите.

Самият Фройд се отказва от понятието „болест” и се насочва към максималното опознаване на същностната истина. Днес бихме казали: към опознаването на личния „архетип”, на „атомното ядро”, които единствени могат да направят живота ни пълноценен.

Методът, наречен психоанализа, се е превърнал в нещо като романтично пътешествие към мощните сили, ко­ито не се поддават на рационално изразяване, романтич­но пътешествие към свещеното.

Как тогава да наричаме този вид „пациенти”? Търса­чи на неизразимото? Изследователи на разрушителност-та? Може би и за тях читателят ще открие подходящ тер­мин…

Плуване в открито море или край брега?

„Пациентът”, както и всеки от нас, е натъпкан с инфор­мация. Целият му живот и съдба са вписани в гените, в клетките, в атомите му. Може би дори у него са вградени частички от организма на Айнщайн или на Дюпон*. Дру­ги пък датират от създаването на света. Дали пък тогава не е разговарял с боговете и не носи в себе си смътни и объркани спомени от онова време?

Двамата с пациента – мъж или жена – сме изправени един срещу друг. Той има име, което дори не му принад­лежи. Дава вид, че е това или онова, а е нещо съвсем „друго”. В началото виждам само отражението му, той вижда моето. Знам, че е напълно различен от видимите прояви на своя Аз. Пред мен е портретът му, пред него -моят портрет. Истинските ни личности все още са неви­дими.

До каква степен това, което той е в своето „ядро”, про­тиворечи на вида му, на поведението му? Все още не знам, той също. Всеки е загадка за другия. Загадката-аналитик ще тръгне рамо до рамо със загадката-пациент по път, който и двамата се надяваме да ни преобрази.

Аз търся него, той търси мен. Аз съм наблюдателят, а той – наблюдаваният; но аз също съм обект на неговите наблюдения. Аз съм неговото огледало, той – моето. За­сега общуваме само чрез отраженията си…

Дали заедно ще поемем към открито море, или ще пла­ваме покрай брега?

Непознатият път

Никой от двама ни все още не знае накъде отиваме. И всеки от нас ще направи всичко, на което е способен, в

* Виж „Изумителните пътища на новата психология”.

зависимост от това, което е. Работата постепенно ще се разгърне и би могла да продължи до безкрай.

Накъде ще се насочим? Може би към откритото море? Но повечето хора се страхуват от него. Да заплаваш по морската шир означава да поемеш пътя към живота, но също и към смъртта на външния ти образ, сблъскал се с истината за себе си.

Една пациентка ми каза следното:

- Открай време се въртя около „нещо”, около някакъв център. Описвам концентрични кръго­ве около този център, но не се осмелявам да се насоча към него. Имам чувството, че ако сто­ря това, ще последва всеобщ взрив, че вътреш­ният ми свят ще избухне и ще погълне чудовищ­ните социални, морални, лъжерелигиозни абсур­ди… Като че ли приближаването ми към моя център ще отприщи колосални енергии…

Всеобщ взрив? Колосални енергии? Поназнайваме нещо за тях от ядрената физика. Но тези енергии могат да се използват и за добро – освен атомна бомба има и атомна електроцентрала…

Ние всички очакваме да възкръснем за нов живот чрез това, което нарекох разрушителност. Защото във всеки от нас – ако прибегнем до жестокия израз на Рюер – дре­мят „трупове информация”. Така както дремят записа­ните на диск или на магнитна лента информации, докато съответният апарат не разкрие съдържанието им в първо­началната му красота. Ето това трябва добре да се разбе­ре и почувства! Въпросните информации (от нашето соб­ствено минало и от преди него) са записани в гените ни и очакват деня, в който ще намерим начин да се доберем до тях. Това е особено важно за нас, защото те често за­пазват състоянието си на ненужни „трупове” през целия ни живот! И душите ни работят на празни обороти при

положение, че потенциалната им енергия би могла да задвижва десетки машини…

С надеждата за възможното бъдеще ще цитирам една мисъл на Роже Кайе: „Всичко, което не изгаря, загни-ва!…”

ВСИЧКО СИ ИМА НАЧАЛО

Може би ще доживея до по-доб­ри времена и за миг ще зърна нещо, подобно на Обетованата земя.

Из писмо на Айнщайн

„Пациентът”, разбира се, има минало, живял е при опре­делени обстоятелства и се налага да се започне оттам. Разрушителността е върхът, към който сме се устреми­ли, но би било смешно и абсурдно да говорим за нея от самото начало. Така тя би престанала да бъде крайна цел и би се изродила в най-обикновена, макар и примам­лива стръв, в мъглив идеал, който ще засенчи вътреш­ните обстоятелства.

Впрочем тук се крие един капан, в който се хващат мнозина. Чуваме ги да говорят за „космическо единст­во”, за съзнания-енергии, за космически вълни и други понятия, които за тях несъмнено носят някакъв смисъл, но които те няма да могат да впишат в усещанията си, преди да „преподредят” своята душевност. Защото е невъзможно „разхвърляната” афективност да се проник­не дълбоко от „порядъка”, присъщ на архетипите и на раз-рушителността. И все пак капанът е заложен, защото па­тетичното човешко сърце не престава да призовава усе­щането за величие и вечност, които смътно предугажда.

Така че миналото никога не трябва да се пренебрегва (което не означава непрекъснато да кръжим около него, нито да се вкопчваме в него), тъй като ние СМЕ собстве­ното си минало. От него черпим информация, то обусла­вя формата на вътрешната ни организация – или дезор­ганизация.

Невъзможно е да изкачим планината, тръгвайки от върха й! Но и не можем да обясним какво има горе с това, което се намира долу, както не можем да си пред­ставим какво представлява тринайсетият етаж, съдей­ки по мазето. А днес като че ли всички се опитват да сторят тъкмо това, във всички области. Да не би да ста­ва дума за някаква криворазбрана „демократична” тен­денция?

Така е. Няма как да узнаем какво има на върха, ако сме още в подножието на планината, но можем да разчи­стим подножието, за да освободим пътя към върха.

Изолирам = унищожавам

Всеки от нас има някакви прояви (положителни или от­рицателни) и е възприел някакъв вид поведение. Всеки притежава – както вече казахме – лична „мистика”, обик­новено несъзнавана, която е неговият отговор на важни­те екзистенциални въпроси.

Затова най-напред трябва да се опитаме да разберем видимото и да го свържем с вътрешното поведение на участника.

Само че няма никакъв смисъл да анализираме отдел­на проява или реакция. За да разберем отделното, е не­обходимо да сме разбрали цялото – цялото човешко съще­ство. Защото всяка частичка от човешкото поведение съдържа всички останали. Тези частички се превръщат една в друга и една чрез друга. Те са в непрекъснато дви­жение (подобно на елементарните частици на „материя-

та , които потенциално съдържат останалите частици и могат да се превръщат в тях).

Всяка частичка от поведението се заражда и ръково­ди от свойствата на останалите и всички заедно обра­зуват стегната и единна тъкан. Да извадим една частич­ка означава да нарушим целостта на тъканта и да се ли­шим от възможността да я видим такава, каквато е наи­стина.

Освен това нито една от частиците на поведението не може да има каквото и да е предимство; всяка от тях е в непрекъснато взаимодействие с всички останали и заед­но с тях съставлява личността.

Да се опитаме да онагледим обяснението с рисунка и да начертаем една окръжност. Нека тя да е „мястото”, където са съсредоточени всички частици на поведение­то. Окръжността-поведение се върти непрекъснато око­ло своя център, без да дава „предимство” на която и да е от точките си, все едно дали става дума за симптом или комплекс.

Във всеки миг всичко ста­ва едновременно и в пълен синхрон.

Всички точки от окръж­ността се въртят и действат заедно, опирайки се на центъ­ра (на личността).

Елементарната и неумела психология наподобява тан-гента, прекарана през даде­на точка на окръжността.

Тази тангента сякаш „блокира” въртенето на окръж­ността, за да се съсредоточи в една от точките й (някой симптом например). А „психологът” заявява: „Вашият Едипов комплекс ви кара да…” или „Чувството ви за ма­лоценност е в основата на…”. Подобни констатации са съвършено безсмислени. Да се опираме на тях би озна-

чавало да разглеждаме Едиповия комплекс или чувство­то за малоценност като изолирани явления и давайки им предимство, да пренебрегваме и подкопаваме, други важни подпори на личността, без да ни е грижа, че зда­нието може да се срути.

А и не бива да забравяме, че мнозина основават живо­та си върху очевидно абсурдни вътрешни истини, на кои­то обаче нямаме право да посягаме, преди самият паци­ент да ги открие след необходимата подготовка.

Личната „мистика”?

Вътрешното ядро на личността определя в една или дру­га степен целия й живот. Ядрото, това е центърът на опи­саната по-горе окръжност. То е високо енергийно и не-достижимо. Можем само да доловим съществуването му в точката на пресичане на множеството аспекти и про­яви на личността (положителни или отрицателни) и така поне да се доближим до него.

Няма смисъл да обясняваме, че пътят до центъра е дълъг и е запазен за тези, които дълбоко желаят да стиг­нат „до края”… Ясно е, че това няма нищо общо с еле­ментарната и ограничена терапия, чиято единствена цел е социалната адаптация!

С други думи, социалната адаптация е външна, екзоте-рична цел, докато центърът е вътрешна и езотерична цел. Смятам, че желаещите да извървят този път са много повече, отколкото сме склонни да мислим…

Дългото пътуване

Ето как чрез тази страна на психоанализата проникваме в една открита, крайно разнородна област, където пред­ставата за нещата се преобръща и непрекъснато се обо-

гатява от нови усещания, в сравнение с които обичайни­те външни ценности не са нищо друго освен изкуствен начин на приспособяване към обществото. 39-годишна жена:

-Личността ми възстанови единството си; сега имам напълно различна представа за собстве­ната си отговорност. Тя вече не е абстрактна, не се определя от външни закони, а е вътрешна, лична, опира се на нова етика и включва огром­но уважение към околните, както и изключител­но чувство за принадлежност… И заедно с това съм изпълнена с енергия…

Интерес и ирония

Елементарното възприемане на психоанализата от „ши­роката публика” като че ли започва да се променя в по­ложителна посока, въпреки че ироничното отношение към темата все още не е напълно преодоляно.

„От колко време правите „това”? Трийсет години?” Или: „Комплексите ви ще продължават да съществуват и след това, но ще сте свикнали с тях.” И тъй нататък.

Организират се и телевизионни дебати между специа­листи, в които обикновено изпъкват противоречията между различните школи, всичко това „подправено” с рекламни „послания”! Да се чуди човек защо специалис­тите приемат подобни участия.

Очевидно е, че в условията на телевизионното студио е невъзможно специалистът в областта на неизразимо­то, каквато е дълбинната психоанализа, да предаде нещо друго, освен объркани и дезорганизирани съобщения (виж главата за интелигентността).

Невъзможно е и гледащият дебатите да приеме нещо друго, освен същите тези объркани съобщения, докато

всъщност става дума за област, в която редът и яснотата са от основно значение. Отново се питам кое кара психо­аналитика да участва в подобни прояви, които всъщност „дезинформират” аудиторията.

Затова е съвсем нормално такива „начинания” да имат обратен ефект и да предизвикат ироничното отношение на зрителите. От друга страна, същите тези зрители из­питват прикрит интерес към психоанализата, който из­разяват по следния начин: „Това е само за хора с пари и с дипломи… за хора богати… за тези, които не знаят как да запълват времето си…” и т. н.

Интересът често е оцветен от усещане за магичност. Психоаналитикът се уподобява на „жрец”, надарен с окултни способности, които упражнява върху другите, на „гуру”, дори на манипулатор, присвоил си ролята на во­дач.

А „пациентът” се превръща в пътешественик из деб­рите на душата, който скъсва с мнимата истина – исти­ната на привидното. Превръща се в афективен номад сред хора, които водят уседнал живот. Постепенно научава, че „никой, никое живо същество не би могло да понесе жалкото си съществуване, ако осъзнае скритите си възможности” (В. Райх). Защото психоанализата изслед­ва сянката на хората, заровената вътре в тях истина, ве­личието им…

Участникът

Вселената е сбор от участия на всичко във всичко, всич­ко в нея е преплетено и взаимозависимо. Защо тогава да не наречем „участник” този, когото назовавахме паци­ент или „анализиран” от терапевта, после „анализиращ” себе си с помощта на терапевта – все наименования, в които фигурира понятието „анализ”, тоест идеята за де­ление на цялото, за свеждането му до отделни елементи.

Ние? Ние сме само следи…

Това е една красива история – в нея се разказва за нас и за психоанализата.

През петдесетте години физикът Глейзър изобретява „камерата за мехурчета”, предшествана от „камерата за мъгла” на Уилсън, в която заредени елементарни части­ци преминават през наситена с влага въздушна среда, йонизират атомите и оставят след себе си мъгляви ли­нии от капчици (при камерата на Глейзър се използва специална течност, в която преминалите частици оста­вят линии от мехурчета въздух).

Тогава физиците се развихрят. Обемът на камерите за мехурчета се разраства, трупат се снимки на траектори­ите на частиците. Вселената започва да разкрива тайни­те си.

Снимка от физическата ла­боратория към Политехничес­кото училище: проф. Льоп-ренс – Ренге

Вероятно Глейзър не е подозирал, че откритието му ще напусне лабораторията, ще стане символ на това, ко­ето представляваме, и ще ни научи на смирение.

Да разгледаме снимката.

Виждаме светлите дири, затворени в камерата за ме­хурчета. Те поемат право нагоре или описват съвършена спирала, изминавайки докрай земния си път.

Никой не би могъл да уточни: „Това е електрон, това -мезон, а това – антипротон.” То би било все едно да объркаме следата с електрона и да вземем видимата илю­зия за невидимата действителност.

И ако електронът принадлежи на непроницаемото пространство-време, какво можем да кажем за него, ос­вен че ни показва само светлата диря на загадъчното си преминаване, с която доказва съществуването на един друг свят?

Можем да добавим още (за да подготвим почвата за това, което следва), че тази следа е доказателство за съществуването на единна, непозната, необособена енер­гия и че това, което виждаме, не е нищо друго освен сви­детелство, че електронът за кратко е „присъствал” в ка­мерата за мехурчета.

Каква е връзката с психоаналитичната работа?

Многократно сме повтаряли, че взаимотношенията меж­ду аналитика и участника в анализата се градят на обме­на на чувства.

Юнг казваше: „ Често пъти връзката е толкова сил­на, че може да се говори за съединение. Когато две хими­чески вещества се съединят, и двете претърпяват про­мяна; затова изпитваме естествена съпротива при мисълта, че можем да бъде засегнати в най-съкровена­та си същност от първия срещнат „болен”.”

Лично аз не мога да си обясня защо трябва да се съпро­тивляваме, вместо да приемем като напълно закономер­но и естествено взаимопроникването между аналитик и участник…

Нека добавим, че силата на чувствата по време на ана­литичната работа се проявява най-вече когато двамата участници в нея открият взаимната си прилика – единст­веното възможно средство за дълбинно изучаване на чо­века. Става дума за сливането с другия, за осъществява­нето на вечната и недостъпна мечта – връщането към изгубената цялост. Странна и много рядка алхимия, коя­то понякога прави от двама души едно-едничко същест­во. Но ако приликата се окаже измамна, психическата раздяла е неизбежна.

Да се върнем на снимката от предишната страница. Кабинетът на психоаналитика, както и самият той и уча­стникът в анализата са своеобразни „камери с мехурче­та”. Аналитикът е запознат със съществуването на сле­дите, вижда ги, чува ги, самият той е съвкупност от сле­ди. А от какво друго могат да са те, освен от архетипната енергия?

Ето един сто пъти задаван въпрос: защо при равна те­оретична подготовка един аналитик успява да възстано­ви целостта на дадена личност, а друг се проваля?

Отново цитираме Юнг: „Символът ни препраща отвъд самия себе си към далечно, неуловимо, смътно предугаждано значение, което никоя дума от езика, на който говорим, не е в състояние да изрази задоволител­но.”

Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос.

Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е ед­новременно антена и декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което наричаме „символи”. Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в същото време не е и малко поет.

Впрочем ако символът е резултат, дериват на надсъзна-ваното, канал, водещ към бездънни дълбини, не служи ли той за посредник, чрез който аналитик и участник

общуват отвъд думите и техниките, осъществявайки нещо като „мистичен” обмен? А какво би било, ако – нека по­вторим – приликата между аналитика и участника е го­ляма?

И така, добре запознатият с човешките граници пси­хоаналитик постепенно насочва своя събеседник към премерено неравновесие, към премерено безредие – само те са в състояние да породят „молекулярното” движение и „топлината”, които ще влязат в съзидателен обмен с външния свят. Тук отново се натъкваме на явлението разнородност, за което вече стана дума.

Да си изберем оръдие на труда

Ако искаме да извършим дадено действие и да постиг­нем определена цел, ни е необходим подходящ „инст­румент”. Независимо какъв занаят упражняваме, из­борът на оръдието на труда е от първостепенно значе­ние.

В психоанализата използваме работен метод, основа­ващ се на истините, до които сме стигнали, след като ни е направена психоанализа в духа на определена „школа” (Фройд или Юнг например). Но предимствата на психо­анализа (лична и задължителна), извършена по няколко методики, са повече от ясни – в този случай не рискува­ме да се затворим в една-единствена система и да мито-логизираме, да сакрализираме изискванията на „школа­та”. Психоаналитикът следва да използва най-различни „оръдия на труда”, да работи с най-различни техники (главно със собствената си!), да ги приспособи към дълбинната „мистика” на пациента си, около която се въртят неговите съзнавани или несъзнавани планове, копнежи, страсти.

Според Фройд (тук възпроизвеждам някои бележки на фром) човекът трябва да се освободи от властта на

своето несъзнавано, за да познае собствената си исти­на. „Независимо че Фройд стигна до върховете на за­падния рационализъм, той беше достатъчно гениален, за да премине отвъд неговия повърхностно оптимис­тичен аспект. Вглеждайки се в „афективната” и ира-иионална страна на човека, Фройд държеше много по­вече, отколкото изглеждаше, на философско-етична-та страна на лечението. Той дори споменаваше за ня­кои мистични методи, чрез които могат да се пре­дизвикат промени в основата на личността. Защото всяко съждение, независимо на каква тема е, очевидно остава на повърхността на съзнанието, ако го разглеж­даме само от гледна точка на логиката.” (Знаем ис­торията за онзи американски учен, който, докато гос­тувал на едно „примитивно” племе, заявил, че запад­няците мислят с главите си. Членовете на племето мис­лели с коремите си, та затова решили, че западняците са луди…)

След това дойде Юнг и приложи разрушителността към фройдовия закон на бащата. Юнг „преобърна” пси­хологията, поставяйки отгоре това, което беше отдолу, и отдолу това, което беше отгоре.

„Преобърна”несъзнаваното и стигна до колективното несъзнавано, което разположи вън от човека, в непозна­ти места, източници на информация.

После „преобърна”разума и го върна към ролята, коя­то поначало му е отредена, към повърхностната му, чес­то пъти нищожна функция.

Преди Юнг понятието „несъзнавано” се разглежда­ше като насочено „надолу” разширяване на личност­та. Тази остаряла представа за нещата все още е гос­подстваща в немалко съвременни психологически шко­ли: всичко дълбинно е запратено там „долу”; дори надсъзнаваното е причислено към несъзнаваното, възприемано като своеобразен склад за отпадъците на личността.

Тези „школи” даже се опитват да ^анализират” изку­ството, музиката, поезията, да „обясняват” надсъзнава-ното и гения посредством първичното несъзнавано… Доста странно желание – да искаш да изведеш повечето от по-малкото, висшето от низшето!

Юнг стигна и до обширните територии на синхронност-та и на „невероятните съвпадения”. Той въведе човека в неизучени дотогава области и показа неразривната му връзка с вселената.

Той върна и Анимата на мъжа, и Анимуса на жената -единствените творчески полюси и на единия, и на дру­гия, центрове на съзнаваното и на интелекта. Така той отвори вратата на нашите съдби към други места и дру­ги територии…

Голямата ни цел – разрушителността, включва преот­криването на позабравения в днешно време факт, че всич­ки ние сме „афективни хермафродити”.

Анимата и Анимусът ще престанат да бъдат противо­поставяни и изтласквани, а ще възобновят обмена си в рамките на едно нормално съществуващо напрежение помежду им.

А утре?

Нека се запитаме какво ще остане след няколко десети­летия или след няколко века от нашите психологии и философии? Може би след впечатляващия умствен и ду­ховен напредък, до който ще доведат – защо пък не -откритията на физиката, биологията и неврологията, те вече няма да си необходими?

Какво ще остане от онова, което по липса на по-точни понятия наричаме чувства, усещания, комплекси, инту-тиция и какво ли не, без да можем истински да вникнем в тях? Няма ли например синхронността на Юнг да е ста­нала обект на експерименталните науки, изчислима ве-

личина, с която да си служим в ежедневието? Няма ли телепатията и предчувствието да са нещо напълно обик­новено?

Може би тогава днешните Анима и Анимус ще бъдат толкова очевидни, колкото например магнитните по­люси…

Хората от това бъдеще вероятно ще си казват: „Колко чудно! „Те” са вярвали в такива странни неща!” После ще добавят, смесвайки вековете: „Дори са смятали, че светкавицата е резултат от взрива на сгъстения въздух при сблъсъка на два облака!” И още: „Как странно са описвали човека и начина, по който са го насърчавали да стане това, което всъщност е!”

Защото е възможно тогава човешкият интелект вече да е влязъл в резонанс със съзнанието на материята и на вселената. Както е възможно галактиките да са започ­нали да си разменят посещения на вежливост, човешка­та духовност да е достигнала небивали висоти, а нашите психологии да са станали толкова архаични, колкото днес ни изглежда дървеното сметало, сравнено с електронни­те калкулатори…

Дотогава обаче ще сме това, което сме, така че да се върнем на темата.

Ното ГаЬег…

Вярно е, че човекът „прави”. Научили са го да прави. Толкова много са го учили, че действително е убеден, че всичко се „прави” – животът, решенията, изборът, рабо­тата, действията, бъдещето… Ното /аЬег – правещият човек, човекът на действието. Но идва ден, когато този човек решава да се подложи на психоанализа, защото чувства, че в него живее един непознат Ното зар1еш. И с течение на времето скъсва с традиционните и заучени „истини”.

Засега този, когото нарекохме „участник”, е все още Нотоfaber и започва да работи над себе си в състояние на обърканост, изпълнен с противоречиви стремления, с вътрешни конфликти, измъчван от привидно несвърза­ни сънища, като всичко това образува едно неразбивае-мо цяло (да си припомним цитираната по-горе окръж­ност).

Аналитичната работа ще навлезе в това цяло и ще се опита да открие фундаменталната „мистичност” на уча­стника, както и ония важни събития, които са й попре­чили да се разгърне.

Как губим свободата си

Вътрешната организация на личността ни се оказва на­рушена твърде рано, още в началото на живота ни. Роди­телите и всички, които ни „учат да живеем”, ни подават крайно противоречиви „информационни послания” -морални, социални, религиозни – и всеки от нас прави опити да се приспособи към изискванията им.

Другояче казано, всеки се старае да се изразява на задължителния афективен и социален език, който обаче „не пасва” на собствения му вътрешен език. Ето защо в зряла възраст ние вече говорим на един хибриден и всъщност ничий „език”. Афективната машина започва да заеква и на свой ред да предава деформирани и без­редни послания – и тъй нататък от поколение на поколе­ние.

При аналитика

Следователно посланията и информациите, които участ­никът предава на аналитика, са неверни, защото не съот­ветстват на дълбюшата му организация.

Освен това той се съсредоточава върху т. нар. симпто­ми (видимата част на айсберга), които са само една дреб­на частица от цялото.

Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява: „Непрекъснато си противореча! Са­мият аз не мога да се разбера…” – което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важ­но):

а) е приемал предимно противоречиви послания;

б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;

в)  нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, ком­плекси и пр.).

Тогава аналитикът трябва да се постарае:

а)  да възстанови реда и организацията на личността на участника;

б)  да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия”;

в) да възстанови „благородните” енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;

г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афек-тивната й еднородност.

Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.

Да резюмираме горното с една таблица:

В НАЧАЛОТО Психическа енергия

Откритост, гений, свободен Интелект; досег с надсъзнаваното

Подредена и организирана ефективност

Жизнена топлина

Афективно „налягане” Спонтанност Страст, откритост

Разнородност Съзидателност

Широки вътрешни перспективи

„Отскоци” на душата (движение на „молекулите на душата”…)

Свобода Любов

Отворена интелигентност Отвореност към другите

ПО-КЪСНО…

Отслабване и блокиране на психическата енергия, комплекси

Фиксация върху несъзнаваното

Вътрешна дезорганизираност, хаос

Разпадане на жизнената топлина, афективен хлад

Спад на „налягането”, депресия Скованост, затвореност, самота

Постепенно затваряне и блокиране

Еднородност, застой • „Правя”, боря се срещу себе си

Подчинение на нормите, неосъществена адаптация към самия себе си

Инертност на душата (стагнация на „молекулите”)

Роботизиране, страхове, тревожност, затвори

Неумение да обичаш и да бъдеш обичан

Ограничена интелигетност Егоцентризъм, инфантилност,

Мълчанията

По време на психоанализа някои говорят почти не­прекъснато. Други, обратното, не са особено словоохот­ливи. Едните се страхуват от мълчанието, другите се от­теглят в него, като по този начин прикриват срама, кой­то биха изпитали, ако разкрият тайните си. Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тай­ни. В живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива, каквито всъщност сме. Защо тога­ва да се отъждествяваме с тях?

Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е неин център.

Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието съществуване отгат­ват в себе си и който ще се прояви чрез коренно различ­ни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъсква­ме” – потапяме се в нея.

Мълчание ли е това или молитва? Не знаем.

При психоанализата, както при интензивния афекти­вен живот, словото съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбо­чина. Словото е вертикална права, разположена на повърхността.

Мълчанието може да съществува без словото, но сло­вото не може да съществува без мълчанието. Без мълча­ние няма слово. Мълчанието и словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.

Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в ко­ето се зареждат усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената любов мълчанието предхожда важните мигове.

Аналитикът „чува” мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпит­ват едно и също усещане.

Съществуват психологически „техники”, при които мълчанието се хронометрира, а „психологът” преценява значението му според неговата продължителност.

Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Кога­то всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна…”

Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й про­явление.

Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее майсторски да съчетава па­узите с музиката.

Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.

ДЕПРЕСИЯТА – ПЪТ В НОЩТА НА ПРЕОБРАЖЕНИЕТО?

В наши дни голям брой хора страдат от така наречената „потиснатост”; депресията леко ги докосва, без да се про­яви напълно.

Но-понякога тя взема връх. Напрежението между това, което сме в действителност, и това, което сме принудени да бъдем, внезапно спада. Организмът вкарва в действие предпазните клапи. Вместо да се взриви, прегрелият кон­дензатор излиза от строя. Тогава се отдаваме на депре­сията телом и духом, както някои се отдават на любовта. Дали пък между двете не съществува връзка?

Някои проявяват и т. нар. „склонност към самоубий­ство”. Но стоастно влюбените също изразяват желание

да „умрат заедно”, за да се възродят в един преобразен свят. Не съществува ли и тук някаква връзка?

В разговорите с депресирани хора често усещаме, че у тях има предчувствие за обрат, очакване на радикална промяна в ценностите и пламенен стремеж към нов на­чин на живот.

Страдащите от депресия са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, тряб­ва да преминат през нощта и през тъмнината. Понякога това пътуване се нарича прекосяване на пустинята или път в нощта. Депресията също може да ни поведе по нощ­ния път на преображението.

Както алхимията….

В началото на всяко обновяване на ума и на душата стои „смъртта” – окончателното скъсване със старите вижда­ния, старите стойности, стария начин на живот.

Захвърляме абсурда и глупостта. Душата ни облича нова кожа.

Но докато не бликне ярка светлина, отказът от старо­то се възприема като нощ, като мрак.

Защото човек не може да тръгне към дълбоко стаено­то си „ядро”, ако преди това не се раздели с всичко, кое­то не е жизнено важно за него и което не отговаря на вътрешното му устройство.

Алхимията също познава нощта. Черният цвят се по­явява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето”, но и на надеждата. След което камъкът постепенно побелява: това е възраждане­то. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена.

По същия начин „златото” на философския камък се крие в чернотата на душата – нощта обещава надежда…

Лице и опако

Склонни сме да смятаме страдащите от депресия за „анормални”. Но наистина ли са толкова анормални, колкото ни се струва? Анормални по отношение на как­во? На всекидневния живот? Тоест?

Дали това „опако” си няма „лице”? И дали „обратната страна”, по която се движат тези хора, не е границата между съществуването им в дадения момент и напира­щия в тях порив към бъдното? Да си зададем един на пръв поглед парадоксален въпрос: не са ли те по-нор­мални от мнозинството така наречени нормални хора?

Депресията напомня за състоянието на човека, докос­нал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителна светлина в края на тунела.

Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с лекарства, без да подози­раме, че в тях има „нещо друго”, което единствено те усещат. Някаква дълбока тайна, някаква огромна за­гадка.

Не е ли по-добре в такъв случай да разгледаме поня­тието „депресия” от друг ъгъл, както би следвало да на­правим с ред други неща?

Може би депресираните съвсем не са „долу”, може би са по-близо до „горе” и само временно не могат да се издигнат дотам. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своебразно завръщане в майчиното лоно…

Какви точно са те?

Дали пък „анормалността” на депресираните не е по-ско-ро път към онова, което бих нарекъл „наднормалност”? Дали не е устременост към „нещо различно”, непознато за повечето от нас? Другояче казано: не е ли депресията

канал, тунел към светлината, към някаква висша цен­ност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?

При съприкосновението с депресирани „здравите” из­питват учудване, дори страх да не се „заразят” от състоя­нието им. Понякога обаче човекът в депресия привлича така, както ни привлича смъртта. Но коя смърт?

Лично аз мисля, че ни привлича нищото, нощта, която може да ни преобрази. Привлича ни „смъртта на душа­та”, афективната „кома”, присъща на силната любовна страст, най-възвишеният пример за която са Тристан и Изолда.

Изкушавам се да кажа, че хората в депресия са „при­вилегировани”, защото притежават „нещо друго”, което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. Те са в състояние на абстинениия: лишени са от себереа-лизация, от себепретворяване, лишени са от любов и в крайна сметка от самите себе си.

Затова ги привлича нищото, тоест преобразеният жи­вот, който сияе в края на тунела. И който ще открият, защото изплуват ли от депресията, ще бъдат коренно променени.

А светлината, както вече казах, предполага премина­ване през мрака, разделяне със стария багаж и старите дрехи, смърт на старите възгледи.

Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремените към светлина­та: артисти, поети, самотни мореплаватели, всички пъте­шественици в света на душевното. Защото да тръгнеш по море означава да се разделиш с привидното и да се сблъскаш с голата истина за себе си.

Депресията крие една голяма опасност: да се приютиш в това завръщане към „майчиното лоно”, в затвореното вегетиране, в еднородността, да престанеш да изпитваш влечение и интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия….

Нерядко битката е извънредно трудна. Но невъзмож­ното съдържа възможното, тъй като не е нищо друго ос­вен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където си мислим, че са…

Сън със змей

Това е повтарящият се сън на трийсетгодишната Люси, която беше изпаднала в депресия, придружена от оби­чайните симптоми. Сънят изглеждаше подозрителен не само заради „класическия” символ, а и заради твърде опростеното тълкуване, давано от сънуващата. Защото Люси, прочела отторе-отгоре някоя и друга психологи­ческа публикациия, „отклоняваше” символиката на змея от правия път и тръгваше по лъжливи следи…

Сънят й се явяваше през равни интервали от време:

- Сънувам, че съм на поляна в голяма гора и се боря мълчаливо с огромен змей. За оръжие ми служи един клон Змеят неизменно се отдале­чава в гората и се насочва към осветена къща. Там го чака някаква жена, която прилича на мен. Знам, че чудовището ще се върне.

Какви са асоциациите на Люси?

- Змеят: той „очевидно” олицетворява майка ми, ужас­ната поглъщаща майка, каквато беше моята. Въпреки това не изглежда страшен. При всяко негова завръщане ми се струва по-голям и по-силен… Не разбирам, още повече, че никога не е ранен. А и как може да е ранен, след като се боря срещу него с клон?

- Горска поляна: това е открито място, в центъра на кое­то ме е привлякла майка ми, за да ме унищожи по-добре (всъщност, както ще видим, горската поляна е жизнени­ят „център” на Люси).

-Гора: друг образ на опасността. Винаги изпитвам страх в гората. Прекалено много невидими присъствия ме на­блюдават…

- Мълчаливо: винаги съм се борила мълчаливо; иска ми се да можех да викам, да крещя, да чупя, да руша… Бях позорът на семейството ми, но привидно се подчинявах….

Накратко:

- Люси е „възпитана” („дезинформирана”, дезорганизи-рана…) в една абсурдно „еднородна” и затворена среда от родители-новобогаташи, налагащи безмилостно зако­ните на клана си, с изкривени понятия, но с интелекту­ални претенции – полукултурната майка на Люси „при­емала” всеки вторник и открито ненавиждала всички, които се различавали от нея (включително, разбира се, и артистичните натури).

- Родителите принудили Люси да се омъжи за мъж, кой­то приличал на тях и чийто единствен идеал бил профе­сионалната кариера.

- От него Люси имаше син (десетгодишен в началото на анализата).

- Възпитавала го по законите на клана, под ръководст­вото на майка си и на една леля – „глава на рода”.

- Била задължена да ходи по коктейли, вечери, модни ревюта, на луксозни курорти – все празни занимания.

- Трябвало непрекъснато да лъже себе си, като измама­та срещала одобрението на останалите измамници.

Люси ми разказа следното:

- Станах истински терорист по душа; идеше ми да взривя всичко, което виждах. Но бях прекале­но наплашена, за да се разбунтувам открито срещу лъжите, а и в края на краищата те се про-смукват в човека… Атмосферата около „тези хора” беше като отровна мъгла, която проник­ваше във всичко. Продължавах да се преструвам,

а новопоявилият се, синът ми, олицетворяваше този прогнил свят и непрекъснато беше пред очите ми;растеше и виждах как и неговата душа постепенно се сковава…

После Люси премина към фантазмите си:

-Представях си, че убивам сина си, за да го спа­ся от всичко това… Едно алтруистично убийс­тво… Предствях си как се явявам в съда и как ме оправдават, а публиката ме акламира.

Вече изпаднала в „депресия”, Люси сънува и друг сън:

-В Париж съм, под някакъв мост. Там има кло-шари и сред тях синът ми, вече зрял мъж. Обле­чен е в дрипи, изглежда нещастен. Клошарите се смеят. Синът ми ме сочи с пръст. Аз съм облечена по последна мода. Един клошар ми по­дава шише с вино и аз пия на големи глътки…

После продължи:

- Тогава си казах, че е време да се присъединя към бездомниците и да изпия виното им. За мен то бе светеното вино на свободата. Вкусът му бе неизмеримо по-добър от този на най-фините и отлежали вина от избите на познатите ми от моята предишна среда… Сега живея времен­но сама. Общувам с поети и с хора, отритнати от обществото. Работя колкото ми позволя­ват силите. Имах щастието да попадна на ра­ботодател, който проявява разбиране към мое­то физическо и морално изтощение. След като се възстановя напълно, ще взема сина си и ще го откъсна от училището за богаташи, където деформират хората и ги правят подобни на оне-

зи, с които окончателно скъсах. Не желая да виждам отново съпруга си, който впрочем е по­дал молба за развод. Чувствам, че свободата изгрява, но трябва да се науча да поемам отго­ворността за нея и да й се наслаждавам…

Положителна депресия?

Несъмнено. Разбира се, „виновни” бяха преди всичко хората от обкръжението на Люси, които са й изпращали „възпитателни послания”, неотговарящи на същността й (всъщност неотговарящи на ничия същност).

Но реалността никога не е еднозначна. Люси, както обикновено се случва, се бе превърнала в неволен „съав­тор” на вътрешното си безредие – тя бе неспособна да се утвърди в привидно твърде лекия си живот и изпитваше силен страх от самотата, от отхвърлянето, от свободата, чиято цена не бе в състояние да заплати.

И все пак я заплати – с депресията си. Афективното „налягане” внезапно бе спаднало и Люси бе потънала в мрака, в нощта на „преминаването през пустинята”…

Ето още един неин сън:

- Трябваше да отида на някакво уж загадъчно място, което бях сигурна, че винаги съм позна­вала. Паднала бе гъста мъгла, но съвсем бяла, искряща. Обгръщаше всичко наоколо. Усещах, че ще открия в нея собствения си свят, все още невидим за душата ми. След това се озовах пред огромно поле. Знаех, че трябва да го прекося, опитвах се да се ориентирам по картата. Но нямах никаква информация за посоката, в коя­то да поема. В края на краищата тръгнах, воде­на единствено от интуицията си, с надеждата, че ще.срещна някого по пътя.

После Люси се засмя:

- И ето ме тук! Да продължаваме!

Колкото до змея…

Символиката на змея е универсална и е част от колек­тивното несъзнавано. Тя е двузначна: змеят може да оли­цетворява вътрешното чудовище, „демоничните” наклон­ности на всеки от нас; но той е и пазителят на съкрови­щето, пазачът на тайниците; символизира творческото начало, активния принцип, божествената сила. Змеят е също така и символ на „сътворението на света”… и в слу­чая с Люси е олицетворявал представите й за вътрешно свободен и одухотворен свят. Вместо да се бори срещу змея – според нея символ на ужасната й майка, тя е тряб­вало да го слуша и да открие чрез него пламенния жи­вот, който е бил толкова потискан, че е „избухнал” в де­пресия, една положителна депресия, ако се съди по окон­чателните резултати от терапията.

А и нали Люси е предусещала благотворния аспект на „своя” змей, след като се е борила с него, въоръжена само с едно клонче?

ВЕЗДЕСЪЩИЯТ „ПРЕНОС”

ИЛИ

ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ДВУСМИСЛИЕТО

Преносът е важен работен инструмент на психоанализа­та, както вече стана дума в книгата, посветена на мето­дите й.

Но той присъства и във всички човешки отношения, обикновени или по-емоционални: в любовта, враждата,

във връзката между родители и деца, както и в отноше­нията с околните.

Затова следва да се запитаме дали всяко човешко от­ношение не е поначало двусмислено, изкривено и дали можем да избегнем двусмислието, като освободим неиз­ползваната си енергия?

Преносът присъства винаги и навсякъде. По негова „вина” ние никога не възприемаме другия такъв, какъвто е, защото му приписваме намерения и поведение, какви­то няма и вероятно изобщо не е имал.

Тези, които са прочели някой и друг труд по психоло­гия, ще разпознаят в преноса механизма на „проекция­та”. Ще рече, проецираш, пренасяш, прехвърляш върху другия онова, което се съдържа в самия теб; пренасяш върху другия собствената си личност, собствените си сим­воли, комплекси, минало; пренасяш върху другия (един прост пример) положителните или отрицателните сим­воли на майката, бащата, а след това действаш или реа­гираш на действията на другия в зависимост от тези про­екции.

Другият, естествено, прави същото, в резултат на кое­то около човешките взаимоотношения се наплита гигант­ска мрежа от противоречиви и несигурни чувства, оче­видно лишени от всякаква обективност.

Защото в края на краищата заради проецирането ние винаги виждаме в другия някой друг. Което е доста объркващо, ако се замислим. Вярваме, че получаваме от другия обективни „информации”, а в същото време ги декодираме чрез информациите на собствения си орга­низъм. И както можем да си представим, получава се хубава бъркотия. А какво става с чувствата, които про­явяваме по време на психоанализа или просто във все­кидневието?…

Тук възниква един въпрос: защо този механизъм се нарича „проекция” в ежедневния живот и „пренос” в пси­хоанализата? Лично аз нямам представа. Може би ана-

литиците държат да се изразяват „по-изискано”? Или искат да отделят психоанализата от живота, да се чуди човек защо?

Странен сепаратизъм…

Изправени сме пред нещо учудващо: да си представим, че една жена обича един мъж. Ще кажем, естествено, че става дума за любов. И да си представим, че същата жена обича своя психоаналитик. В такъв случай ще говорим за „пренос”. Ще обявим, че тя „си въобразява”, че обича, докато всъщност просто проецира баща си или майка си, или дадена ситуация от детството и т. н.

В живота:                                                                                                                                                                                          Жена

В психоанализата: Жена

Мъж = Любов Мъж = Пренос

Но защо любовта (или враждебността) да са истински в живота и неистински по време на психонализа?

Обратно, да си представим сега, че аналитикът обича някоя жена: заявяваме, че става дума за любов. Ако оба­че същият този аналитик се влюби в своя „пациентка”, тогава ще заговорим веднага за „контра-пренос”.

Не е ли учудващо?

Любовта в живота се превръща в „пренос” в психоана­лизата. Но да уточним: става дума или за любов, или за пренос. Или няма истинска любов и имаме „пренос” и в живота, и в психоанализата, или няма пренос и става дума за любов.

Тук пренос, там любов. А ако двете неща са близнаци? Или просто синоними? Ако една любов, колкото и да е огромна и където и да се проявява, не е нищо друго освен „пренос” на нещо върху някого? Но пренос на какво?

Проекциите или преносите са факт за всички хора без изключение. Всеки „пренася” върху останалите цялото

си минало, във всеки момент, при всякакви обстоятелст­ва. Означава ли това, че сме неискрени към другите? И че хшед като чувствата не са нищо друго освен преноси, човечеството разиграва един гигантски фарс?

И все пак си казваме, че истината сигурно съществува някъде. Докъде трябва да слезем или да се издигнем, за да я открием?

Истинската любов е изключителна рядкост, без зна­чение къде се проявява. Защото тя се ражда само и един­ствено от дълбоката прилика между душите. Или не се ражда изобщо. Нека си кажем, че всяка любов, достойна за това име, е винаги „религиозен пренос” на безкрая и на вечността върху любимия човек.

В заключение…

„Преносът” е част от живота. Човешките взаимоотно­шения гъмжат от проекции или от преноси, което е едно и също.

А аналитикът? Той трябва да се старае да не показва евентуалния си пренос… поне не прекалено! Трябва да съумее да го преустанови, да не афишира (прекалено) чувствата си, защото е очевидно, че и той прави преноси, та дори само като проявява добра воля, изслушва, съчув­ства, желае да помогне. Нужно е да дозира максимално външния израз на чувствата си. Защото и той изпитва симпатии, антипатии, безразличие, любов… Поради това по време на личната си психоанализа се е научил да осъзнава и да разнищва докрай собствените си проекции.

Впрочем ако „преносът” на аналитика стане прекале­но видим, „пациентът” пръв ще го забележи и работата ще забуксува, ще се обърка с всички неминуеми услож­нения.

Междувпрочем…

В психоанализата съществува едно друго понятие, така наречената „добронамерена неутралност”, която май е по-добре да оставим в музея на старата психоанализа. „Добронамерената неутралност” е била препоръчвана на всеки начинаещ аналитик. С други думи, да не показва чувствата си, да не се показва. Как обаче на практика да сме едновременно неутрални и добронамерени? Още повече, че понятието „добронамереност” намирисва на патернализъм, дори на снизхождение, което ни води да­леч от неутралността.

Излиза също, че докато участникът „проецира”, пре­нася върху аналитика различни чувства, аналитикът не бива да изпитва към него абсолютно нищо.

Вярно е, че ако аналитикът отговаря на агресивността с агресивност, на любовта с любов или с отказ, работата е обречена на провал. Същото важи впрочем и за всеки­дневния живот.

Къде е тогава разделителната черта?

Да се върнем на преноса

Това понятие напомня за транспорт, за преместване на нещо в посока към някого. Как стоят нещата не само при психоанализата, но и във всекидневието, когато не­прекъснато проявяваме някакви чувства? Какво „пре­нася” един баща върху детето си и обратно, съпругът върху съпругата, и обратно, подчиненият върху начал­ника и т. н.?

Няма жена, която да не търси, освен всичко друго, и баща, брат или син в мъжа, когото обича. Също както не съществува мъж, който да не търси майка, сестра, дъще­ря в любимата жена. Ето как всеки от нас „пренася” върху другия своето минало, гъмжащо от несъзнавани жела-

ния, избледнели спомени, носталгии, съжаления, призит ви за сливане и стремежи към онзи безкрай, за който копнее човешкото сърце. Ето какво ми разказа една жена:

- Всеки път, когато се разделях със съпруга си, дори само за да отида на кино, изневиделица ми се явяваше тревожно видение: представях си майка ми, вдовица (каквато беше всъщност), как седи самичка у дома си и изпитвах усещането, че съм я изоставила, за да се омъжа. Вярно е и друго – често имам чувството, че съпругът ми, който е много добър и ми вдъхва голяма сигур­ност, ми е нещо като майка; тогава ми се ще да се гушна в него, да ме люлее и успокоява…

Странно нещо…

По време на психоанализа участникът проявява безраз­личие, страст, любов, враждебност, непрекъснато пре­минава от едно чувство към друго. Освен това се оказва, че когато изпитват истински силно чувство, хората като че ли го насочват не към този, за когото си мислят, а към някой друг. Но към кого? Кои символи въплъщава този фантом? И кои символи пренасят родителите върху децата си и обратното, мъжете върху жените и обратно­то? И защо се променят чувствата, когато истинският човек престане да отговаря на символа, който е бил пре­несен върху него?

Вечното завръщане

Всеизвестно е, че често изживяваме повторно, насочвай­ки ги към аналитика, минали емоционални ситуации или

душевни процеси, от които са ни останали спомени, трав­ми, в които са участвали хора-символи. Всеки психоана­литик знае това от практиката си. Но не става ли също­то и във всекидневието ни, и то непрекъснато? Осъзна­ването на това вечно завръщане към някогашните ни чувства, „пренесени” върху околните, би довело до лесно разбираем страх… но и до освобождаване на дълбинния ни „Аз”, отърсил се от двусмислието, което изкривява отношенията ни с другите.

Така в психоанализата, както и в живота, връзката между две личности (особено ако чувството е силно, все едно дали е положително или отрицателно) често при­надлежи към несъзнаваните фантазми и обикновено е повторение на изживявания от детството. Когато осъзна­ем как става това, ние можем да стигнем до истинската причина за поведението си, което почти никога не отго­варя на нашата дълбинна и истинска същност.

Сещам се за един пасаж от Готфрид*:

„Ето как за всички стана явно и очевидно, че предобродетелният Христос се върти като ве-тропоказател и се прегъва като парче плат. Нагажда се към сърцето на всеки, свиква и с ис­креността, и с измамата. Той винаги е това, което искаме да бъде…”

Тоест?

Случва ли се понякога аналитикът, бащата, майката да бъдат отъждествени с някой бог или богиня? Случва се ежедневно. Всеки ден ние „пренасяме” върху майката или бащата, съпруга, съпругата или любимата, върху анали-

* Става дума за поета Готфрид от Страсбург (ХП-ХШ в.), оставил дълга незавършена поема, озаглавена „Тристан”.

тика си един „обожествен” образ: образа на всемогъщо божество или богиня. Достатъчно е да си припомним страстния влюбен, който преобразява в недостъпна кра­лица някоя безлична блондинка и едва много месеци по-късно си дава сметка за сторената грешка. Вероятно този мъж е „пренасял” и „пренасял” своята Анима… докато мечтата му се е сринала и той се е озовал отново в една действителност, която трудно може да се обожестви.

Колко силно е вкоренена в сърцето ни потребността да се видим в другия, за да се съединим самите ние в неразривно цяло!

Затова, когато извършваме „пренос”, ние „преливаме” в другия мощни символи. Кои ли? Всички, които са част от човешката душа: символите на Бог, на бащата, на майката, на силата, нежността, обичта, слънцето, спаси­теля… Случва се обаче положението да се обърне и тога­ва другият се превръща в символ на дявола, на отхвърля­нето, изоставянето, презрението… По големите вечни символи на човечеството са израснали хиляди разклоне­ния, подобно на клоните по ствола на дървото.

В края на краищата другият се превръща в това, кое­то искаме да бъде, както Христос на цитирания по-горе поет. Целият живот се върти около този вид двусмислия и фалшиви релационни ситуации, които пораждат бога­та гама от чувства и поведения, понякога напълно не-съответстващи на обективната действителност.

За да си дадете сметка за това, достатъчно е да се „вслу­шате” в себе си във възможно най-обикновената ситуа­ция – например спрял ви е полицай. Опитайте се да раз­нищите гамата от чувства, които „пренасяте” върху него и върху себе си през няколкото минути на проверка на документите. А той, какво пренася той върху вас в зави­симост от пола ви, външността и реакциите ви? Защото и двете страни могат да вземат другия за когото и да е, за какъвто и да е символ, само не за това, което наистина е.

Всеки с ролята си?

Обикновено в процеса на психоанализата аналитикът трябва да се придържа към ролята си на анализатор, а участникът към ролята си на участник. Може да е жалко (и аналитикът сигурно най-много съжалява), но е така. Вярно е: мнозина трудно биха приели факта, че анали­тикът им е обикновен човек – мъж или жена, просто за­щото пренесеният върху него символ (бог, майка, баща, спасител и т. н.) не съответства на обикновения мъж или жена, които живеят като „всички нас”.

Подобни реакции са често явление в процеса на психо­анализата поне докато преносът не се освободи от своя­та двусмисленост.

Къде всъщност е истината?

Вярно е, че отношенията с психоаналитика често са из­ключително благоприятно „място” за проява на силни чувства; дали ще ги наричаме преносни, или не, е напълно без значение.

Благоприятно място за силни чувства? Несъмнено, особено ако се открие „прилика” между аналитика и учас­тника. Не търсят ли и двамата онова „сливане” на души­те, което единствено може да ги доближи до непостижи­мата човешка мечта: преоткриването на изгубеното един­ство?

Обратно на разпространеното мнение, може би точно в процеса на анализата се проявяват най-истинските чув­ства, когато, разбира се, стигнем до дълбинната работа и преодолеем двусмислията, наречени пренос.

Дори бихме могли да кажем, че аналитикът трябва да се отпусне и да разкрие собствените си чувства, вместо да ги потиска или изтласква, без все пак да ги излага напълно на показ. Защото едно видимо положително

чувство потапя участника в „мистичната” топлина, от която се нуждае, за да поеме по пътя към непознатото. И защото психиките на двамата улавят излъчването на един и същ архетипов източник подобно на електроните на антената, които трептят на същата честота като ра-диовълните. Какво да се прави, така е.

Всичко зависи от таланта на психоаналитика. Защото законите на живота и на психологията са прекрасни, но за съжаление приложението им често пъти е истинска катастрофа.

А и за кои закони става дума?

В психоаналитичната практика е налице една непри­ятна тенденция към ограничаване на „преносното” чув­ство – то е все едно да сведем повърхността на кръга до обикновена права линия и да я обявим за нещо отрица­телно и инфантилно.

След като символът е резултат, производно на над-съзнаваното, канал към бездънни дълбини, то тогава чрез него аналитикът и участникът общуват отвъд думите и техниките единствено чрез „мистичен” обмен.

В крайна сметка…

Това показва до каква степен е безсмислено да се опит­ваме да отделим изпитаните по време на анализата чув­ства от изпитаните във всекидневието.

Определяйки като „преносни” чувствата, възникнали в психоаналитичния процес, ние показваме, че сме без­силни да разберем същността му. Аналитикът и участ­никът са потопени в един и същ архетип, те получават от него една и съща информация, в края на краищата и двамата търсят отговорите на все същите големи въпроси.

При психоанализата, както и навсякъде другаде, лю­бовните чувства са проявление на „нещо”, огромно като

морето. Те показват наличието на извор, недостъпен, но съществуващ. Така чувствата преминават далеч отвъд твърде лесните тълкувания на „преноса”, свързани с ба­щата, майката, едва ли не с цялото семейство.

При това положение дали не трябва да смятаме за истински вярно онова, което обикновено представяме за невярно?

Освобождаването от двусмислието

По принцип чувствата са ни временно отстъпени, а не дадени веднъж завинаги. Те не са постоянни, а се колеба­ят, променят, развиват, постепенно съзряват дотолкова, доколкото сме престанали да проецираме преживявани­ята от детството си.

Обикновено в края на психоаналитичния процес чув­ствата стават неутрални. Участникът запазва само пове­че или по-малко вълнуващия спомен за един дълъг път, извървян заедно с аналитика. Но не е ли така и в живо­та? И все пак, макар и рядко, ако аналитикът и участ­никът са установили дълбока прилика помежду си, възможно е чувствата да се задълбочат и да придобият траен характер.

Ето го прословутия „пренос” – понятие, толкова неус­тановено и толкова всеобхватно, разпростряло се над всички човешки усещания и чувства, без значение кое ги е породило.

След като имаме „пренос” навсякъде и във всичко, налага се да „прочистим” чувствата си от затормозява-щите ги наслагвалия – детски спомени, носталгия, съжа­ление, Едипови и други комплекси – и да им придадем най-благородната символична стойност, впрочем един­ствено вярната, като потърсим религиозната връзка с другия. Едва тогава у нас ще избликне пленената енер­гия и ще усетим истинската си свобода.

ДЪЛГОТО БДЕНИЕ

Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация” на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.

Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление пре­минава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.

Под погледа на разгневената душа

На дъното на психиката ни, под постепенно натрупвани­те надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа – наше­то „ядро”. Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети”, най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произ­тичат вътрешната обърканост и психическите деформа­ции, афективният хаос, стесняването на интелекта.

Понякога през юношеството правим опит да се раз­бунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушител­ност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикас­но само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.

Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „раз­гражда” и се изгражда „наопаки”. А в това време душата му чака. Докога ли?

Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не на­помня ли това действията на някогашните и на съвре­менните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изу­мителните пътища на новата психология”. Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек”.

Около аламбика

Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за на­гряването на „философското яйце”. То представлява хер­метично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък”.

Алхимикът тръгва от една „проста” суровина, от коя­то ще извлече сярата и живака – мъжката и женската енергия. От тях един ден, след добавяне на стабилизира­щи соли, ще получи „философското злато”.

В психоанализата също се тръгва от някаква сурови­на – видимата част на личността, съдържаща най-разно­родни комплекси и други съставки, задължително „про­сти” в сравнение с тези, които евентуално ще я оформят в завършения й вид.

Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва меж­ду мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата. В алхимията това се изразява във взаимодей­ствието между разширилата се сяра – мъжкия елемент, и концентрирания живак – женския елемент. Що се от­нася до психоаналитика, своеобразният съвременен ал-

химик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняра, който поддържа запаления в пещта огън…

Космическа пещ (стара гравюра).

Тези, които прекъсват…

В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден” и оттам – несъвършен.

Прекъсването на психоанализата е точно такова „недо-носване”. Впрочем то може да се окаже и полезно за се-беобновяването, стига последното да продължи чрез се­рия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енер­гия.

Всичко зависи от това какво искаме от психоанализа­та. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето”, при който „ляво­то не знае какво съдържа дясното…” (Юнг).

При всички случаи „дългото бдение” се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Един­ството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая”. Така е, но до момента, в който изтласка богатст­вата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията” на възрастните.

Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика” и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, не­прекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.

Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които во­дят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пре-

секат в центъра на лабиринта, другият тряова да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защо­то, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информи­раните хора отъждествяват с бягство от живота, непре­одолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още… Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.

Поддържане на топлината

Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. фи-лалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата” психоанализа.

„… тайният вътрешен огън е божий инструмент и ка­чествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (…) той е степенуван (…) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмно­червена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванай­сет часа… (…) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено… (…) поддържайте огъня, докато премине през всички цвето­ве и накрая стигне до белия.”

филалет продължава:

„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото…”

Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от все­кидневните задължения. Никога да не се избързва.

Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависи­мост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек” и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.

Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е един­ствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно пла­ване” изключва всяко „насилване” на личността, всеки натиск или груба намеса.

Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги раз­деля. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и соци­ални принципи.

Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на еле­ментарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми”. Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на еле­ментарните частици гигантско ускорение, при което по­следните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.

Това кратко отклонение има за цел да покаже разли­ката между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури – и оттам да срав­ни бавната, постепенна, „поддържаща топлината” пси­хоанализа с волунтаристичната и „дивашка” психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван”, без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.

фаталната раздяла

Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привър­зани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функцио­ниране на предприятието изцяло зависи от съюза им.

Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа” започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъс­кват, докато се превърнат във „врагове” и начело на пред­приятието остане само той или тя. Тогава предприя­тието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс” за сметка на другия полюс.

Да пренесем примера в алхимията: докато са разделе­ни, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският по­люс) не могат да произведат никакви метали, да не гово­рим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.

При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.

Но истината е, че в „мъжко” общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато мал-третира своята Анима, тъй като всяка „женственост” у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга рабо­та, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзи­дателен полюс).

Мъжът е „виновен”, че има Анима, жената – че прите­жава Анимус.

С течение на времето всеки от тях заприличва на пред­приятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).

Така сигурността на човека (мъж или жена) е започ­нала да зависи от „раздуването” на едната половинка:

мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.

Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла” благодарение на компен­саторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.

Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се по­лучава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бра­косъчетание” двата елемента умират като отделни уча­стници в реакцията, за да се роди нов живот, нова мла­дост, също както във физиката материята и антиматери-ята се унищожават взаимно, отделяйки голямо количе­ство енергия.

С други думи, „бракосъчетание” и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно”, за да се възродят във вечността, слети в една душа!

Да пожертваме нещо от себе си

Някои жертви са невъзможни без продължителна пси­хоанализа; например пожертването на онова, което са наричалирегуопа – театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертване­то му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътреш­ната значимост” (Мишел Казнав). Става дума за възмож­но най-важната промяна, за излизане от отколе наложе-

ния от „патриархалните” закони път, който не води до­никъде, освен до моделирането на някаква личност, чес­то пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.

И навлизаме в етапа на положителната разрушител­ност.

Вдъхновителите

Чувството за лична идентичност не произлиза от Аза, както е прието да се смята, а от Анимата при мъжа и от Анимуса при жената. Анимата е вдъхновителката на съзнанието при мъжа, Анимусът играе същата роля при жената. Само ако освободи своята Анима – душата за­творничка, мъжът може да се устреми към по-висши състояния на съзнанието. Същото се отнася и за жената и нейната душа – Анимуса.

Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат раз­брани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика” без връзка с външния свят. Го­ворим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разпо­ложен източник, от който получаваме „информация”. Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и жен­ски) не са в състояние да долавят нормално излъчвания­та му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емул­сия, пред която е поставен например червен филтър, бло­киращ синята светлина.

Последното действие на пиесата

Това е действието на спонтанния „взрив”, който „се случ­ва”, който „става” от само себе си. „Връхлита” ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли мно­жество отделни „мехурчета” започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.

Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се на­блюдава най-силно развитие и реорганизиране на афек-тивността и интелекта.

Тук отново се налага да направим паралел с алхимия-та – философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобре­ното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност” (Арно дьо Вилньов, алхимик).

На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в зна­ковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите” символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, кои­то оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на ко­лективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?

Процесът на „индивидуализация” се изразява следова­телно в спонтанното осъществяване на цялостния чо­век, който се съдържа в нас, като ирационалното, разби­ра се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функци­онира, след като частите й отново са заели първоначал­ните си места.

ЕПИЛОГ: ПОЛОЖИТЕЛНАТА РАЗРУШИТЕЛНОСТ

Стигнали дотук, този или тази, които извършват психо­аналитичното пътешествие, преминават през една врата -вратата на положителната разрушителност.

Ето какво казва един четирийсетгодишен директор на предприятие в края на своята психоанализа (след дълго мълчание, тихо и бавно):

- Не знам какво ми става. С мен става нещо, което не съм подозирал. Сякаш правя фантас­тично откритие. Да, нещо гигантско се разкри­ва пред очите ми; каква светлина!… Светлина и никакъв страх от това, което виждам. От как­во още да се страхувам? Да не остана сам? Да не ме отхвърли обществото?… Имам чувството, че светът се е преобърнал. Не може да се опише с думи. Би трябвало да се изрази с музика. Пълно скъсване със стария свят… Чувствам се като… като измит, като нов, пълен с енергия, с жела­ние за творчество, вдъхновен; старият ми свят е толкова жалък и тесен, че… Ако се върна на старата работа, ще обърна всичко с главата на­долу; писнало ми е от тези безкрайни съперниче­ства, агресивни надпревари, от тези „мъжаги”, тези хищни мъже и жени, превърнали живота в битка на мъже срещу мъже. Откакто започнах психоанализата, се разбунтувах срещу невротич­ната власт на мъжете, упражнявана от всички, и от мъже, и от жени. Повече не искам подобно нещо в моето предприятие, в ничие друго пред­приятие! Отхвърлям го. А ако се окаже невъзмож-

но, ще подам оставка, ще потърся нещо друго. Всъщност изведнъж открих вътрешната власт, властта на душата. Не ми трябва вече този свят без душа. Ще потърся жената в себе си и другаде, истинската, мъдрата, Великата Майка. Оста­налото не ме интересува, не ща и да чуя за него. Край, Истината се разкри пред мен внезапно, без предупреждение. В началото на анализата бях буржоа до мозъка на костите. Сега душата ми придоби такава дързост! Мили Боже, направо е фантастично… Каква свобода!.. И какво пътеше­ствие!… Какво ще стане с бившите ми партньо­ри и приятели, дали ме обичат, или не, дали ме приемат, или не, всичко ми е напълно безразлич­но… Това може да се изрази само с езика на музи­ката или на поезията…

Какво да кажем за усещанията на този мъж, неспосо­бен да изрази с думи новото си душевно състояние?

Разрушителността – нека го повторим – може да се до-’ стигне само след продължителна работа и след като сме опознали напълно и в дълбочина светът, който напус­каме.

Опитът да я проумеем отвън и по рационален път е обречен на пълен провал.

Разрушителността не е следствие от отвращението ни от света, а от коренна вътрешна промяна. Тя е осъзната действителност, източник на абсолютно нова информа­ция. Тя е окончателният и най-рафиниран стадий на ду­шата, в която е съществувала и дотогава, но в латент­но състояние.

Разрушителността е област на страстта, на екзал-тацията, на топлината и на активната религиозност. Колко далеч сме от „мъдростта”, която често не е нищо друго освен приглушено отчаяние.

Един „голям” разрушителен сън

Ето съня на мъж, подложил се на психоанализа (или по-скоро на „мета-анализа”). Важните елементи са напеча­тани с нормален шрифт.

- Беше ми възложено да защитавам континен­та Хиперборея. Намирах се във вътрешността му, отвъд арктическия полярен кръг. Носех уни­форма на летец изтребител; самолетът ми, го­тов за атака, бе на две крачки от мен. Стоях в очакване с чувството, че съм единственият ле­тец изтребител, защитник на Хиперборея. Не ставаше дума за стойност или за качество, а за количество. Бях или си мислех, че съм един­ственият, и това изчерпваше всичко. Разбрах -не знам как, – че към мен се приближава бомбар­дировач с нацистки екипаж със задачата да раз­руши Хиперборея, контитента предател. Изле­тях и бързо се озовах под бомбардировача. След виртуозни премятания успях да обстрелям са­молета, който се разби в пламъци. Близо до мен забелязах огромно въртящо се огнено кълбо. Чув­ствах се прекрасно, в собствени води, неуязвим…

Преди да започнем тълкуването, да извадим важните термини и да цитираме асоциациите на сънуващия: – Хиперборея: ееверен студ, тайнствена територия, изчез­нал континент, вълнуващо място на арктически ледове, на вечност, на йзбистряне, на смърт и възраждане/Кон­тинентът на Великата Майка, на красотата. Царството на Туле, на магията, на другите вселени и на тишината.

Да отбележим, че:

Хиперборея е познато име от античността, легенда­рен континент (а може би наистина е съществувал?), ос-

тавил дълбоки следи в паметта на хората. Това е далеч­ният север, царството на мъглите и на пречистващия студ, на ледовете и на снеговете, това е изгубеният континент, „психическият” континент на себеизбистрянето. Хипер-борея и Атлантида са приказни земи, близки до най-дълбинното у човека, разположени далеч от разума, от материализма, от безликия закон.

Хиперборейците са оставили спомен (легенда или дей­ствителност?) за едно елитно и духовно извисено обще­ство. Континентът им е бил люлката на цивилизацията-майка, от която са се учили останалите народи. Хипер-борея е магическо място, където е живяла Великата Жрица, символ на Великата Майка.

Хиперборейците са обитавали полярната област Туле, мистичното средище на потъналата цивилизация (Туле се намира в северната част на Гренландия).

- Нацистки екипаж: разрушение, огън и кръв. Хитлер-демоничният баща, апокалипсис, залез на боговете, са-танинска религия, магия за болни мозъци, ужас, пречу­пен кръст, опустошаване на територията на духа.

Да отбележим, че:

Съществуват специализирани изследвания на „мистич­ните” корени на нацизма. Първите нацистки апологети са се смятали за наследници на тайните на Туле. Искали са да си присвоят силата на Хиперборейците и да превърнат Германия в нация, способна да „одухотвори” целия.свят, като войната е била просто етап от този план. Първите „посветени” в нацизма (Екарт, Розенберг) са въздействали с илюзиите си върху „осенената” душа на Хитлер и нацизмът се е превърнал в достояние на тайно общество, въобразило си, че е в досег с невидими тайни, вдъхващи енергия на ръководителите му.

Що се отнася до пречупения кръст, той е един вечен магически знак; съществувал е у много от древните на­роди и е олицетворявал свещените сили, направляващи

вселената. Всичко това доведе света до кошмара на вой­ната. В желанието си да покорят света легионите млади арийци се превърнаха в нацистки орди, милиони бяха убивани в името на „одухотворяването”, докато не настъ­пи „залезът на боговете”.

- Във вътрешността на континента: усещането ми бе, че съм проникнал в духовността на Хиперборея, в хар­монията на всички неща и съм станал неразделна част от царството на Туле…

- В униформа на летец изтребител: за мен тя означава принадлежност, подчинение, символизиращо свещената защита на територията на Великата Майка.

-В очакване: бях готов да посрещна потенциалната опас­ност; забележете, че носех униформа на летец, а не бой­на униформа.

- Единственият пилот, количество: не ставаше въпрос за каквото и да било превъзходство, а за усещането за самота, за изолираност в новия начин, по който виждах нещата от живота. Което впрочем бе грешка! И други са част от Великата Майка, все едно дали го съзнават, или не, дали го желаят, или не, и други се опитват да се осво­бодят от собствените си лишени от афективност затво­ри. Как да стигнем до тази нова свобода, без да се вгле­даме в себе си?

-Предател: след поражението на нацистите при Сталин-град „мистичните” ръководители трябва да са имали впе­чатлението, че са предадани от своята магическа боги­ня, която е следвало да поддържа претенциите им за „чи­ста и висша” раса.

- Виртуозни: докато управлявах самолета, правех акро-батически фигури, неизпълними в действителност. Но се чувствах сигурен в себе си, неуязвим.

Да отбележим, че:

Под каквато и форма да се проявява, виртуозността е част от символиката на непобедимия и непогрешим герой.

- В пламъци: това е пречистващият духовен огън, който унищожава осквернителите на свещеното царство.

- Прекрасно, неуязвим: чувствах се отлично и нищо не можеше да накърни усещането ми за сигурност.

Да отбележим, че:

Отново се появява темата за героя, уверен в себе си и в постъпките си, в съдбата и в принадлежността си.

Първо тълкуване

Имаме елементарна Епипова ситуация: сънуващият „уби­ва” бащата (Хитлер, олицетворен от нацистите), за да може единствено той да притежава майката. Но подобно тълкуване е прекалено опростенческо, тъй като:

а) сънуващият е достигнал, овладял и привел в изпълне­ние положителната разрушителност;

б) нацистите (бащата) не се домогват до притежанието на майката (Хиперборея), а до нейното унищожение.

Второ тълкуване

Сънуващият унищожава и пречиства (чрез огъня) дик­тата на бащата-Хитлер. По този начин става съпруг на Великата Майка (Хиперборея).

Продължаваме започнатото по-горе: а) Едипов стадий: синът търси начин да отстрани баща си, за да може единствен да „притежава” майка си, след като съперника вече го няма.

Сведен до отрицателния си аспект, продължително дей­стващият Едипов комплекс може да съсипе живота и ду­шата на човека, да породи страдания, психически заболя­вания, неспособност за действие, вътрешна неустойчивост, безсилие. Едиповият комплекс е нормална ситуация в дет­ството и в пубертета, но се превръща в катастрофа, ако продължи – както често се случва – и в зряла възраст. Мъж, страдащ от Едипов комплекс, или жена от комплекса на Електра е в състояние на постоянна регресия (чрез пове­дението си съответно към жените или към мъжете), б) Стадий на разрушителност: на този стадий отхвърля­ме необоснованите в афективно отношение мъжки зако­ни, за да „се оженим” за Великата Майка, да се съеди­ним с природата, изпълнени с усещането за духовност и за принадлежност към цялата вселена, чиито елементи възприемаме в непрекъснатото им взаимодействие.

Така преминаваме от тесния индивидуализъм към гло­балната афективност, отказваме се от рационалното в полза на душевното.

Неусетно заменяме стадия на Едипов син със стадия на син или на дъщеря, подчинени единствено на вътреш­ните закони на Великата Майка…

Голямата промяна

Какво представлява всъщност Едиповият комплекс, ако не потребността от сливане с идеализираната майка, върху която сме „пренесли” представата си за богиня?

Но майката не е богиня, тя е преходно човешко същес­тво, издигнато до ранга на символ. Ето така объркваме ключа на лампата със светлината й.

Разрушителността, ако стигнем до нея, взривява тази ситуация.

Желанието за сливане с боговете е достигнало до нас от вечността и всеки го носи в себе си още от раждането.

То „се редуцира” в нормалния Едипов комплекс. Разру-шителността взривява комплекса и ни връща към първоначалното усещане за единение с вселената и с Великата Майка.

Необходимо е обаче да си дадем сметка, че става дума за завършек, за достигане до върха на пирамидата; а това предполага предварително възстановяване на вътрешни­те „системи от проводници”, както и реорганизация на афективността.

Тогава вече затворите разтварят вратите си. Посоката е необратима – очаква ни действената свобода, в която живеят синовете и дъщерите на Великата Майка. В ду­шите ни се възраждат величието на женското начало и устремът към най-висшите духовни ценности.

Materia Prima

Не вярвам да съм споменавал в някоя от другите ми книги поемата за Девата, цитирана от алхимика фулканели в „За­гадката на катедралите”. Моли за извинение, ако се повта­рям, въпреки че красотата на текста е достатъчно силен аргумент. Мисля, че тези редове са естествено продълже­ние на съня за Хиперборея и за „Великата Майка”…

Господ ме облада в началото на пътя си. Съществувах преди всяка друга земна твар.

Още нямаше бездни, а аз бях зачената. Бях там, когато подготвяше свода небесен;

когато закрепяше въздуха над земята;

когато насочваше водата към изворите;

когато затваряше моретата в границите им

и налагаше закона си на водите,

за да не излизат от руслата си;

когато наливаше основите земни,

с него бях и всичките неща видях…

Седма глава

ЛЮБОВТА – СВОБОДА ИЛИ БУРНА НОЩ?

Когато направите от двете същества едно и направите вътре да е като вън, и горе да е като долу; и когато съберете мъжа и жената в едно, за да не е повече мъжът само мъж, нито жената само жена, едва тогава ще влезете в царството.

Евангелие на Тома

Може да изглежда парадоксално глава, посветена на любовта, да бъде включена в книга за вътрешната сво­бода. След като в повечето случаи любовта (между два­ма души) се оказва просто един афективен затвор, какво място има в нея свободата на душата и на ума? И при какви условия?

Любовта-затвор има множество проявления: любов-капан, любов-фаталност, любов-болка, любов-самота, любов-разрушение, любов-унищожение, любов-ностал-гия, любов-натрапливост, любов-възраждане, любов-пре-вращение, любов-човекоядство, любов-обсебване, любов-изключение, любов-изгаряне, любов-Едип, любов-смърт, любов-поток, любов-водовъртеж и т. н.

Макар да са все затвори, тези видове любов често са благославяни от мъжете и жените, изпитали страстите и

болките им. Съществува и търсеща любов, временна любов, любов-промяна, любов-очакване, любов-съмне-ние, любов-надежда, любов-илюзия, любов-халюцинация.

Има и любов към любовта, любов към себе си и про­изтичащото от нея желание да не те отблъскват, да те приемат, да те признават, да се чувстваш обичан незави­симо на каква цена.

Съществува и потребността по-скоро да обичаме, от­колкото да сме обичани. Или обратното. Съществува любов между двама души и любов към целия свят. фор­мите на любовта са толкова разнообразни, колкото и нерв-но-психическите системи. Но дали в крайна сметка се вкопчваме в любовта или в илюзиите, които тя подхранва?

Много форми на любов не са нищо друго, освен пълно отрицание на вътрешната свобода. Не само това: в тях има толкова двусмисленост, че е наистина трудно да отделим истинското чувство, да разберем кога и дали изобщо сме престанали да обичаме себе си в лицето на другия.

Любов и разрушителност

Силната любов е вид разрушителност. Тя не се съобразя­ва със „закона на бащата”, а с вътрешната си истина. И това е логично: любовта, която като че ли блика от неве­роятен източник на енергия, е била канализирана и вприм-чена в мрежа от социални закони, въведени от патриар­халните моралисти, била е облечена в нелепи церемони­ални одежди (как ли би изглеждала сватбата, ако се про­веждаше в атмосфера на тишина и самовглъбяване?)

В наше време се наблюдава стремеж към някаква все още недоизбистрена свобода на любовта. Подлагат се на преоценка понятията за морал, за притежание, за задължителна вярност и привързаност. Това е разруши­телност в зачатъчно състояние; тя не е завършък на продължително вътрешно съзряване, а хаотично нача-

ло< Макар и при нея да става дума за отхвърляне на ве­ковни правила, наложени отвън от мъжа („бащата”), аргументирани единствено с абстрактното и смътно по­нятие за „дълг”, „чест” и продължение на „името” (!).

Тази разрушителност все още не се основава – далеч сме от това – на вътрешните закони. Но тя така или ина­че съществува и „революционно” отхвърля всички чуж­ди на душата закони, за да се насочи към вътрешната перспектива, тази на Великата Майка.

Впрочем „Тристан и Изолда” на Томас (около 1170) свършва така:

„Тук Томас приключва книгата си. И приветства всич­ки влюбени – мечтателните, страстните, чувствените, и тези, които изгарят от желание, и онези, които го задоволяват в удоволствието, дори и перверзните, как­то и всички слушатели на романа му. (…)

Дано да си извадят поука, та да избегнат непостоянство-то, неправдата, страданието и всички капани на любовта!”

Космическият апетит

Аз честичко сънувам в един натрапчив блян несрещана жена, с която се обичам. Променлива е уж, а много ме привлича, защото най-накрая от някой съм разбран. *

Пол Верлен

Любовта е нещо като търсене на невъзможното. Влюбе­ният безмилостно се сблъсква с граници, които го отде­лят от целта, възприемана като недостижима. Така лю­бовта, този изключителен двигател на човешката дей­ност, поражда и не по-малко изключителни копнежи.

За хората любовта е нещо абстрактно и безлико, тя е просто надежда. Тя напомня на газ, идващ от другаде и проникващ в най-тясното жилище, дори при затворени

•Преводът е на Атанас Сугарев.

врати, но невидим за човешкото око. Затова хората я търсят пипнешком. Катедралите, поезията, живописта й посвещават химните си. Съвременната физика я издирва в материята, радиотелескопите прослушват небето в очакване на далечни послания и улавят светлината, ро­дена заедно с нашата вселена.

Ето как търсенето на любовта във всичките й форми ръководи планетата.

„Любов” е думата, която употребяваме и за да изра­зим афективните си афинитети – една усмивка, размене­на с непознат(а) на улицата, и ако не е прекалено нара­нена, душата засиява. Как да обясним това припламва-не, породено от нещо толкова обикновено?

Какво търсим с помощта на това, което наричаме „лю­бов”?

Ако любовта е някакъв „космически апетит”, то до нас достигат само неговите ограничени, смешни, промен­ливи и плахи прояви. Защо е така? Дали пък източникът не е толкова силен, че можем само да пелтечим несвърза­но и да се лутаме около него?

Защото някъде трябва да съществува обективен източ­ник, мощна разпределителна „централа”, архетип, който ни моделира, информира и отключва многообразните прояви на най-странното явление, ръководещо човечес­твото… Но кой е източникът?

От Изолда до…

Този, който се изгубва в страстта си, губи по-малко, отколкото онзи, който е изгубил страстта си.

Свети Августин

Понякога любовта поема по пътя на приказно пътеше­ствие – пътешествието на страстта. Заслепяваща, все-поглъщаща, привидно абсурдна, изтласквана от модер-

ното европейско несъзнавано, осмивана от морализато­рите и уеднаквените души, страстта е в отстъпление. Често си изграем на страст, но престанахме да й се отда­ваме. Мъчим се да се убедим, мамим самите себе си, твърдим, че сме обзети от страст, но вече не изпитваме нейното дълбоко и мистично изгаряне. Тогава проеци-раме тлеещия у нас огън върху така наречените любов­ни филми, върху телевизионните сериали с техните без­жизнени герои и героини. И изживяваме страстта по съвместителство.

Страстта вече е загубила дяволската си сила. Прини­зена е до първичните инстинкти, до елементарната гени-талност, при която очевидно несъзнателно се търси „нещо друго”.

Дори начинът, по който се говори за нея във вестни­ците, списанията и медиите, доказва нейната незначи­телност.

Екзалтацията на Изолда, царска дъщеря и дете на Ирландия, се превърна в студенина – студенината на же­ните, подчинили се на социалните догми и на „закона на бащата”.

А Тристан прие образа на „сваляча”, несъзнаващ, че търси „друг свят”, който дори не може да си представи.

Защо и какво кара европееца да изтласква страстта и същевременно да се стреми към нея?

На първо място един парадоксален абсурд. Средният европеец изпитва несъзнателна омраза към любовта изобщо и към страстта в частност. Той не понася хората, които показват, че са щастливи – защото са влюбени или по друга причина. Точно както не понася онези, които афишират безразличието си към установените норми и общоприетите навици. Лишеният от вътрешно щастие човек ненавижда щастието на „надарените” с чувства. Той всъщност мрази онова, което подлютява дълбоката му рана и събужда копнежа му по неосъществената любов и несбъднатото щастие.

Много специалисти по клинична психиатрия опреде­лят страстта като опасно отклонение. Така ли е в дейст­вителност?

Страстта е опасна за афективно слабите хора, стига, разбира се, да са в състояние да я изпитат. В подобни случаи тя е довеждала до убийства и до самоубийства, до вманиачаване, до физическа и психическа деградация.

Но по принцип тя е пътуване за онова „другаде”, къде­то ни очаква единението; тогава нагоните се превръщат в духовност и двама души се сливат в едно, изпитвайки усещането, че вечността е нещо възможно.

Свободата

Безсмислено е да търсим в страстта каквато и да е лична свобода. Тя никога не е съществувала. Страстта и свобо­дата на Аза са напълно несъвместими. Партньорите ста­ват отново свободни, когато всеки от двамата възвърне себе си, което впрочем означава край на страстта и на осъщественото сливане.

Така страстта затваря хипнотичния си кръг. Но меж­дувременно са се родили най-прекрасните стихове, най-възвишената музика, най-дълбоките философии, най-съвършената архитектура. Независимо от своята мимо-летност страстта носи в себе си огромно богатство.

Впрочем прекрасно е, че докато е жив, човек е готов да къса листенцата на маргаритката…

Кой е предразположен?

Съществуват толкова форми на любов, колкото и видо­ве нервнопсихически системи и темпераменти. Но нико­га не може да се твърди със сигурност, че видимият тем­перамент е истинският. Някои поведения само компен-

сират изтласквана или непозната форма на темперамент. Има хора например, които се представят за „материали-сти”, докато всъщност материализмът им-служи за па­раван на несъзнателно предусещана духовна или религи­озна склонност.

По същия начин много „духовно извисени” индивиди’ се самозалъгват, че са такива, въобразявайки се, че така могат да избягат от всекидневието или от афективните си трудности.

Но душата мълчи, докато не настъпи нейният час. И някой ден това се случва. Тогава тя отново заема полага­емото й се място или отново бива изтласкана по волята на социалните и нормативните обстоятелства.

Човешката душа е поначало религиозна. При здрава­та личност тази склонност служи за основа на най-възви­шените страсти. Към тях са предразположени обикнове­но интровертните индивиди. Но прекалената интроверт-ност може да означава, че екстравертността е потискана от социалния и възпитателен климат. По същия начин и прекалената екстравертност е подозрителна, защото обикновено компенсира изтласкана интровертност.

Нагоре по стълбата

Неоспорим факт е, че всеки по силите си се стреми към лично усъвършенстване, което може да се осъществи един­ствено след смъртта на „малкия Аз”. Всеки желае да „се изкачи” на по-високо стъпало. При повечето хора стре­межът към духовност е недоразвит и бързо се притъпява в сивото им, банално, привично съществуване с вътрешен живот, подчинен на догмите и нормите на всекидневието. При други мълнията на „преображението” проблясва след някое заболяване или след досег със смъртта. И угас­ва с възобновяването на предишния, обичаен начин на живот.

Но фактът остава: всеки, несъзнателно желае „смърт­та, която ще го преобрази”. А страстта е единственият път дотам, естествено според „стъпалото”, до което е достигнала, според това дали става дума за човешка лю­бов или за любовта на мистика към Бог. Но процесът е еднакъв: умираш, за да се възродиш в един различен свят.

Анимус, Анима и страсти

Нека припомним:

Анимата при мъжа. Полюс на възможните страсти. Полюс на женското начало. Център на творчеството, на вдъхновението. Вътрешен живот. Вътрешна сила и сво­бода. Потенциален героизъм, святост, любов. Душевна слава. Светлина. Източник на дълбинна интелигентност. Източник на мистично общуване с жената, с живота, природата и вселената.

Обикновено майката (и момичетата, и жените от дет­ските години), както и отношението на момчето към нея, са елементите, които формират, деформират или поглъ­щат Анимата.

Анимусът при жената. Полюс на екстравертността. Мъжки полюс. Мъжко начало. Център на есктериори-зираното творчество. Склонност към „борбеност”. Щед­рост. Действено съчувствие. Интелигентност. Екстерио-ризирана свобода. Източник на общуването с мъжа, жи­вота, природата, вселената.

Обикновено бащата (и мъжете, и момчетата от дет­ските години) е този, който формира или деформира Анимуса на момичето.

Диалог между глухи

Това е диалогът на страстните натури с унифицирания свят. Връзката между тях нерядко е напълно прекъсна-

та. Тогава започва разговор между глухи, между прите­жателите на Анима (женския полюс) и собствениците на Анимус (мъжкия полюс).

Ако приемем, че Анимата е полюсът на страстта, можем да заключим, че жената – сама по себе си Ани­ма, е страстна натура, въпреки че страстта й е задушена от някаква социална роля (мъжки полюс), с която тя все повече се натоварва.

Притежатели на Анима са предимно поетите, мисти­ците, духовно извисените, метафизично настроените, на­дарените с богато въображение, ирационалните, роман­тиците, чудаците, хората с развито чувство за трагизъм, топлите, ведрите хора.

Притежатели на Анимус са хората с конкретно мис­лене, трезвомислещите, интелигентните, моралните, ли-неарните, студените, разсъдъчните. Ето защо, въпреки че суетата го кара да смята обратното, мъжът получава светлината и топлината от жената, намираща се вътре в него или вън от него (женски полюс = топлина, светли­на).

Очевидно е обаче, че човешкото същество не може да бъде затворено в строго определена категория. Във все­ки от нас съжителстват и двата полюса – мъжкият и женският. Всичко зависи от широтата на Анимата и от нейната свобода.

Пазете се от изтласканото!

Другояче казано: пазете се от внезапно избухналите стра­сти. Те могат да изригнат ненадейно като вулкан във все­ки момент и във всяка възраст. Понякога помитат всич­ко по пътя си.

Мъжете със силно изразен женски полюс (Анима) са особено предразположени към това. Обясненията са мно­го. Изтласкването на дълбинната им Анима може да се

дължи на „кастрираща”, поглъщаща, обсебваща майка или на прекалено грижовна майка, или пък на прекале­но обичана майка. Неуспелият да преодолее Едиповия комплекс син се оженва за „копие” на майка си. По-късно потенциалната му страст се насочва към друга жена, срещната по волята на случая, върху която той проецира женския си полюс (такъв, какъвто е в момента). Тогава изтласканата Анима се проявява с пълна сила.

Жените, отъждествили мъжкия си полюс с бащата (прекалено властен или обожавай баща), се омъжват за неговото „копие”. Впоследствие те могат да изпитат невъздържана страст към мъж, който ще „попълни” накърнения им мъжки полюс.

Други примери

Мъжете, чийто мъжки полюс (Анимус) е бил хипер-трофиран от бащата (вдъхване на стремеж към „власт­та”, насочване към бизнеса, строго възпитание, даване предимство на социалните отношения, на хорското мне­ние и т. н.), обикновено изтласкват своята Анима. Те се женят за мъжкарана или за безлична жена, която да до­минират. Освен ако не се оженят за копие на собствена­та си майка, при която са намирали убежище от бащино­то възпитание. Страстта на такива мъже е прекалено притъпена, за да се прояви. Но ако се пробуди…

Жените, погълнати от майките си, изтласкват мъжкия си полюс. Тяхната екстравертност е слаба или нулева. Обикновено се омъжват за кротък човек, който се отна­ся към тях „майчински”. Проявяват страст към мъже-стветните, понякога груби мъже, на които се подчиня-ваъ

Нужно ли е да казваме колко много мъка могат да причинят подобни често срещани ситуации (с техните безброй варианти)? В това отношение понятието „страст” възприема първоначалното си отрицателно значение на „страдание”.

Загадката на вулканичните облаци

Непривикналият към възвишеното го възприема като нещо тревожно и измамно.

Ницше

Какво се случва при някои видимо абсурдни любовни страсти? Подобни явления не се поддават на „класичес­ко” тълкуване. Те не се подчиняват на никаква логика, на никакъв разум, на никакво „нормално” обяснение. Още повече, че всяка страст, под каквато и форма да се проявява и какъвто и да е обектът й, не е нищо друго освен стремеж към обожествения безкрай, който присъ­ства във всяко човешко сърце. Този безкрай възпламе­нява душата на партньорите; той унищожава личната им свобода и ги отклонява от ръководещите ги преди това правила. Тогава те се оказват в обществена изолация -което впрочем им е напълно безразлично.

В такива случаи традиционната психология е безпо­мощна. Само по-задълбочените степени на анализата (превърнала се в „мета-анализа”) могат да подействат, ако се наложи…

Защото никога не бива да се осланяме на това, което виждаме. То е само отблясък, обвивка, вулканичен об­лак; то е обратната страна на нещата, подплатата на дре­хата. Лицевата страна на човека е невидима, тя е разпо­ложена дълбоко под повърхността и трябва да я достиг­нем, преди да се опитаме да я разберем. Всяка постъпка, всяка мисъл винаги представляват нещо друго, нещо раз­лично от „опакото”, което забелязваме първоначално.

Да си зададем отново въпроса: кое е ядрото, кой е ар-хетипът, който ръководи личността като цяло, архетипът, на който се подчиняваме, без да подозираме?

Скандалът на предизвикателството

Знаем, че любовта и страстта понякога поемат по твърде необичайни пътища. Случва се например някой красив, умен, богат мъж внезапно да се влюби в грозна (според нормите!), напълно непривлекателна за повечето хора жена. Случва се и красива, задоволена във всяко отно­шение жена да бъде понесена от течението на страстта си към „грозен” или глупав, или пък недодялан мъж. Млада жена безвъзвратно се оплита в мрежите на любов­та си към много по-възрастен от нея мъж. Младеж се влюбва до полуда в двойно по-стара от него жена. При­мери колкото щете.

Притаена зад завесата, добродетелната публика се възмущава от скандала, от „противоестествената” връзка, прибягвайки до аргументите, услужливо подадени й от обществото. Така се стремим да вкараме в релси всичко, което се отклонява от правилата ни. Чувстваме се по-сигурни, когато прилагаме критериите на разума към ирационалното.

И с всички сили се стремим да натикаме обратно в затвора онези, които са успели да излязат от него.

Очевидно е, че в този случай мислим за това, което виждаме, а не за това, което е. Лесно е да обясним какво виждаме. Но дори обяснението да е вярно, то далеч не е изчерпателно.

Дали пък тези страстно влюбени хора не са своеобраз­ни „мутанти”, насочили се към божествените простори (както впрочем всички страстни натури), пренебрегна­ли напълно общественото мнение и законите на тялото? Нали се случва страстите, които наричаме абсурдни, да доведат до трайни и щастливи връзки? Нима едното не оправдава другото?

Тъй или инак тези хора се намират далеч от световете, в които уеднаквяването на индивидите не е нищо друго,

освен сведено до нулата желание за безкрайност. Тяхна­та страст е плесница и предизвикателство. Да ги преслед­ваме ли? Или да ги поздравим?

От магмата до изригването

Изразът „вулканична страст” не е гола фраза. Кратерът на вулкана е само видимата му част. В недрата на земно­то кълбо магмата започва да се топи и да се изкачва към кратера, откъдето ще изригне унищожителният облак от пепел, но и плодоносната лава.

Подобно на вулкан афективността много дълго може да остане в състояние на летаргия и после внезапно да се пробуди. Задушавани от обществените, моралните, рели­гиозните и възпитателните норми, инстинктивните и афективните процеси постепенно „ферментират” и след време избухват в резултат на неудържимия приток на енергия, предизвикан от случайната среща с „другия”. Тогава, ако разстройството на афективното състояние е твърде голямо, са възможни сериозни физически, душев­ни или афективни смущения. Налице е патологична страст, каквото и да е естеството й: любовна, спортна, религиозна и т. н.

Един от признаците на патологичната страст е мор-бидната ревност. Проява на истински канибализъм и вампиризъм, тя превръща другия в затворник и се храни от него. Известно е, че кризите на болезнена ревност могат да доведат до драматични събития, в това число убийства и самоубийства.

Съществуват и така наречените „мистични” кризи -деформиран образ на истинския мистицизъм и на него­вия стремеж към безкрайното. Знаем например, че вся­ка публична личност получава писма, изразяващи налуд-на любов или омраза. Авторите им оглеждат и най-не­значителния отговор, и най-дребния знак от страна на

адресата под лупата на своята страст „от разстояние , лупа, която прекомерно увеличава реалността.

Следователно няма нищо по-двусмислено от страстта. Тя може да преминава от най-висша към най-мерзка форма на любов. Всичко зависи от това дали изживява­щите страстта ще запазят трезвомислието си и способ­ността си да владеят действията си.

Както вулканичната лава наторява почвата, така и страстта си остава най-динамичната активна съставка, най-осмислящият, най-енергичният елемент, който под­тиква хората към постижения, напълно невъзможни за уеднаквените им събратя.

Отречената истина

Само страстно влюбените, мистиците и поетите знаят, че на дъното на човешката душа се е притаил „вкусът към нещастието” (наричаме го така поради липса на друг израз). То е нещо като влечение към небитието, израз на неистовата потребност да се възродим в царството на абсолютното. Човекът несъзнателно призовава онова, което би му донесло подобно нещастие и подобно възраж­дане.

„Нормалният” индивид за нищо на света не би си при­знал, че има нещо общо с този иначе присъщ на всички ни копнеж. И въпреки това масовата публика придава на нещастната любов и на смъртоносните страсти първо­степенно значение. И тайно се наслаждава, когато чете в специализираните вестници и в други подобни издания разкази за невъзможна любов и за болезнени раздели.

Защо легендата за Тристан и Изолда е предизвиквала и продължава да предизвиква огромен интерес, ако не заради „нещастието”, сполетяло двамата идеални влю­бени, заради това, че смъртта им ще ги изведе до светли­ната, която всеки носи в себе си?

Защото няма съмнение, че съществува връзка между любовната страст и преобразяващата смърт. Ето затова тази страст и привлича, и отблъсква. Има ли страстно влюбени, които да не са изричали словата: „Искам да умра в прегръдките ти… да те обичам и да умра от лю­бов… искам да умрем заедно… да заспя с теб и повече да не се събудя”…?

Въпросният „вкус към смъртта” е само зов – да пов­таряме ли пак – към живот отвъд живота, защото няма нищо по-вярно от това, че всяка голяма любов е мис­тична.

И ето че завиждаме на страстно влюбените или ги мразим. Казваме, че са изгубили чувство за реалност. Но за каква реалност става дума? Казваме също, че не са на себе си. Но какво е това „на себе си”, в което живеят останалите? Казваме още, че живеят в друг свят, но кой е този недостижим свят?

В същото време страстта придава чувство на „непобе-димост”.

Влюбените заявяват: „Чувствам, че нищо не може да ми се случи — нито да се разболея, нито да катастрофи­рам, чувствам се неуязвим… любовта ни е по-силна от смъртта…”

И понеже, когато сме влюбени, не се страхуваме от смъртта, изпитваме смътното желание да потънем в нея заедно двамата и да се отдадем на неизразим екстаз.

Любовта прави живота и смъртта съюзници, а не ан-тагонисти. Така стигаме до помиряването на противопо­ложностите.

От Аза към съществото

Всичко дотук показва, че е невъзможно каквото и да е доближаване до ядрото на свободното ни същество без разголването на Аза. До ядката се стига само когато от-

страним натрупаните отгоре й пластове. Ако се замис­лим за „вулканичните изригвания”, описани по-горе, ще видим, че страстните натури пренебрегват напълно ви­димия образ на другия и отгатват дълбинната му същност. В края на краищата се оказва, че където и да погледнем, голотата се крие под дрехите.

„Странните” страстни натури с техните „изригвания” са смятани (в някои общества) за „деградирали”, за загу­били афективните и дори умствените си качества. И те наистина са загубили „качествата” и „праволинейното” поведение, предписвани от благонравието общество.

Това е от голямо значение и може да ни доведе до опас­ни изводи. Във всеки случай един въпрос се налага: не е ли „деградацията” доближаване до дълбинното същест­во? Какво търсят тези, които деградират чрез алкохол, наркотици, мазохизъм, морбидна сексуалност, всевъз­можни извращения? Не се ли докосва до същността си, пренебрегвайки своя Аз, скитникът от бреговете на Сена, за разлика от индивида, изгубил „ядрото си” някъде под измисления си образ?

Съществува, разбира се, цяла гама от „деградации”, като се започне от падението, което отчуждава и убива, и се стигне до очистването на Аза от наслоенията и до откриването на пълноценното и свободно същество.

Изглежда очевидно – но дали е така всъщност? – че не можем да достигнем ядрото си, ако сме загубили човеш­кото си достойнство. Тоест, че всичко зависи от качест­вото на вътрешното ни същество. Всичко произлиза от силата или от немощта на личността. Всичко се корени в детството и в полученото възпитание. Истинското „събличане” на видимия Аз може да стане едва след не­говото най-пълно опознаване, с всичките му слаби и сил­ни страни, с неговите възможности и недостатъци, със страховете и изтласкванията, които са го отслабили. Не сме в състояние да „изтрием” като с гума видимия Аз, ако неврозата го принуждава да се отдръпва от живота,

да се завръща към състоянието на недиференцираност. Не можем да го сторим и ако неврозата поражда у нас илюзорно чувство за могъщество, за неуязвимост и ни тласка към садизъм и високомерие.

От горе на долу

Типични в това отношение са различните форми на ма­зохизъм. И тук имаме стремеж към „сливане”, чиято цена е загубата на индивидуалността. Разглеждан в такъв ас­пект, мазохизмът се разполага на много нива. Сливане­то, към което се стремят големите влюбени, е своеоб­разна форма на мазохизъм – губи се индивидуалност и се постига усещане за божествено единение. Онези, които „потъват” в съзерцание на природата или в слушане на музика, също се отдават на някакъв вид мазохизъм. Же­ните или мъжете, готови да се подложат на мъки и уни­жения от „любов”, също се стремят да „изтрият” своя Аз, за да изпитат усещането, че са част от някакво цяло. Така че е невъзможно да се разграничи висшия от низ­шия мазохизъм; и тук всичко зависи от дълбинното същество и от стойността на „ядрото”, около което се е развила личността.

Съвсем друго нещо е положителното търсене на соб­ствения център, което изисква, нека си припомним, доб­ре да познаваме своя Аз и да притежаваме достатъчно силна личност, за да можем да се лишим от образа, възприет „за пред хората”, от „обичаите” и догмите, на­ложени ни от обществото, и да достигнем до оголеното си същество. В този случай „деградирането” се превръ­ща във вътрешна интелигентност и свобода; сродява се с положителната разрушителност, която разбива вратите на социалните и моралните затвори.

Така е: някои големи влюбени сякаш отчаяно се стре­мят да се изгубят. Но къде? За да се открият в какво?

Може би в светлината, превърнала се в гениално вдъхно­вение у поетите, строителите, музикантите?

Тук обикновените хора отново свиват рамене, без да си дават сметка, че и в тях живеят същите стремления, макар и потиснати, задушени. И че смътно мечтаят ня­кой ден да се изгубят във „велика любов”, която да ги връхлети като ураган.

Нахлузили домашните пантофи, г-н и г-жа Хикс са застинали в носталгично очакване. Те не знаят, че меч­таят за Тристан и Изолда.

Западноевропейският роман

Вградила се в западноевропейското колективно несъз-навано, легендата за Тристан и Изолда векове наред ог­рява западния свят. Неизменно четен с неугасващ плам, романът е с неясен произход. Има множество версии, най-известните от които са тези на Берул (около 1150), на Томас (около 1170), както и по-съвременните адап­тации на Бедие, Шампион, Готие…

Всички те са имали изключителен успех. Били са обект на безкрайни изследвания, тълкувания, коментари… „Тази прекрасна история, която още с появата си беляза като с нажежено желязо цялата ни западна цивилизация…” (Ми­шел Казнав, „Чародейката отвара и Любовта”)

В наши дни разрушителността, въплътена в тази ле­генда, се е превърнала в понякога направо отблъскваща лъжеромантика, запазила само следи от оригиналния текст. Легендата сякаш крие митичното си величие от тривиалния ни свят, в който зовът към преобразяващи­те ценности е изчезнал напълно.

ГОЛЯМАТА ИЛЮЗИЯ?

Нищо от това, което ни пра­ви щастливи, не е илюзия.

Гьоте

Любовта и страстта са белязани с трагизъм. От една стра­на, предчувстваме и очакваме идеалната любов. Но дру­гият съществува такъв, какъвто си е, и нарушава идеал­ната представа с риск да я унищожи.

От друга, както вече казахме, търсим винаги себе си, а другият е само инструментът на това търсене. Всички ние сме една огромна измама. Ще се върнем на това по-нататьк.

Този, когото обичаме – или мислим, че обичаме, – е огледалото, в което се отразяваме. Ние възприемаме любимия през призмата на целия ни минал живот и оно­ва, което проецираме върху него, ни го представя такъв, какъвто не е и никога не е бил.

Дълбоко субективна и измамна, любовта често не е нищо друго освен нарцисизъм и самотно пътуване на всеки от двамата партньори.

Излиза, че любовта е една отчайваща илюзия, напра­зен и безсмислен зов, безкрайно отекващ при сблъсъка си с пренаситената от разочарования надежда, с изплъзва­щите се призраци, които си въобразяваме, че обичаме.

А вярващият, вперил молитвено очи в статуя, изобра­зяваща божествено създание? И тук илюзия. Статуята е само жалко копие на божественото. Тя дори не е символ, а само алегория. За какво може да служи фигурата от мрамор или гипс, освен за „подложка” на молитвата или на медитацията ни? И не е ли същото, когато обичаме?

Не е ли любимият човек просто опора на полета ни към по-висшо измерение?

Защото човешката любов е следа от друг свят. Тя е пространствената му проява, подобно на светлината в камерата с мехурчетата. Любовта не е вътре в нас, тя е другаде, извън нас, но къде? Тя е непозната енергия и любимото същество е мимолетното й въплъщение.

Любимото същество, той или тя, е само „посредник” между нас и Ерос. Някакъв индивид застава „случайно” на пътя на лъченията, разпръсквани от енергийния източ­ник, и ние се влюбваме в него, защото „прилича” на нас.

В това се състои драмата: ако приликата избледнее, ако огледалото, в което се отразяваме, потъмнее или се счупи, посредникът изгубва смисъла си. Лишен от огле­далото, в което се е оглеждал, влюбеният отново потъва в самота и очакване.

Така влюбчивите натури се превръщат в безкрили Ика-ри и се завръщат от приказното си пътешествие, за да ус­тановят, че безразличният свят съществува и без любов.

Но има и хора, които поемат по пътя към любовта, без да се нуждаят от посредници, защото са се потопили в Ерос и в Бог.

Те нямат нужда от посредници. Това са мистиците, влюбени в Бог и осъществили единението с Него.

Ние, ампутираните…

Немалко хора твърдят, че човешката любов е несъщест­вуваща химера. Как стоят нещата всъщност?

Очевидно е, че има любов, след като наблюдаваме проявите й около нас и вътре в нас. Но на коя действи­телност съответства?

Любовта е несъмнено илюзия в проявленията си, но не и в същността си, защото ни води към измеренията на безкрая.

Всички ние сме ампутирани от хиерогамия*. Душата ни е разделена на две. Точно затова любовта ни привли­ча с властния си зов към неизразимата свобода на едине­нието; точно затова чувстваме, че единението е възмож­но въпреки невъзможната човешка любов.

Ако не беше така, нямаше ли да издъхнем от глад, ли­шени от майчинската гръд на надеждата?

„фаталната” страст

И Тристан каза: „ Чуйте ме, отче. Обича ме тя от сърце, но вие не знаете причината. Чаро-дейно биле разпали любовта и.” „Тристан и Изолда” от Берул

Така отговаря Тристан на отшелника Огрен, който по­рицава страстта на двамата любовници, бягството им в гората и предателството им към крал Марк, съпруга на Изолда.

Тоест Тристан оправдава тази „грешна” любов с изпи­тото чародейно биле.

Да чуем и какво казва кралица Изолда на отшелника:

„Отче, кълна се във всемогъщия Бог, той не ме обича, нито аз него. Всичко идва от вълшебното вино, от кое­то пихме и двамата. Това беше грях!”

Понятието „чародейно биле” се отъждествява с „фа-талност”, което в наши дни можем да изразим така:

-  „То е по-силно от мен; нямам вина; боря се срещу тази страст, но тя ме връхлетя и обсеби; по-силна е от

* От Шегоз – свещен, и дато5 – съюз. Терминът означава съюз между бог и богиня или сливане на мъжкото и женското начало. Съюзът между Анимата и Анимуса у човека е психологическа хиерогамия.

чувството ми за дълг, за семейство, за чест; той (тя) ме омагьоса…” и т. н.

Сякаш страстта се предава като болест. Всъщност тя действително е болест. Тя е разразила се буря, преляла река, която помита всичко по пътя си и опустошава ду­шата, като в същото време я обновява. Такъв е странни­ят парадокс на страстта и на амалгамата от „смърт” и възраждане, която се съдържа в нея.

Ерос

Ерос е богът на любовта, обикновено представян като момченце, стрелящо с лък по мъжа или жената, който „ранява” с любов. Редно е да се запитаме: дали съдбата ни е изпратила стрелата, или по наша воля сме се насо­чили към нея? Като че ли второто предположение е ли­шено от смисъл.

Къде тогава минава границата между безотговор­ността, породена от страстта, и личната свобода, коя­то ни задължава да поемем човешката си отговорност? Защото знаем, че ако партньорите запазят – или си възвърнат – трезвостта и ясното съзнание, то страстта или никога не е съществувала, или много бързо е ум­ряла.

Лудост или мутация?

„Той ме обича, аз го обичам само заради…” Заради как­во, заради фаталността, за която стана дума по-горе? Но какъв вид фаталност? Какви пропасти – или какви не­бесни простори – се откриват пред страстно влюбените? Какво търсят те двамата, всеки за себе си, чрез своята безумна на пръв поглед любов? Да не са луди? Или пък са мутанти?

В страстта, както и във всичко останало, ние сме дви­жени от една универсална истина, чиито закони и дейст­вие не познаваме, но към която принадлежим.

Тази принадлежност е нашата положителна фаталност. Тя напомня известната фраза на Нищпе: „Мисълта за фатума е екзалтираща за този, който е разбрал, че е част от него. Аз самият съм фатум…”

Ние всички се лутаме из непознатата истина; отгатва­ме я в нашето несъзнавано и в организма ни и знаем, че тя ни е превърнала в това, което сме.

Да си припомним гравитацията и илюзията, която си правим, когато твърдим: „Стъпил съм на пода по собст­вено желание; чинията стои на масата, защото аз съм я поставил там; сам съм си виновен, че падам, след като съм се спънал.” Всъщност единствено земното притег­ляне ни кара да вършим всичко това без каквато и да е намеса от наша страна. Ако ни е трудно да разпознаем всемирната „фаталност”, то е заради вдъхващото ни си­гурност самочувствие на Аза.

Нека отново се запитаме: луди ли са страстно влюбе­ните? Или са мутирала преходна форма към някакъв божествен вид?

Луди са в сравнение с „нормалния” си Аз, несъмнено. Луди са и в сравнение с утвърдените в света норми. За­щото са се претопили един в друг, защото всеки от тях е престанал да бъде себе си, за да се превърне в другия.

Мутанти, поели към изгубения континент

Може би в зората на времето сме приличали на онзи Бог от традициите, едновременно мъж и жена, чиито атри­бути са съжителствали в съвършена хармония.

Хермафродитът вероятно е най-древният символ -символът на съвършеното същество. Той и до днес жи­вее в нас, след като не преставаме да търсим любовта,

след като в един прекрасен ден, някъде, например на ня­кой ъгъл, възкликваме очаровани: „Това е тя! Това е той!” -и се изпълваме с любов към внезапно появилия се наш „двойник”.

Според преданията Бог дал на човека едно тяло с две лица. После го разделил и мъжът и жената започнали самостоятелен живот. Въпреки това ние продължаваме да търсим божественото единство, от което очевидно произхождаме. Иначе защо ще искаме да си го възвърнем?

Следователно афективното хермафродитство е признак на вътрешна „божественост”, на пълнота, на единение със себе си и на пълна свобода. Това личностно единство може да се постигне по два възможни начина:

- чрез „компромиса” на любовта между двама души. Вече казахме, че единият се превръща в „инструмент”; всеки се стреми да постигне собственото си единство посред­ством другия. Това е канибалският нарцисизъм на лю­бовта;

- чрез „сливането” вътре в нас на Анимата и Анимуса. Подобно начинание много рядко успява. Но успее ли, човешкото същество вече не изпитва потребност от дру­гия, за да осъществи единството си. Другият вече не го „попълва”, а само допълва. Съюзът между Анимата и Анимуса позволява да се докоснем до истинската любов, онази, с която обичаме другия, а не себе си.

Пътят към Ерос

Не бива да смятаме, че „имаме” Анима и Анимус. Те не са част от личната ни психика. Ние не ги притежаваме така, както притежаваме мъжки и женски хормони. На­против, става дума за архетип, чиято енергия ни инфор­мира и ръководи, архетип, разположен в измерения, раз­лични от нашите, на които ние сме само „проявления”.

Еросът не е това, което мислим

Еросът се е изместил към понятието „еротизъм”, което на свой ред е изгубило възвишеността си, за да приеме откровено отрицателни стойности. С тях се сблъскваме в така наречените „еротични” романи и филми, в които еротиката е безсрамно подправена с най-долнопробна порнография.

А Еросът е въплътил може би най-възвишения ни стре­меж – желанието да надскочим човешката си природа и отново да изпитаме усещането за Бог. Еросът се родее с хиерогамията (обожествения съюз между двата пола). Така че еротизмът, това е потребността от духовно „пре-вращение”, която живее дълбоко в човешката душа. Хо­рата са направили от Ероса каквото са могли; но дори в грубата непристойност се усеща неосъзнатият им стре­меж към Ероса и към афективното сливане, което той олицетворява.

Защото сексуалното сливане (то е преди всичко афек-тивно, гениталността е само временният му физически аспект) е винаги опит да се възстанови първичното един­ство на боговете, опит, чиято стойност е различна и за­виси от афективното и от душевното ниво, достигнато от всеки от нас.

Еросът не е любов

Хората винаги говорят за любов и рядко за Ерос, освен когато ги смесват.

Но да смесим Ероса с любовта означава да сложим знак за равенство между източника и проявлението му, между светлината и отражението й. Да се върнем – за пореден тгьт – на камерата с мехурчетата. Еросът би могъл да бъде непознатата енергия, разположена в пространството и времето, докато любовта е видимата й „следа”.

Любовта е само отпечатък, знак, доказателство за съществуването на Ероса. Видимите прояви на любовта свидетелстват за съществуването на невидимия свят на Ероса.

Ерос и зовът на свещеното

Ние несъмнено мислим, след като мисълта съществува във вселената. И ако понякога изпитваме тръпката на свещеното, то е защото и него го има във вселената, за­щото енергията му ни облива, карайки ни да чувстваме като свещени неумелите си любовни сливания.

Любовта преобразява пространството, в което се про­явява. Дори поднасяната от проститутката „любов” ос­вещава хотелската стая. Така „жрицата” на най-древна­та професия се превръща в Мария-Магдалена за лише­ните от любов.

„Религиозното” устройство на човешката душа е факт. Не го ли откриваме, когато психоанализата надхвърли етапа на „лечението” и се отправи към друг, езотеричен свят?

Свещеното е нашият двигател, то е и дълбинната ни свобода. Страстно влюбените са наясно с този факт; те са изживели екстатичното сливане, познато на мистици­те, на големите поети и музиканти.

Това е Еросът: чрез него телата на любовниците се превръщат в души, а любовта им в Бог.

А утре?

Въпреки крехката и нещастна човешка любов Ерос продължава да „изпраща” сигнали някъде оттам, от дъно­то на бездната, както е правил от незапомнени времена. Човешките ни машини са толкова първобитни, че при-

емаме само някои откъслеци от тях. И все пак колко много светлина виждаме с несъвършеното си човешко око, сляпо за цели гами от лъчи! Впрочем можем да пред­положим, чег Ерос, който е само енергия и чисто съзна­ние, не се вълнува от това и си казва, че в други галакти­ки сигурно има високодуховни индивиди, дешифриращи посланията му сто хиляди пъти по-добре от нас.

Ако е така, то тогава за какво служим ние на Ероса с неговите сигнали? Сега служим за много малко неща. Но утре? Та нали сме отскоро на тази планета, нали сме новородените на духа и на любовта! На нашата вселена й предстоят още милиарди години живот; миналото на човечеството е кратко, бъдещето му е необятно.

Човекът е част от вселената и не може да промени този факт. Духовното му извисяване е заложено в про­грамата на Големия взрив преди петнайсет милиарда години.

А докъде ли са стигнали по пътя си към Ерос и към Бог обитателите на милион пъти по-старите галактики?

Невъзможното съответствие

Наистина ли са „мутанти” влюбените? Като че ли да, въпреки че всеки опит за анализ на „лудото” им поведе­ние се е оказвал неуспешен. Впрочем така е по-добре. По същия начин са се проваляли опитите да се разтълку­ват музиката и поезията. Можем само да се вгледаме в живота на поетите или на музикантите, но той не обяс­нява творчеството им. Казват: животът на този музикант, на този поет не съответства на музиката, на поезията му. Естествено. Защото се мъчим да обясним висшето с низ­шето, божественото с човешкото. То е все едно да анали­зираме поезията на Верлен, опирайки се на житейското му падение (макар че „деградацията” може да доведе до разкриването на дълбинното същество), или да обясня-

ваме трагизма в Моцартовата музика с ежедневния му живот. А двамата така или иначе са били „прехващачи” на послания, изпратени им „свише”, от някакъв друг свят, от друго измерение. Те нищо не са сътворили, „то” се е творяло в тях и чрез тях, те са били само посредници, от тях нищо не е зависело. Да, непрекъснато се натъкваме на странната мания да се очовечава божественото…

По същия начин страстните влюбени ни най-малко не отговарят на критериите на един свят, който напускат, докато трае единението им (кратко или продължител­но).

Тук ще цитирам Мишел Казнав:

„… защото, ако изобщо има етика в индивидуализаци­ята, тя блика от друг извор, разположен отвъд доброто и злото като законови понятия…”

ОТСЪСТВИЕ ИЛИ ПРИСЪСТВИЕ

Приятелко моя нежна, моля ви, не ме забравяйте. Обичайте ме отдалече, както ме обичахте, когато бях до вас… „Тристан и Изолда” от Томас

Дали отсъствието на любимото същество засилва, или унищожава любовта? И обратно, дали постоянното присъствие я презарежда, или я подкопава?

В това се състои една от трагедиите на любовта: дори да поражда чувство за вечност, дори думата „винаги” спонтанно да звучи в устата на влюбените, така или ина­че няма нищо по-нестабилно и мимолетно от страстта. Любовта и страстта трябва непрекъснато да бъдат под-

клаждани, за да не изтлеят и угаснат. Любовта избледня­ва, ако непрекъснато не се обогатява.

И ето ви нов парадокс: отсъствието съхранява любов­та на някои влюбени. Когато любимото същество го няма, те мечтаят, фантазират^разкрасяват спомените си. Въображението идеализира отсъстващия. Влюбеният мислено се взира в жестовете, походката, гласа, усмив­ката му. Така афективният „кондензатор” се зарежда.

В други случи отсъствието задвижва въображението в „обратна” посока. Предъвкваме недостатъците на люби­мия. Тълкуваме отрицателно думите и Действията му. Ставаме злопаметни и се настройваме враждебно. „Тя” или „той” не са такива, каквито сме си представяли, за каквито сме мечтали. Афективният кондензатор се раз­режда. Отсъствието буди у нас любов, враждебност, без­различие, ревност и хиляди други чувства, които автори­те на романи са се надпреварвали да описват.

Сблъсъкът

Чрез постоянното си присъствие другият е тук такъв, какъвто е, с характерните си особености и с недостатъ­ците, които откриваме с цената на страданието. Другият никога не отговаря на идеала, който сме проецирали върху него. Постепенно мечтата се пропуква и това е в реда на нещата. Възниква обаче въпросът: позволява ли страстта „да живеем заедно”?

Ако страстта е резултат от проекцията на мъжката Анима (или на женския Анимус), то противопоставяне­то на тези идеализирани полюси с живия човек, който далеч не е идеален, може бързо да я разруши. Така митът се сблъсква с действителността. Двамата партньори меч­таят за идеалното, само че у тях няма нищо от Тристан, нито от Изолда.

Да живеем заедно?

Виждах я почти всеки ден. Говорех­ме си само за нас, или по-точно, все­ки говореше за себе си и навлизаше свободно в едно минало, съвършено непознато за другия.

„Симон Патетичния” от Жироду

„Да бъдем винаги заедно”: такова е желанието на всич­ки страстно влюбени. „Никога да не се разделяме, да ос­танем навеки слети в едно.”

Възможно ли е двама страстно влюбени да живеят съвместно? Въпросът е спорен. Всичко зависи, естестве­но, от това доколко трайна е страстта, но поради изклю­чителната си интензивност тя така или иначе не може да продължава дълго. Вече казахме, че любовта трябва да се подхранва, за да се засилва. Но можем ли да засилим чувство, което вече е достигнало върха си?

А и „навикът” заплашително броди наоколо, подкопа­ва и изравнява склоновете на планината. Това е често описвано в популярните списания, които публикуват мненията на известни личности „за” и „против” съвме­стното съжителство. След като любовта превръща всич­ко в примамлива илюзия, преобразявайки призраците във феи, жените в богини, мъжете в непобедими богове, ба­налното във възвишено, след като „героите” от екрана никога не са „женени”, а въпросът за навика отдавна е разнищен от световната литература, какво става с пъте­шественика през пустинята, поел все пак към мираж, в който е повярвал?…

Ще цитирам Дьони дьо Ружмон и Мишел Казнав:

- Дьо Ружмон: „Изолда е от типа жени, за които не се женим, за да не ги разлюбим, когато престанат да са същите. Представете си само: г-жа Тристан!”

- Казнав: „Г-жа Тристан, защо не! Дори бих добавил: точно защото се женя за Изолда, въплътена в жената, която обичам, и точно защото Изолда изчезва пред очи­те ми, аз още повече заобичвам тази жена и заедно с нея поемам по пътя, осеян с изпитания и просветления, със сблъсъци и споделени радости, с раздели и сдобрявания. С нея преоткривам света и се надявам, че един ден заедно ще доплуваме до блажения пристан, който ще ни при­юти в земите на Нашата Майка Вселената…”

Затворено пространство и ентропия

Влюбените са склонни да живеят затворено, да се оттег­лят от света. Кои от тях не са си казвали: „Само ти и аз. Светът не ме интересува. Заедно, скрити някъде. Никой друг, освен нас двамата…”

Тази „затворена система” е чудесна, но и чудесно под­хранва афективната ентропия*, в която „любовната топ­лина” бързо изчезва (да си припомним примера с топка­та). В края на процеса настъпва инерцията и смъртта на любовната система.

Да повторим отново: любовта (достойна да бъде наре­чена така) изисква непрестанно прибавяне на нови еле­менти, също както мозъкът се нуждае от приток на кис­лород (който за него е „информация”). Именно новите елементи (афективните информации) спират ентропия-та и отмирането на любовта.

Но говорим ли за страст, говорим за връхна точка, за афективна поанта. Как тогава да се подава нова информа­ция? Нали върхът е достигнат? И кой трябва да я подава, ако не другият? А той е в състояние да го прави, като по­степенно и постоянно разкрива личността си. Но би ли

* Да си припомним, че ентропията е белег за израждането на дадена система. Тя е толкова по-бързодействаща, колкото по-малко „информа­ция” захранва системата.

могъл да удовлетвори подобно изискване? Никой на този свят не е достатъчно безкраен като личност, за да бъде разкриван ден след ден в продължение на години. Така че „непрекъснатото преоткриване” се оказва невъзможно.

Стигаме до един момент, в който подаваната от дру­гия „информация” намалява и пресъхва. Вече не е оста­нало много нещо за откриване. Познаваме го прекалено добре, нали сме заедно ежедневно. Интересът спада, сис­темата започва да буксува поради липса на свежа инфор­мация, чувствата охладняват. Усещането за пълна при­лика изчезва.

Когато информацията липсва, ентропията започва да изяжда страстта. А от това следва, че опасността ще бъде десеторно по-силна, ако влюбените образуват затворена система, в която не прониква никаква информация отвън. Законът е безмилостен, но е закон…

Отхвърлянето на имплантата

Да обичаш означава да даваш това, което нямаш, на някой, който не се нуждае от него.

Жак Лакан

Афективната система на любовта е устроена като все­ки организъм: присаденото „чуждо тяло” често бива отхвърляно. Известно е, че голямата любов поражда усе­щане за пълно сливане и отъждествяване. Влюбените сякаш изгубват собствената си личност и се превръщат в едно цяло. Всеки приема „имплантата” на другия.

И това е точно така, докато продължава. Защото, ако организмът е склонен да отхвърля чуждото тяло (дори трънчето, забило се в пръста), унищожаването на лична­та свобода, предизвикано от страстта, неизбежно е по­следвано от отхвърлянето на човека, който я е събудил.

Югава идва люшкането между двете крайности, за­почваме да отблъскваме „присадката”, тоест любимия. Все по-трудно го понасяме. Скучаем в негово присъствие, особено ако сме го опознали добре. И мечтата се разби­ва на пух и прах. „Той” или „тя” не е такъв (такава), какъвто (каквато) сме си представяли. Как съм могъл (могла) така да се излъжа? Къде остана времето, когато мисълта за нея (него) не ми излизаше от главата? Предъвкваме едни и същи мисли. Страдаме. Но ето че постъпва нова информация. Страстта пламва отново. Събираме се. Разделяме се. Искаме да живеем с другия, но не можем да живеем с него. Топката престава да под­скача, губи топлина и застива на място. В отношенията ни се настанява безразличието. Настъпва моментът на страданието от мимолетността на това, което сме смя­тали за вечно. Стигаме дотам да поставяме под въпрос самото съществуване на любовта и да заявяваме с убеж­дение, че любовта е само една илюзия…

Направихме хубаво пътешествие

Влюбените тръгват на пътешествие, за да потънат в един свят, в който сливането унищожава индивидуалността, защото става дума действително за унищожение. Те пре­стават да бъдат „аз” и „ти”, а се превръщат в едно общо „аз-ти”, разположено извън пространството и времето.

И се озовават там, където до очите и ушите им не дости­га нищо светско, там, където цари религиозното. Забрави­ли околния свят, откъснали се от всичко външно, потъна­ли в небитието на мълчанието, те откриват единението.

Дано да се завърнат от това пътуване без душевни рани, единствено с екзалтацията от успешното му осъществя­ване, все едно колко е продължило. Дано запазят споме­на от вселените, които са опознали и които точно заради този факт съществуват.

И когато страстта умре, остават – понякога завинаги -музиката и поезията, чрез които им се е явила.

ПРЕСТОЯТ В ДОЛИНАТА

Търсех те вън от себе си и не те откривах, защото ти беше вътре в мен. Свети Августин

Преди да продължим, предлагам ви няколко асоциации, направени от мъже и жени по повод на изживяна страст­на любов.

1.  ПОЛОЖИТЕЛНИ: Просветление. Прозрение. Ражда­не. Върховно спокойствие. Прелест. Интуиция за Бог. Подмладяване. Вечност. Изкупление. Литургия. Моцарт. Обновление. Свръхсъзнание. Сливане.

2.  ОТРИЦАТЕЛНИ: Отрова. Жило. Терор. Опасност. Илюзия. Заслепение. Лудост. Рана. Пълна зависимост. Объркване. Отчаяние. Мазохизъм. Огледало. Натрапли-вост. Болест. Буря. Самоубийство. Егоизъм. Тревожност. Небитие.

(Впрочем 1 често свърша с 2.)

Тук му е мястото да цитираме един откъс от книгата на големия френски хуморист Пиер Дак „Педикюристите на душата”:

- Сигурно сте чували за ураганите, които „помитат всичко по пътя си”?

-Да, разбира се… но не схващам много добре какво…

-Ами чудно ми е, че ураганите метат толкова често, а все пак остават някои неща!

Той затвори очи за миг, след което прошепна едва до­ловимо:

-Иче остават винаги едни и същи неща!

Подозрителните предупреждения

В наши дни така йаречената страст е сюжет на множест­во филми и романи. Медии и популярни списания се за­нимават с нея. Организират се телевизионни и всякакви дебати. Това показва, че явлението е актуално, вероятно като своеобразна противоотрова на господстващия оже­сточен материализъм.

Но за каква страст става най-често дума? Не е ли по-скоро подозрително, че тези, които говорят за нея, го правят, за да я отрекат – или защото са изживели разру­шителна любов, или защото се стремят към любов, но не могат да я изпитат?

Така нерядко страстта бива представяна в напълно от­рицателна светлина, а самоубийството и убийството от любов започват да изглеждат като нещо обикновено. Но не се ли забравя прекалено бързо, че Изолда умира от вярност към Тристан, а не заради любовта си към него? Страстта, за която говорят й която често наблюдаваме, се е превърнала в нещо крайно долнопробно, в напълно изопачен вариант на все още живата легенда за Изолда. В тази мнима страст се потапят останали без компас души с надеждата да открият лек за отчайващата си вътрешна самота.

Къде е границата между разрушителната и съзидателна­та любов? Границата между мимолетното, което оставя незарастващи рани, и трайното, което е опора за душата? Тя е вътре във всеки от нас. Всеки има своя път, своята любов или страст и те зависят от състоянието му и от на­чина, по който са свързани вътрешните му „проводници”.

Най-висшето общуване

Няма истинска любов без интелигентност. И – както вече казах – изглежда, че само хора с широка вътрешна инте­лигентност са способни на голяма любов.

Съществуват, естествено, хиляди „заместители” на любовта. Но тя е истинска само когато афективността се е освободила – доколкото е възможно – от своите несбъднати копнежи, носталгични спомени, проекции, изтласквания.

Истина е, че любовта е „болест”. „Болният” неистово търси душата си, разцепена на две от раздялата на Анима-та и Анимуса. Любовта е празнота, която се стремим да запълним. Но не трябва да изпросваме чувствата на дру­гия, а да се постараем да го опознаем, за да го заобичаме такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаме да бъде.

Само любовта носи истинско знание за другия. Тя е единствен по рода си начин на общуване с хората, с жи­вотните, с растенията. Да обичаш е най-трудното нещо на света. Може би затова в наши дни сме затънали в от­рицателна разрушителност, един от признаците на коя­то е морбидната и дълбоко патологична страст.

Има място в безкрая

Любовта изисква свободна душа и пълно признаване на свободата на другия. Животът в двойка ни поставя „на едно ниво” с другия; хълмовете при единия задължват другия да се повдигне на пръсти, а низините го зоват да се приведе, за да ги опознае и да ги обикне. Любовта не е само светлина, тя е светлосянка.

Тираничната любов – на майка, на баща, на влюбения или влюбената – винаги е подплатена с омраза. Същото се отнася и до „верността”, разглеждана като задължи­телен социален атрибут: тя също почива на ненавистта и

на прикритото желание да се опознае и „нещо друго”. Подобна любов-омраза често е заредена с убийствена разрушителност.

В безкрая има достатъчно място. Човек не може да подчини живота си единствено на някого, чието отсъс­твие би убило душата му. Това би било регресия към от­ношенията дете-майка или дете-баща.

Както вече казахме, истинската любов може да разцъфти само ако е осъществен вътрешен съюз между Анимата и Анимуса. Тогава тя не е проекция, а привилегия.

Не може да съществува истинска любов без духовен, дори метафизичен корен. Става дума за наличието и у двамата на вътрешна „антена”, позволяваща да се „ула­вят” сигналите на източника, който излъчва космичес­кото „нещо”, тълкувано от нас като любов.

Когато любовта се измести към лъжестрастта, тя започ­ва да прилича на ония религии, които осъждат, убиват, из­гарят. Както мистиците са в пряка връзка с Бог, така и истинската любов осъществява контакт с „информацията” от архетипа, разположен в пространство-времето.

Лъжестрастите обикновено възникват, когато имаме лъжеличности, лъжеинтелекти, разстроени афективности, блуждаещи души. В тези случаи чувството се опира на сил­на потребност от обич, на желание да се запълни някаква афективна липса с цената дори на просия, докато любовта е преди всичко афективна вярност, вътрешна стабилност.

Любовта изисква да се вслушваш не само в себе си, но и в другия, а при повечето прояви на „любов” всеки се интересува от собствената личност за сметка на парт­ньора си, когото превръща в инструмент. Любовта не трябва да се ограничава със самата себе си, а да се отво­ри към всичко около нея.

Необходимо е да се постараем да изпълним една труд­на задача: да гледаме към светлината у другия, а не към тъмните му страни. И заедно с това да внимаваме със собствените си сенки, за да не ги проецираме върху него.

Защото другият никога не е това, което ни се иска, имен­но защото е „друг”.

И може би в края на краищата любовта и свободата на душата са просто една безлика надежда, една безкрайна мълчалива молитва.

СЛИВАНЕТО НА ПЪТИЩАТА…

Казват, че всички пътища водят към Рим. Много пъти­ща водят и към вътрешната свобода – главната тема на всичко дотук въпреки привидното разнообразие на раз­глежданите въпроси.

Но както във всяко нещо, и тук трябва да изберем соб­ственото си „превозно средство” и да определим присъ­щите само нам начини на придвижване: в зависимост от това, което сме и което не сме, в зависимост от нашата възраст, интелект, от претърпените афективни травми. Пътят винаги е дълъг, няма смисъл да си правим илю­зии; дълъг и труден, с препятствия, издигнати пред нас още в детството.

Не трябва да забравяме, че е невъзможно да изкопаем зрънцата злато, затрупани от речните наноси, с помощ­та на детска лопатка.

Но който иска резултати, трябва да открие и начините за постигането им. Веднъж предприето, пътуването към вътрешната свобода е необратимо, неотразимо и наисти­на романтично. Осъществява се без много шум, без хаос и анархия. Всеки извървява маршрута към собствената си загадъчност, подпомаган енергично от личния си архетип.

Надявам се тази книга да е успяла да ви покаже, че свободата на душата е най-прекрасният подарък, който можем да си направим. И че тя съществува, както впро­чем и интелигентността, когато нищо не й пречи…

Вашият коментар


+ seven = 11